Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Колко е трудно да ти пиша, татко. Не си го представях ...

Колко е трудно да ти пиша, татко. Не си го представях ...

Здравей, татко, как си? Пишейки ти, забелязах, че никога не съм го правил. Дори, за да съм по-точен, никога не съм го правил като възрастен, защото в действителност в училище на празника на бащата винаги пишехме картички с „Поздравления, татко, обичам те”. От доста време отсъствам от дома и реших да ти напиша два реда, за да ти кажа как съм.

Много неща се промениха в живота ми и това писмо е плод на тези промени.

Колко е трудно да ти пиша, татко. Не си го представях. Още нищо не съм казал, а страницата ми изглежда вече запълнена. Бих могъл да започна с „обичам те”, както в картичките в училище, но не мисля, че е добра идея.

Че те обичам, си го знаем. Напоследък не сме си говорили много. Не беше лесно. Животът ни изправи пред големи изпитания за преодоляване и може би някои са били твърде тежки както за теб, така и за мен. Трябваше да се защитаваме, за да преживеем.

Ти, за да не си по-зле, се затвори в своето нещастие и в своята самота и ме остави вън от тях. Не ме доближи вече до сърцето си, не ми даде да почувствам топлината ти.

И аз преминах живота си сам, отвъд прага на твоето нещастие. Остави ме да тропам, за да ме пуснеш да вляза, за да ми дадеш възможност да бъда до теб. Исках да бъда там с теб, а ти ми попречи. Повече не ми отвори, татко, навярно не чуваше виковете и силата на моя плач. Престори се, че не ме чуваш. Мразех те за това, защото винаги си бил неспособен да ме чуеш и да ме разбереш истински. Никога не ме погледна в очите, не надникна в дълбочината им. Никога не си знаел кой съм всъщност.

Ще ти кажа още нещо: често си мислех, че предпочитам аз да бях умрял вместо мама. Но това може би си го желал и ти. Мразех те главно, защото никога не се погрижи за своето щастие. Даде ми един нещастен баща. Така ми попречи да бъда щастлив, понеже да бъда такъв ми се струваше предателство, караше ме да изпитвам вина и ми навяваше мисълта да се отдалечавам все повече от теб. Това ме караше да се чувствам различен.

Струваше ми се, че така ти помагам, че правя по-лек живота ти. Преди всичко отказването от моето щастие ми даряваше илюзията, че съм ти полезен. Като че да бъдем зле и двамата можеше да ти помогне да си по-малко сам. Да бъда нещастен ме приближаваше към теб.
Накара ме да се чувствам предател, когато напуснах дома. Много ли беше да искам помощта ти да стана мъж?

Ти не позволи никога никакво съпоставяне. Съпоставяне на нашите идеи, обмен на мненията ни. С теб това не бе възможно, защото като интегралист се барикадира и се затвори в убежденията си, превръщайки всяка възможност за съпоставяне в обикновен сблъсък.
В този период мислех много за моя живот и си изясних доста неща. Аз се съборих и се построих наново, като стара къща. Не можех да продължавам напред с малки реставраторски работи. Трябваше да срутя всичко и да строя наново от основи.

Все пак оставих нещо, не всичко беше за изхвърляне. Нещо важно, което научих, беше да си прощавам, но най-вече разбрах, че искам да бъда щастлив. Открих, че винаги го бях мислил, но без да съм го искал обаче, никога не съм го търсил наистина. Струваше ми се, че не го заслужавам. Както, според мен, не заслужавам ласките, които не ми даваше, и прегръдките, които ми отказваше. А сега зная, че заслужавам всичкото щастие на света. Това е така и защото малко се освободих от теб. Не възприемай тези думи като някакво разтоварване, като преценка и още по-малко като обвинение. Познавам твоя живот дотолкова, за да знам, че повече си жертва, отколкото палач. Твоите родители и братя са те принудили да се затвориш, за да преживееш. И ако се върнем назад, вероятно същото се е случило с дядо, с прадядо и с прапрадядо, с баща му и така до безкрай.

Пиша ти това писмо, за да счупя веригата.
Това, което най-после знам със сигурност, е че те обичам. Чак дъхът ми спира, когато мисля колко много те обичам. Но, за да мога да те обичам така, трябваше да те унищожа, трябваше да изтъкна отговорностите ти, трябваше да те видя такъв, какъвто си. Вълшебно. И болезнено.
Знаеш ли, че имаше моменти като малък, в които исках наистина да те убия?
Исках да те убия, защото толкова те обичах, че не издържах на мъката и ти да си отидеш някой ден, както стана с мама. Страхът да не те загубя неочаквано беше толкова голям, че не ме оставяше да живея спокойно. Убивайки те, щях да престана да изпитвам този страх, който ми пречеше да живея спокойно.

