Gnezdoto.net
Раздялата за мъжа - понякога това е лъжа, под която има грамада от гордост...

Раздялата за мъжа - понякога това е лъжа, под която има грамада от гордост...

Няма да те лъжа, че напълно съм разлюбил тази, преди теб. Нали знаеш, при мъжете е прието така: ако се разделим с любима жена, не си го признаваме публично. Заобикаляме отдалече истинските си чувства и говорим само за това, колко различни сме били, и че за да го разберем окончателно, е трябвало да поживеем няколко години заедно. А това не е нищо друго, освен лъжа, под която има грамада от гордост.

В действителност, дълбоко в душите ни всичко е по-различно, не толкова егоистично. И ние тъгуваме, и ние се въртим в леглото заради нахлуващите спомени. И ние, както и вие, жените, търсим любимото лице сред тълпата. По какво се отличава женската тъга от мъжката? Ние предпочитаме забравата. За някоя и друга седмица бягаме при „промеждутъчни“ жени – те ни целуват, удовлетворяват ни, помагат ни да забравим. Но в леглото никога не гледаме тези жени в лицето. Страхуваме се да не видим в тях чертите на онази, която обичаме истински. Онази, в която виждаме майката на децата си.

Не вярвам, че любовта се забравя. Невъзможно е да я пуснеш да отлети. Тя е като гълъб в клетка без вратичка – остава си там завинаги. В теб. Просто с времето започваш да се отнасяш по друг начин към онова, което е било.

С течение на времето този гълъб в клетка, отглеждан със спомени, става украшение в градината на сърцето ти. В тази градина идват нови хора, на някои от тях показваш красивата птица от миналото, други пък не пускаш по-навътре от вратичката. Но в крайна сметка непременно ще се намери някой, който ще те обикне заедно с твоите спомени. И това няма да е от милосърдие. Просто този човек има същата градина. И същия гълъб в клетка без вратичка.

Ще бъда честен с теб: понякога се пренасям мислено в миналото. И не защото тук, днес, до теб, нещо не ми достига. Ти си нещо друго. Ти си осезаемото ми настояще. А онова, което е останало там, в миналото, са подводните течения на океаните, които някак неусетно променят ландшафта, но никога не изчезват.

Сигурен съм, че и при теб е така.

Пренасям се в дните, когато двамата с нея се сбогувахме на старата гара в центъра на един град. Тя ме упрекваше за нещо, аз ѝ обяснявах нещо с насълзени очи – вече не помня какви бяха думите, въпросите, оправданията. Помня едно: страшно ми се искаше да я целуна. По устните, по рамената, изгорели от първото юнско слънце. И точно в разгара на спора ни тя изведнъж смъкна малко ръкава на блузката си и съвсем по детски каза: „Леле, виж колко съм изгоряла... Цялата съм червена.“ А аз погледнах пламналото ѝ рамо и си помислих, че въпреки желанието си няма да посмея да допра устни или лице до него. Винаги съм ходил с набола брада, която толкова боцкаше кадифената ѝ кожа.

Защо се разделихме? Заради думите. Ние, и двамата емоционални и избухливи, си наговорихме такива неща, че после не успяхме да престъпим изреченото. И двамата бяхме горди. Всеки път, когато ми се приискаше да ѝ се обадя и да ѝ кажа колко силно я обичам, думите, които ми бе казала, пресичаха порива ми.

Бях възпитан в абсолютно патриархален дух – ако мъжът не е прав за нещо, жената трябва да премълчи. Това са корените ми, моето начало. Майка ми казва: „Мъдрата жена първо ще премълчи, но после, когато мъжът се успокои, непременно ще си каже думата и ще получи желаното.“

Всичко е толкова странно и достатъчно глупаво. Нима думите значат повече от чувствата? Нима думите са способни да разрушат отношенията на двама души, които се обичат? Опитвах се да я върна. В онзи ден, на гарата, ѝ казах колко силно я обичам. На което тя отвърна: „Но аз вече не те обичам. Разбери го“. Не ми оставаше друго, освен да я оставя да си тръгне. Макар да знам, че излъга! Или просто заб­луждавам себе си?...

