Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Когато спомените са единственото, което ти е останало...

Когато спомените са единственото, което ти е останало...

Една малка история за човека, който отново се научава да живее, когато спомените са единственото, което му е останало. Когато сърцето му е наполовина. Когато болката от загубата на най-важния и любим човек заглушава разума.

Една книга за възраждането!

Авторът не крие, че главният герой в "Ти ми беше обещан" – Време, е самият той.
„Това съм аз. Би било смешно да го крия и да излъжа, че това е „просто един образ“. В тази история съм поместил един сложен период от живота си, когато времето ми отне самия мен. Опитах се да пиша за загубата и сам не забелязах как израснах от тази болка. Започнах да ценя неща, които преди не ценях. Да виждам цветове и нюанси, които преди не забелязвах. Сигурно нямаше да го постигна, ако не бях загубил нещо друго. На мястото на изгубеното се отварят бездънни ями и когато се опитваме да ги запълним, започваме още повече да ценим живота. Но нека това, което губим, да бъде изпитание за нас, а не инквизиция.“

В тази история ще срещнете и други герои със странни имена: Боровинка – тя е силна, при цялата ѝ външна мекота; замислената и затворена Водопад; материалиста Фернандо и неговия антипод ‒ вестоносеца от другата реалност Бешир. Всички те са напълно различни по характер, но еднакво дълбоко преживяват своите радости и огорчения и си помагат взаимно, доколкото могат.

Изгубил бременната си жена, Време се погубва в потока на дните. Той се застоява пред бара или е в прегръдките на не по-малко отчаяни жени, които търсят успокоение във фалшиви страсти. Но този „омагьосан ден“ не може да се повтаря до безкрайност, без да го научи на нещо. Време започва да разбира, че има друг живот, че трябва да се върне в него, независимо, че там вече я няма жената, около която се е движел целият му свят.

Тогава той, плахо и неумело, като дете, започва да се вкопчва в красотата на заобикалящата го реалност, в нейните малки радости, за да може отново да преоткрие смисъла на живота. А красотата винаги е около нас, независимо с какви очи я гледаме ‒ дали пияни, дали дрогирани или опустошени. И накрая той успява! Точно тогава се появява жената. Тя го хваща за ръка и го отвежда на верандата, откъдето към предишния свят се разкрива нова гледка. Звучи като приказка. Но точно така се случва при хората, които искрено търсят себе си.

Той трябва да приеме всички периоди в живота си, без да се крие от никой от тях. Когато го постига, тогава и тя разкрива в обятията му своята женска същност. Всяка жена търси в очите на мъжа своето отражение. Така ни е създал Твореца ‒ жената се ражда и има своето безкрайно продължение... в прегръдките на мъжа. A тя му подарява продължението на неговия живот. Жената винаги постъпва така. Тя връща на мъжа вярата дори когато на пръв поглед от нея не е останало нищо.

„Тази книга е история за поврата в живота ми, до който съм стигнал след поредица от загуби. Ще ми се да вярвам, че след като хората я прочетат, още някой ще успее да промени много неща в своя живот. Ще ми се да вярвам, че благодарение на нея някой ще избегне подводните рифове и ще преживее трансформациите, без да се налага да плати скъпо за това.“

Защото може би това е твоята история...

Книгите на Елчин Сафарли - "Ти ми беше обещан" и "Ако ти знаеше", може да поръчате в книжарница Гнездото.

.......................

Вижте фрагменти от книгата „Ти ми беше обещан“.