И аз също поех вината си.
Разбрах, че съм носел тегобата на света на раменете си, мислейки се за жертва на събитията, които се случваха, но в действителност бях отговорен за тях; аз бях избрал да бъде така, сам си бях създал това положение, никой не го беше поискал от мен. Аз сам си бях придал тази важност и накрая се бях привързал към тази роля, която не беше резултат от положението ми на жертва, а може би плод на суетност. Моят начин на съществуване беше просто чист нарцисизъм. Сега всичко е ясно и постепенно започнах да слагам малко ред в нещата.
Не си ме разрошвал скоро, татко... Помниш ли, че когато бях малък, слагаше ръка на главата ми и ме разрошваше или гъделичкаше? Помниш ли как си играехме и се борехме. Или когато те побеждавах на „канадска”? И не казвай, че ме оставяше да победя.

Не знам колко ще остана тук. Нямам планове, освен да си изясня добре представата за това кой съм и какво действително искам да правя с моя живот.

Искам да те видя. Да мисля за теб, ме кара да желая да съм при теб.
Мечтая да мога пак да играя и да се смея с теб. Искам да ме разрошваш и да ме прегръщаш. И ще поискам реванш в „канадската”.
Ще ме заведеш ли на сладолед?
Обичам те, татко, истински те обичам... До скоро!
Твой син Микеле

Откъс от книгата на Фабио Воло „Кътче в света”

В душата на всеки един от нас има поне по едно такова писмо. Ако почувствате, че е дошъл моментът – пишете. Тичайте за лист и химикал и нищо не преглъщайте, нито сълзите, нито усмивките. Миналото не може да се върне и пропуснатите прегръдки да се наваксат. Това, което можем да направим днес, е честно да се изправим пред болките и липсите си, за да не бягаме повече от себе си. Да потърсим лекарството. И когато утре настъпи новият ден, да започнем да живеем, вслушвайки се единствено в „собствените си стъпки”.

Ако получите подобно писмо или признание от сина си или от дъщеря си, не потъвайте във вината и самосъжалението. Родителите винаги правим най- доброто, на което сме способни, без това да означава, че успяваме да бъдем перфектни.

Поемете отговорността си и позволете на децата си да носят своята. Важното е някой да разкъса веригата!

Добре е да помним, че в нашия индивидуален живот сме отговорни какво показваме на децата си. Живеейки, ние ги учим как да обичат, как да страдат, как да минават през трудностите..., как да бъдат щастливи. С нашия живот ние ги обричаме... на щастие или нещастие... изберете сами. Същевременно носим и една по-голяма отговорност какво ще достигне до прапраправнуците ни. Така че не отлагайте – време е за действие!

Знам какво бихте си казали, ако нямате деца. Ще си намерите причина да останете в капана на нещастието. Но как ли биха се почувствали вашите прадеди, ако е речено вие да сте техният последен наследник? Няма ли да обезсмислите страданията и търсенията на толкова много поколения преди вас.

И вместо да се изживявате като провала на един род, да бъдете неговия смисъл. Да бъдете този, който ще преобразува като алхимик оловото в злато. Да се научите да си давате щастие, това така просто и едновременно толкова трудно умение. Да приберете „бодлите” и да позволите на някой да ви прегърне и стопли. Да си простите „неуменията” и да заживеете в себе си като в уютен и добре обзаведен дом. Да се вслушате с доверие в онзи вътрешен шепот и да го последвате... Да износите и родите чувствата, идеите, проектите си и всичко онова, което е отредено да дойде на този свят чрез вас. Не забравяйте нито за миг – отговорни сте за това!

Разчистете боклука и спрете да хленчите! Лоялността към нещастието и неуспехите на нашите родители е в следствие на любовта ни към тях, но това няма да ни донесе удовлетворение. Важното е да стигнем по-далеч от тях, нали в това е смисълът на живота. Само една крачка по-щастливи, удовлетворени, влюбени, творящи... и това е достатъчно... за сега.

автор: Аксиния Цветанова, източник: myvelikoturnovo.com

НАЙ-ЧЕТЕНИ:

andrew matthews min

elchin min

lari min 1

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗКУСТВОТО ДА СИ РОДИТЕЛ"

vig vsi4ki
 
 
nesletters