Обичам я като моя дъщеря - писмото на една мащеха

Тогава, питам аз, кой се въплъщава в безкористната, не-кръвно-предначертана и не-биологично-обоснована любов, която мащехите и пастроците изпитват към доведените и заварените си деца? Кой Бог е този? Има ли име? Защото аз на него искам да се моля и да благодаря. Защото Той е този, който ми е дал това сърце, в което има място за “чужди деца” и той ме е дарил с тази душа, която плаче от гняв и унижение, че няма име не само за моя Бог, но и за моята обич.

Безброй статии прочетох с различни заглавия: “10 начина да спечелите неговото дете”, “Как да се държим със завареното дете”, “13 златни правила на втората майка” и какви ли не още алманаси пълни с празни думи, изплюти от жуналист(к)и, за които най-важното нещо, за което им се е налагало да се грижат, е ъпдейтът на текстовия им редактор.

“Не се месете в родителските отношения”, “Подкрепяйте партньора си, но не се опитвайте да възпитавате детето”, “Оставете това на биологичните родители”, “В крайна сметка това дете не е ваше”, “Бъдете винаги положителни и подкрепящи.” Така ли? Елате вие и подкрепете 4-годишно момиченце, което е на път да си разбие главата в летящата към него люлка. Елате и положително с усмивка му кажете: “Тати би ти забранил да ходиш там. (усмивка). Мама ще се радва да си здрава (усмивка)”.

Опитайте и ще видите резултатът: детско спешно отделение, в което биологичната майка ще ви скубе и дере, че не можете за 5 минути да гледате детето Й и, че, ако му има нещо сериозно, ще ви убие, а в същото време – бащата, вашият съпруг/партньор, ви гледа злобно-виновно-бясно и успокоява майката с извиненията, че е отишъл само до магазина за дъвки. Не, благодаря. Аз избирам да извикам: “Ела тук, веднага! Чуваш ли какво ти казвам??!!( бръчки от бяс) и да прибера детето здраво, наиграно и умряло единствено от глад. И не ми пука дали някой на площадката ще си каже: “Тая пък за каква се мисли. Да не му е майка?” или редовното “Ако беше нейно, нямаше така да му вика”. И да, прави са – не съм му майка и ако беше мое, не само щях да викам, ами щях и да си го поступам, ако заслужава.

Не вярвам и на семейни психолози. Според повечето от тях детето винаги е жертва, а напусналият семейното огнище родител заедно с новия партньор са насилниците. Те трябва да живеят във вина, смирение и окови до края на живота си. Защо? Защото са решили, че собственото им щастие си струва услията или защото промитите мозъци на обществото не могат да проумеят, че само един щастлив човек бидейки щастлив, може да бъде пълноценен и полезен родител. Защото едно време приказките, а днес филмите са сред най-мощните инструменти за манипулация на общественото мнение. И щом в тях се казва, че мащехата и пастрокът са съответно вещица и педофил, то това задължително е така. “Щом го казват по новините, значи е вярно” казваха бабите на мегдана. Нещата не са си променили особено. Даже никак.

Та само да завърша за приказките и филмите – целта на сюжета с мащехата и пастрока е много проста. В едновремешните патриархални общества е било много важно семейството да е здрава и неразделна единица. Когато семейството е единно, се управлява по-лесно – икономически, политически, социално. Когато семейството е цяло, жената гласува, за когото гласува мъжът, а мъжът плаща кредита, който жената е поискала за ремонт.

Обещаваш нещо на едно семейство и печелиш всичко най-малко по две. Когато съпрузите се разделят, то тогава се наблюдава наличието на собствена мисъл и желание за самостоятелност, които моментално водят към сложно разделяне на ипотеката и нови гласоподаватели за убеждаване. Ето това се крие зад образа на мащехата и пастрока. Те са символ на семейния раздор, на трусове в социалната система, на пробив в икономическия статус. Накратко – те са олицетворение на проблемите.

Ето защо никога няма да позволя на обикновените хора да ме сочат с пръст и да ме съдят, че видиш ли “разделям едно прекрасно семейство” и “как ли се чувствало детето”. Попитайте ме и ще ви кажа. Никой не може да раздели една двойка освен двамата й членове. За една любов са нужни двама, за една раздяла – също. А детето – то никога не е било по-щастливо, защото едва сега може да се радва на детство, в което майка му и баща му не си крещят пред него всяка вечер.

Сега получава двойно внимание за рождения си ден, понякога по две празненства, по два подаръка за Коледа и цялото му детство е каквото трябва да бъде – фокусирано върху игрите и доброто възпитание. И да, боли ме, че не мога да отида на коледното й тържество в детската градина и на рождения й ден в парка. Но най-много ме боли, когато ме попита – “А ти защо не дойде” и аз не знам какво да отговоря.

И ето тук е времето да споделя моята позиция, как стоят нещата в действителност. Как всъщност са. И как е редно според мен да бъдат третирани.

Щом това дете живее в моя дом и се храни от нашата маса, то мен със сигурност ме е грижа за това малко същество. Притеснявам се, когато е болно и ставам нощем да го завия (и да проверя дали диша, ей така за всеки случай, макар да знам, че е глупаво). Смея се от сърце на някоя нейна смешка. Позволявам й да ме скубе и гъделичка (мразя да ме гъделичкат, биех връстниците си навремето затова). Ставам рано в събота сутрин, за да й направя палачинки, помагам й да учи, да чете, да добива нови познания. Обичам я.

Искам да учи, да е сериозна и отговорна, да се пази, да е здрава, да е възпитана и спретната, да уважава възрастните и да е благодарна за това, което има. И не, не искам да ме обича и уважава. Това не се иска – извоюва се. Да, точно така. Защото обикновено любовта на завареното/доведеното дете (мразя тези думи) се печели в условия на война, в условия на битки на егото. Е, аз я спечелих. Макар срещу мен да се бе опълчила цяла армия, въоръжена с тежки клетви, бомби от отчаяние и жажда за мъст. Аз спечелих и то с голи ръце. Имах само едно оръжие – любовта към мъжа ми и убеждението, че в тази война егото ми няма място. Завареното ми дете, което аз сама поисках да дойде в живота ми, никой не ми го е натресал, но не знам как да нарека, защото в иначе толкова богатия български език няма дума за това, ме обожава. Не спира да ме гушка и да ми повтаря колко ме обича.

И аз, дами и господа, повелители на общественото мнение, съм най-щастливата мащеха на света, защото заспивам с болки в бузите от смях. И да, може да не съм я носила в утробата си 9 месеца, да не съм я раждала 13 часа, раздирана от нечовешки болки и да не съм я кърмила в първите месеци от живота й, но това не ми пречи да я гушкам с цялата любов, на която съм способна, да плача от умиление на успехите й и да влагам целия си потенциал на възрастен, за да допринеса тя да стане прекрасен човек.

И не, не ми пречи, че не ми вика мамо, за да я обичам като моя дъщеря.

Писмото е получено в редакцията на Фондация "Щастливи у дома"

Вижте още: ЕФЕКТИВНИЯТ И НЕЕФЕКТИВНИЯТ РОДИТЕЛ

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.