Аз все още се боричкам с живота. Щом се замислям за разни неща, значи съм жив. Но наближава времето, в което ще останат единствено рефлексите и атрофиралите чувства. Времето, когато непременно ще стигна до крайната точка на падението. Освен ако не... Каква идиотска ирония: когато от нас зависят малко неща, нашите планове и надежди все по-често започват с безпомощното „ако“.
А само допреди осем месеца всичко беше различно. Имаше я Венеция и вплетените ни ръце в изплъзващите се сенки на площад Сан Марко. Имаше го лятото с любимите ни книги, които препрочитахме на плажа, а страниците им се нагъваха от солената вода, която капеше от косите ни. Имаше ги вълшебните вечери в кухнята на чаша чай и слънчевите мисли, които те навестяват просто ей така. По принцип не съм романтик, макар че, да си призная, някога бях. Просто се съживявам чрез спомените, за да не се „занулят броячите“ ми завинаги. Всеки търси забравата по своему. Един намира спасение в алкохола, друг ‒ в илюзиите, трети ‒ в миналото. Щом търся спасение, значи все още вярвам, нали? Или това е само временно обезболяващо?
В мен няма гняв. Само раздразнение. От самия себе си. Дразня се напълно необяснимо, както когато се гледаш в огледалото и разбираш, че нещо не е наред, но не знаеш точно какво. Нищо не е както трябва. И това не е ниско самочувствие или проява на самокритичност. Отново онова странно чувство, че ей сега ще се прекъснат някакви много важни нишки, а аз нищо няма да мога да направя.

...........................

Наливам по малко коняк в чашите и тръгвам да търся лимон с надеждата да сменим темата на разговора. Обичам Фернандо. Той ми е много близък. Отдавна не го ценя заради нещо конкретно, просто ми е близък. Но дори пред него крия собствената си уязвимост. Държа се самоуверено, но понякога неволно коментирам неща, които отекват с болка в мен. Колкото и да си мъжкар, понякога противотанковата ти броня се покрива с ръжда. Жадуваш за капчица безвъзмездна топлота. Само че всички са свикнали да си просто желязно момче. И на никого през ум не му минава, че се нуждаеш от толкова малко.

...........................

В живота си хората периодично се разпадат на парченца, а после отново ги сглобяват и се получава нова картина. Не знам каква е моята картина – аз непрекъснато съм разпилян на парченца. Когато са по-едри, се чувствам добре. Имам усещането, че съм на прага на нещо ново, хармонично и вълнуващо. Но понякога тези късчета са толкова дребни, като трохички... Тогава изобщо не знам какво да правя с тях. Изтощително е. Иска ми се да спра да се прегърбвам, да се изправя и винаги да живея така. Но вечер се прибирам у дома и разбирам, че и днес не съм намерил никакви отговори. И отново се разпадам. Животът е разпилян в хиляди посоки. Чак до последния съдийски сигнал.

............................

Мъжката самота е насочена навътре. Неслучайно думата „егоизъм“ е в мъжки род. Жените си мислят, че мъжете рядко могат да обичат друг, освен себе си. Казват, че сами сме си виновни, след като предпочитаме идиотската си свобода. Онази ефимерна свобода, без задължения към семейство, която наричаме „с бутилка бира пред телевизора“. „Щастието е да обичаш и да се грижиш за някого, дори той да не ти отвръща с взаимност. А мъжете изобщо не познават това щастие“ ‒ казват жените. И не съм аз този, който ще се опитва да ги разубеди.
Mъжката самота е още по-тежка поради всеобщото мнение за неизчерпаемата сила, която трябва да притежаваме. Не ти е позволено да говориш за умора. Нали си мъж! И тогава думите остават в теб, превръщат се в огромни сиви преспи, a после неизказаното става толкова много, че те кара да се отдалечиш, да си тръгнеш. Защото така ти е по-леко, защото не очакваш от никого нищо.

.........................

В просъница не схванах веднага целия смисъл на думите ѝ. За един миг почувствах някакъв внезапен и недостоен порив да избягам някъде далеч. Овладях се. И вкаменен от обзелата ме паника, изтърсих: „Добре.“ Тя притихна и се зави презглава с намачкания чаршаф. „Не се притеснявай, нищо не искам от теб.“ Придърпах я към себе си. „Аз пък искам.“ По дяволите, това беше толкова скоро и същевременно толкова отдавна. Не искам да си спомен. Искам те тази, която беше. Преди да се превърнеш в спомен.
Изскачам от кабинета. Тук мирише на уасаби и на умрели лебеди. Бягам бързо, без да се оглеждам, хора и предмети се сливат в странен калейдоскоп. Платих доста пари, за да получа лоша новина. Или беше добра? На моето продължение е сложена точка. Никакви многоточия. Това е възмездието на съдбата. Затова, че не спрях отчаянието на жената с детенцето на перона. Тя уби себе си и една частица от себе си. На две крачки от мен. А трябваше само да протегна ръка.

