Gnezdoto.net
Не умрях! Защото един човек - само един! - се отнесе към мен по-внимателно.

Не умрях! Защото един човек - само един! - се отнесе към мен по-внимателно.

Бях младши научен сътрудник в един институт по физика и разработвах една идея. Затова жена ми трябваше да работи на три места, за да оцеляваме някак си. Накратко, бях изобретил един нов тунелен диод, трудно е за обяснение...

Похвалиха ме в института. Дадоха ми премия 50 рубли. И ми предложиха да се захвана с нещо друго.
Занесох вкъщи резултата от моя тригодишен труд - 50 рубли. Жена ми ме погледна с такъв поглед, както се гледа на... нищо.

Една голяма западна фирма ми предложи да купи моя патент за много пари. Но аз - не! Исках това да работи тук, при нас. Ходих по всякакви институции, предлагах им. Казваха ми: "Много яко, но това не е нужно на никого."

Започнах да пия. Много да пия. Загубих работата си. Жена ми ме напусна. А за мен нищо не беше важно, освен пиенето.

Сутрин, обед, вечер. От сутрин до вечер бях мъртвопиян. Това беше страшно.

Веднъж почувствах, че скоро ще умра. И знаете ли, дори се зарадвах на тази мисъл. Тя изобщо не ме изплаши. Исках само едно. Да е по-бързо. Почнах да търся смъртта. Честно ви казвам.
Почнах да търся смъртта. Биех се с полицаите, закачах хората, съседите. Биеха ме, мушкаха ме.
Спях по улиците, лежах по болниците. Казвам ви, биеха ме до кръв.

И нищо. Пак се свестявах. Вкъщи, като улично куче, ближа раните си и пак се свестявам.

Само от едно се страхувах. Да се хвърля под влака или през прозореца. Само от това ме беше страх. Не знам защо! Боях се!

Веднъж пътувах в електричката. Бях много пиян. Мръсен, миризлив.
В нея имаше страшно много хора. Отново започнах да се заяждам с всички. Крещях, псувах. И знаете ли, гледах се отстрани и се радвах. Радвах се на своята мерзост. Радвах се!

И мечтаех само едно, да се намери поне един човек, който да вземе и да ме изхвърли от тази електричка, в движение. И мозъкът ми да се пръсне по релсите.

Не, всички седяха и мълчаха. Гледаха ме, но седяха и мълчаха.

Освен една жена, която пътуваше с детето си. Момиченце на 5 годинки. Чух какво каза момичето на майка си:
- Мамо, този чичко е луд. Страх ме е.
А жената му отговори:
- Не, той не е луд... просто му е зле.

Продадох технологията си на една западна фирма. Сега тя работи на практика във всеки втори мобилен телефон. А аз съм представител на тази компания. Но това не е толкова важно.

Жената от влака сега е моя съпруга, а момиченцето е моя дъщеря. Имаме и син. На четири годинки.
И това не е всичко. Не.
Възможно е и той... Този младеж, когото съдим в момента... да е длъжен да изгние в затвора. Може би това е неговата съдба. Кой знае?

Аз също трябваше да умра на улицата. Но не умрях!
Защото един човек - само един! - се отнесе към мен по-внимателно.
За разлика от другите.

монолог на физика от филма "12" на Никита Михалков

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗБРАНИ ОТКЪСИ ОТ ИЗБРАНИ КНИГИ"

vig vsi4ki