Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Великият ден

Великият ден

В Светото Писание е казано: „Да възлюбиш ближния си.“ (Матей 22:39). Всички религии проповядват това основно правило на поведение. Но виждаме ли хората да са обединени?

И днес, хората продължават да живеят в тотално разединение и не виждат средство, което да ги обедини. Днес тероризмът застрашава целия свят. Много са терористичните групи, които твърдят, че са свързани с някаква религия. Милиони са онези хора, които не гледат на религията като на обединяващо средство. Вместо това често я свързват с насилие и липса на единство. Докато някои религии воюват помежду си, други са обзети от вътрешни конфликти. Например разединението на Светия Синод и нестихващите спорове през последните години в нашата Православна църква.

С оглед на това разединение много хора се питат: „Как дадена религия може да обедини човечеството, когато не може да обедини последователите си?“ Ясно е, че като цяло религията не е успяла да подейства като обединяваща сила. Но дали всички религии са белязани от конфликти? Съществува ли религия, която се различава от другите и която може да обедини човечеството?

Да! И тя е единствената истинска религия – религията на любовта, но не на онази романтична любов, за която четем в романите и гледаме във филмите, а на Божията любов. Възможно ли е единението във време на разединение? Как да го има обаче без Бог? Бог е цялото, Бог е всичкото. Което е начало, което е светлина, което е истина и верен път за нас! Христос е Божият пример на милосърдието, на състраданието, на любовта и единението, но има ли го, в нас и извън нас? Искаме ли го, търсим ли го?

Постоянно чувам, че: „животът е борба”, но аз не мисля така. За мен животът е любов и единение. Бог е любов, а не борба и Христос не ни учи, че трябва да се борим, а ни казва и то не веднъж в Светото Писание, че трябва да прощаваме и да се обичаме. Казва го за наше добро, защото ние винаги се нараняваме и страдаме, когато се борим и воюваме с другите хора, със себе си или с каквото и да било.

Днешният човек е болен, и то тежко. Болна е душата му. Той е забравил или изтрил Бог от дневния си ред и се сеща за Него само на Рождество и Възкресение Христово или когато го сполети някоя голяма беда. И спешно, наложително ще трябва да си го припомни. Ако иска да оцелее. А след това да бъде щастлив и блажен, защото това не е толкова трудно, колкото си мислим.

Необяснимо е защо толкова много хора са убедени, че трябва непрекъснато да осъждат, да воюват и да се борят с някого или с нещо. Все търсят някаква „правда” и възмездие. Мнозина си мислят, че само те живеят правилно, а всички други са грешни и в един момент решават, че те са призваните, които трябва да оправят този грешен свят. За жалост има и такива, които вярват, че е съвсем нормално да изричат лоши и обидни думи и да вършат всякакви злодеяния в името на някоя своя или чужда кауза. Много от тях го правят съзнателно, а други се движат като слепци просто ей така без да се усещат, защото са повлечени от тълпата или са повлияни от безумните призиви на някой луд и откачен лидер. Някои го правят явно и демонстративно, други тайно и често се надяват, че никой не знае и не вижда с какво се занимават те.

В крайна сметка, тези хора винаги губят своето себеуважение и в един момент започват да чувстват, че не ги чака нищо добро. Дори и онези, със скритите лоши намерения, подсъзнателно усещат, че има Един, който винаги чува, вижда и знае всичко. Всички инстинктивно усещаме, че Той е у всеки от нас и никой не може да го излъже или да скрие нещо от Него. Този Един е винаги с нас, във всеки миг от живота ни. Затова дори и подсъзнателно в един момент всеки човек сам се осъжда, сам определя своето „наказание” и винаги го получава.

Това е най-големият парадокс, защото няма човек, който да не твърди, че иска да му се случват хубави неща в живота, а повечето от нас често живеят по такъв начин, който им гарантира бъдещите неприятности на сто процента. Не знам защо го правят. Всеки сам трябва да си задава и отговаря на този въпрос: „Ще мога ли да уважавам себе си, ако продължавам да мисля, говоря и действам по този начин?”. Знам само, че винаги сами се наказваме. Когато сме против каквото и да е, ние винаги губим, а то се увеличава и расте, защото му даваме част от нашата сила и енергия.

Важно е да не забравяме какво искаме. Да мислим, да работим и да гледаме само в тази посока, а не в онова, което не ни харесва! Още по-важно е винаги да гледаме към светлата страна на живота, да търсим и да обръщаме внимание на всичко прекрасно в този свят! А великият ден е денят, в който човекът възкръсва в своето съзнание и в един момент осъзнава, че той сам пише личната си история с мислите, чувствата и емоциите, които преживява всеки ден и във всеки миг от своя земен живот.

Откъс от книгата „Божественото лекарство“ на Валентин Начев

Вижте повече за Валентин Начев и още статии от него

Вижте още: СМИРЕНИЕТО И БЛАГОДАРНОСТТА

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗБРАНИ ОТКЪСИ ОТ ИЗБРАНИ КНИГИ"

vig vsi4ki
 
 
nesletters