В една от предишните си книги писах за раздялата на двама души. Раздяла, за която не е имало причина, просто с любовта им „се е случил животът“. Точна формулировка, нали? „С тях се случи животът.“ Често става така. Общият доскоро път на двама души изведнъж се разделя на два различни пътя, които се ограждат с високи стени. И никой нищо не може да направи.

Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би защото любовта е самият живот?

Ревес

***

Сега разбирам колко много си приличаме с Ревес. Не сме противоположности, които, както е известно, се привличат. Имаме две почти еднакви истории, които се сливат в едно цяло, в една нова история. Имаме еднакви рани, пропуски, противодействия. Разглеждам съненото нощно небе и се мъча да открия отговора там. Какво ни събра с Ре? Разбира се, сходството във възгледите помага, но не е достатъчно, за да изградиш онова, което всяка сутрин те прави щастлив. Когато отваряш очи и се гушваш в ръцете му, в топлите му силни пръсти, и усещаш колко ценна е тази награда: до теб е човекът, когото искаш да виждаш винаги, независимо в какво настроение се събуждаш. Кое е онова, което и двамата сме търсили с такава страст и което най-после сме намерили един в друг? Може би доверие. Към себе си, към другия, към живота.
Вярно, моят живот отива към своя край. Но аз няма да го кажа на Ре. Нека нищо не нарушава спокойствието ни. Заслужили сме го.

Има хора, уютни като роден дом. Прегръщаш ги и разбираш: аз съм у дома. Ти си точно такъв. Дълго време във връзките си съм се чувствала като в дом за сираци. Дойдат, поразгледат, погалят те по главата, но избират друг. Или пък те вземат, но изведнъж те забравят на някое шумно кръстовище, сякаш си предмет.

Виждах как тези хора, с моята надежда в ръце, се отдалечават, изгубват се в тълпата, и дори не се сърдех – свикнала съм да оставам сама. С течение на времето вече престанах да чакам, лутах се сама в търсене на някой, който, не да поеме отговорност (не ми трябва такава щедрост, сама ще се справя!), а просто да е до мен. И намирах, обичах, дори накрая опитвах вкуса на щастието. А след това губех. И отново се изгубвах.

Ре се появи в живота ми точно в такъв момент, когато още малко и щях да престана да вярвам. Сега всичко е наред. Ние сме в Жълтото село. Докато той пише книгата си, аз мъкна вкъщи цветни раковини, полирани от морето. Мисля си, че онези, които наемат къщичката след нас, ще открият още много съкровища, скрити на разни местенца из нея.

Откъс от книгата "Ако ти знаеше..." от Елчин Сафарли


„Ако ти знаеше...“ е книга, способна да лекува както разбитото сърце, така и духа на човека. Истинска наслада за читателя и ръководство за оцеляване в бурното море от човешки чувства!
Това е историята на едно момиче, което бяга от миналото, история за любовта, която лекува, удивлява и отново те връща към живота.

Една млада жена пристига в непознат град, напуснала родината си, напълно изгубена, измъчена от обстоятелствата, болна и ...с разбито сърце. Тя идва, за да забрави миналото, да избяга от родния си град и от един мъж... а може би и за да умре.
Друг мъж, макар и съвсем обикновен (а може би най-невероятният!), става катализатор за промяна в една житейска ситуация и насочва самия живот в съвсем друга посока. Това става по загадъчен, мистичен, невъзможен начин, но точно там е и обикновеното чудо на любовта. Просто един ден внезапно се появява някой, в чиито ръце можеш да заровиш лице и да забравиш всичко. А на сутринта да се събудиш с окриляващо чувство на доверие. На нова вяра.
„Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би защото любовта е самият живот.“
„Ако ти знаеше...“ е книга за необятната женска душа, за надеждата и избора, за втория шанс...
Това е историята на едно женско отчаяние, история за чувства, съмнения, очаквания и за онези огромни страхове, които често ни помагат да започнем живота си отначало.

Елчин Сафарли се слави като един от най-оригиналните писатели на Изтока, който пише на руски език. Описва бита и уникалните традиции на харизматичната ориенталска култура.
За многообещаващия млад писател се заговаря като за „новия Орхан Памук“. Неговите книги не слизат от първите места на класациите в Русия. Наричан е още "Душевния писател на Изтока".

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗКУСТВОТО НА ЛЮБОВТА"

vig vsi4ki