Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Приказка за реката Росица и камъка Камен

Приказка за реката Росица и камъка Камен

"Те рядко постигаха съгласие. Всъщност почти никога, караха се постоянно, предизвикваха се всеки ден, но въпреки различията, тях ги свързваше нещо много важно...Умираха един за друг."
"Тетрадката"

Реката Росица била буйно малко поточе, но с времето пораснала в къдрава, усмихната и лежерна река. Имала своите бистри бързеи и тъмни, дълбоки вирове, като всяка водна стихия. Слънчевите лъчи се оглеждали във водите ѝ като в очите на усмихнато момиче и блестели с още по-силна светлина, отразявайки усмивката на вълните ѝ. Денят ѝ минавал в закачки със слънчевите зайчета под съпровода на птичи песни, крясъкът на палави жаби и носталгичните трели на щурците.

Един ден обаче тя срещнала по пътя си камъка Камен. Достолепен, студен и наглед твърд и непоколебим, както подобава на всяко каменно създание с остри ръбове и студена сърцевина.

От този ден животът и на двамата се променил. Росица ставала все по-красива, слънчева и усмихната, облечена в цветна и пъстра премяна, огряна от новите мисли, които изпълвали деня ѝ. Ромонът ѝ се леел като вълшебство, опитвайки се с гласа си да омае, размекне и усмихне мрачното каменно лице на Камен. Често пускала слънчеви зайчета в очите му само за да успее да види скрития блясък в тях. Шегувала се и пеела така, както само тя умее. И ето, че полека-лека Камен започнал да омеква, ръбовете му, които били остри и зъбести, започнали да се изглаждат и омекват, очите му придобили мекотата на влюбени, но сърцето му било все така кораво и недостъпно, страхуващо се да разкрие своята скрита същност.

Росица била упорита и не се отказвала лесно. Всеки ден галела с водите си ръбатата му повърхност, докосвала го с пръските си и му шепнела с тихия глас на дълбоките си вирове. Докато един ден сърцето на Камен не се разтворило напълно за нея, приласкано от нежността и постоянството ѝ, и не се отпуснал в прегръдките ѝ - спокоен, обичан и приласкан.

Дните им минавали бързо - понякога светли и шумни, огрявани от топлината на слънцето и смехът на децата, които играели край бреговете на реката, друг път - мрачни, бурни и дъждовни - удавени в сълзите на небето. Челото на Камен често потъмнявало и ставало пак студено и недостъпно, очите на Росица също понякога се покривали с тъга и болка, но пътят им продължавал все напред и заедно.

Но един ден, както за всеки камък, дошъл и краят на Камен. Времето, зимният студ и горещите летни дни го превърнали в куп блестящи песъчинки, всяка от които носела белега на преживяното и отражението на светлината, която донесла в живота му любовта. Росица, съсипана от своята загуба, променила пътя си и тръгнала в нова посока, но носела в себе си всички негови частички, като скъп спомен от вълшебната им обич. А общото им старо корито стои все там и пази всичко, което са преживели в него - Реката Росица и Камъкът Камен - Тя и Той.

Който и да си отиде пръв в една такава любов - остава другия да го помни и общото им гнездо - да възкресява миналото.

Вижте повече за Марияна Дживтерова и още нейни текстове.

Вижте още: СОЛЕНОТО КАФЕ

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗКУСТВОТО НА ЛЮБОВТА"

vig vsi4ki
 
 
nesletters