..........................

Разбира се, моята самота не е с вселенски мащаби. Тя е мъничка, но това не я прави по-малко болезнена. Самотата ми е мъжка. Вътрешна, без озвучаване на мислите. Тя е лично моя, независимо от наличието на физически контакти. Мъжката самота е насочена навътре. Неслучайно думата „егоизъм“ е в мъжки род. Жените си мислят, че мъжете рядко могат да обичат друг, освен себе си. Казват, че сами сме си виновни, след като предпочитаме идиотската си свобода. Онази ефимерна свобода, без задължения към семейство, която наричаме „с бутилка бира пред телевизора“. „Щастието е да обичаш и да се грижиш за някого, дори той да не ти отвръща с взаимност. А мъжете изобщо не познават това щастие“ ‒ казват жените. И не съм аз този, който ще се опитва да ги разубеди.

........................

Водопад се обажда от града, в който вятърът никога не се чува. Говори на пресекулки, плаче. Гърлото ми веднага се свива. „Какво се е случило?“ Нещо изпука и настъпи тишина. Тогава чух опустошителните думи: „Мама почина.“ За мен тази сцена се случва в съвсем различна обстановка ‒ спокоен съм, в лежерно съботно настроение, разхождам се близо до вкъщи, под краката ми се ронят ситни камъчета и слънцето свети право в очите ми. Осъзнавам случилото се. Леля Елза вече я няма.

.......................

В прегръдките на майка си момиченцето спира да плаче. Стисва кутрето на ръката ѝ и затваря очи. Тя се заслушва в мъничкото му сърчице. То тупти. С кратки, тревожни удари. Лекарката е казала, че няма надежда, че белите дробове са отказали, че медицината е безсилна, че не знае, че не може. „Остават му два дни. В най-добрия случай.“ И тя е подписала всички възможни документи, за да вземе детето си от болницата. Със скандал. На своя отговорност. А на кого да е отговорността!? Кой, ако не тя, ще живее с това? Да не би лекарите да са ѝ обещали да върнат малкото ѝ момиченце към живота, а тя, неразумната майка, да е лишила дъщеря си от шанса да продължи да диша? В нито една болница в града не са ѝ дали надежда. „Разберете, госпожо, ако си я вземете, тя веднага ще умре.“ Детето трябва да бъде с майка си, дори и следващата стъпка да е стъпка в неизвестността. Хората живеят с илюзии. Абсолютно всички. И бъркат илюзиите с надеждата. Илюзиите са хвърчила, пуснати в небето на бъдещето. Рано или късно вятърът ще ги отнесе.

.......................

Само че сега не знам какво да направя, къде да намеря онова щастие, на което ти ме научи и с което аз свикнах. Чувствам се като изгубено куче, което е имало и семейство, и вяра, и желание да дарява любов, но всичко внезапно е изчезнало. Покривът над главата му е останал, храна се намира, но го няма онова докосване ‒ незаменимо и желано. Докосването на любимия човек. От тази празнота започваш да се смаляваш, да се топиш. Да, продължаваш да тичаш, да живееш... Но не спираш да се взираш. Ами ако изведнъж всичко се върне. Изведнъж. И преживяното се окаже обикновен лош сън. Просто трябва да се събудиш. А ти, глупако, си се предал и си се вцепенил от мъка.

Вие четете фрагменти от книгата "Ти ми беше обещан" на Елчин Сафарли.

.......................

Живея в затворено пространство със заоблени ъгли. В ръцете ми е томче на Фаулз ‒ вървя след теб... по дирите, които ми остави. Ти купуваше по два екземпляра от любимите ни книги. Едната слагаше в библиотеката, а другата четеше и си водеше бележки. „Макар да изглеждаше независима, тя не можеше без опора. Цял живот се стремеше да опровергае това и по този начин го потвърждаваше. Като морска анемона ‒ само да я докоснеш и се впива в ръката ти.“ Чрез буквите под жълтия маркер отново прониквам в теб и сега те виждам в различна светлина. Усещам те близка, но същевременно далечна, още по-дълбока, отколкото съм те познавал. Стараех се да бъда твоя опора. Сигурно съм успявал, щом винаги заспиваше силно притисната в гърба ми, а дъхът ти отекваше в мен с кадифени звуци.
Ето ги твоите думи: „Ти си всичко.“ Ставаше ми страшно от тях. Опасявах се да не те подведа. Независимо от бронята на своя егоизъм, мъжът знае кое е по-доброто за една жена. Просто ние никога не го признаваме на глас ‒ солидарност от поколение на поколение. Дали това би попречило да ни уважавате, да ни смятате за мъже? Мъжът съвсем не е само един член между краката, той е и грижовното желание да затвори прозореца, когато на нея ѝ е студено. Мъжът е безпокойството за нея, дори когато не са заедно.

.........................

Ако бъде построена къща на щастието, най-голямото помещение в нея ще трябва да е чакалнята... Някога благодарение на тези думи аз затворих вратата, която дълго бях държала отворена. Бях глупава и се разпилявах в очакване на някого, който никога нямаше да дойде. На жените само това им дай ‒ да играят романтични героини. Обичаш нещо и си мислиш, че то няма да се промени. Но всичко си има срок на годност. И в крайна сметка няма нищо по-честно от самотата.

..........................

Дори ужасните събития си имат своите плюсове. И двамата, загубили важни части от живота си, се опитваме да се върнем в него. Имаме късмет, че заедно с нас е морето, слънцето, чайките и светлината от спомените. Сега трябва да държим здраво факела на надеждата в ръцете си и да не го изпускаме при подземните трусове на предстоящото.

...........................

С годините губим лекотата, с която се движим през живота. Не си даваме сметка, че няма как да бъдем победители, ако не се научим да губим. Непрекъснато мислим, премисляме, анализираме – и това е нещото, което ни спъва. Хубаво е понякога напълно да забравим за „може“ и „не бива“ и безкористно да се радваме на най-простите неща, да се наслаждаваме на вкуса на живота... Да си позволим малко безделие. Вместо да тичаме презглава, да се разходим бавно под валса на снежинките. Да поседим и да погледаме през прозореца как се строи къщата отсреща. Да спрем да говорим, да затворим очи, да се прегърнем.
Отучили сме се да наблюдаваме носещите се в простора облаци, понякога деформирани от прелитащите самолети. Станали сме заложници на егоцентрични теории, на умни думи, които разказват за чужд опит, на идеи, издаващи всеобщото равнодушие, на безцветната реалност на ежедневието. Вече не се вглеждаме в залезите, повече се вълнуваме от рекламите в списанията. А защо не надникваме по-често в себе си. За това не са необходими пари или специални условия. Лесно е. Просто се спираме и внимателно поглеждаме там, вътре, където е притихнало сърцето ни, и отчаяно продължава да ни зове... Но за нас е по-лесно да оправдаем неумението си да живеем с вечната си заетост. Аз самият съм такъв.

.......................

Свикнали сме с лошите новини, блокираме „линковете“ към чуждите беди. Опитваме се да се скрием от така нареченото негативно. „То е толкова много, навсякъде наоколо, защо да прониква и в нас?“ И оставаме безразлични към това, което е на разстояние, не вярвайки, че някой ден нещастието може да споходи и нас.

.........................

‒ А защо сам си се затворил в тази тъмница? Страданията невинаги са опит. Ти живееш по този начин и си напълно убеден, че това е единственият възможен и правилен живот. Отказваш да си представиш друг път. Но ти имаш два живота, три, дори повече... Този, който живееш, и тези, които засега са само в мечтите ти.
‒ Бих искал друг живот, но не се получи.
‒ Какъв?
‒ В който да присъства най-важният за мен човек. Но тя умря.
‒ Ти смяташ предишния си живот за свое настояще. Това ти е грешката. Нищо, на младини всички са такива. Аз също съм въртяла глобуса и съм търсила да видя кой е моят град. Градът, където се намира собственото ми щастие. После поумнях и разбрах, че не бива да търся това място на картата. То винаги е с теб. То всъщност си ти. Най-нужното и ценното човек винаги носи със себе си, всичко останало е само декор. За да изиграеш ролята си в спектакъла, трябва да знаеш това. Да намериш самия себе си, най-съкровената си същност.

.......................

‒ Няма нищо по-лошо от това да се вкопчваш в призраци. Винаги оставаш с празни ръце. Хайде, сбогувай се като възпитано момче и кажи „до скоро виждане“. Просто се радвай, че си имал всичко това.
Да, знам, права е. Точно така трябва да се отнасям към миналото. Ще направя каквото мога. Навеждам глава и разгръщам смачкания картон. На него старателно е написано с мастило: „Рибарят не излиза в бурно море, а го чака да се успокои.“

........................

До вкъщи са девет спирки и поне девет хиляди мисли. Обичам метрото. В неговите тъмни тунели ми олеква. Сякаш се помирявам със себе си и спирам да се мятам между различни крайности. Когато се движиш през единствения възможен тунел и знаеш, че няма никакви отбивки, ти е по-лесно да приемеш и себе си такъв, какъвто си ‒ обикновен пътник.

.......................

Понякога си мисля, че съм луд. При това циничен. Минава ми мисълта: „За какъв дявол да тъгувам за човек, когото го няма!“ В такива моменти сам не се харесвам, не понасям собственото си присъствие. Това, което преди ми се струваше важно и необходимо, онези душевни пориви и прояви на чистота и доброта, се заличават от тъжния извод, че съм глупак. Ами ако това, което смятам за настъпила зрялост, изведнъж се окаже просто умора? Ако най-чудесната жена на света сега ми предложи любовта си, какво бих ѝ казал? „Съжалявам, но сега не мога. Всъщност ‒ никога. Не ми харесва качеството на вашата стока и липсата на гаранции за нея.“

.......................

Мъжът не бива да кара жената да живее в неяснота. Защото така, рано или късно, на мястото на любовта ще дойде омраза. Ние, мъжете, в момента, в който жената се отдалечи за малко, започваме мислено или съвсем явно да ѝ търсим заместител. Докато жените умеят да обичат дори когато чакат. Но ако си решил, че няма да се върнеш при нея, по-добре ѝ кажи истината. Тя ще се разплаче, но ще го приеме. Само не я пренебрегвай и не я дръж в неведение. Жените не заслужават това.

.....................

Носим в себе си толкова малко светлина, че все по-често трябва да обръщаме поглед към небето. Там, особено напролет, облаците рисуват простички картини или изписват най-важните думи: „Щастие има.“ Да, да, говоря сериозно! В крайна сметка, всеки вижда това, което иска да види. В пролетното небе някои успяват да видят единствено сиви облаци, но за други то е море, кораби и далечни страни.

.......................

Животът ни се дава безцветен, но с ясно очертани контури и цялостна картина. Ние решаваме откъде да започнем да го оцветяваме и кое с какъв цвят да бъде. А ти се опита да избягаш от твоята картина и дори захвърли моливите настрана. И рисунката ти остана сива, безлична. Накрая сивотата те погълна от всички страни и ти започна да се сливаш с нея. Не бива така! Трябва сам да избереш цветовете. Първата ти работа е да оцветиш слънцето в жълто. Ако искаш, може и в зелено! Вярно, понякога силите ни се изчерпват и моливите се изтъпяват. Но нали затова са измислени острилките...

.......................

Независимо от степента на недоверие към света, би трябвало да даряваме повече от вътрешната си топлина. Би трябвало да посрещаме повече изгреви ‒ в тях има концентрирана надежда. Надежда, която ние погрешно търсим в нощта. Би трябвало да се разделим с разочарованията, а не да ги трупаме и да си осигуряваме горчивина за цял живот.

Фрагменти от "Ти ми беше обещан" на Елчин Сафарли

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗБРАНИ ОТКЪСИ ОТ ИЗБРАНИ КНИГИ"

vig vsi4ki
 
 
nesletters