Gnezdoto.net
Тръгвам си от теб, за да не изгубя себе си...

Тръгвам си от теб, за да не изгубя себе си...

Почти се научих да не мисля за теб. Все още от време на време се изкушавам да ти се обадя, да ти кажа за победата си. За да не си правиш илюзии, че си изключителен. За да не мислиш, че съм заминала в друга страна, защото се страхувам да живея там, където лесно мога да те срещна. Бих ти казала това и обръщайки ти гръб, наведнъж бих издишала от себе си онова странно време, когато ти закриваше целия ми свят.

Между другото, през годините, прекарани с теб, нито веднъж не чух „обичам те“. А уж казваше, че съм ти скъпа, че си неспокоен, когато не съм до теб.

Ти по принцип не говореше много, през повечето време мълчеше. Отдавах тази твоя сдържаност на това, че не си като всички. Че си напълно различен – мъжествен, далече от проявите на всякаква сантименталност. „Обича ме, естествено, но не говори за това.“ Та нали беше грижовен, учтив. И сама се навивах: „Север, защо са ти думи, след като има постъпки?“

Преди да си отидеш, те попитах: „Кажи, обичаш ли ме?“ Дълго време не отговаряше, после троснато пророни: „Добре ми е с теб. Това не ти ли е достатъчно?“

В този момент за сетен път се убедих, че съм способна да разкрася по женски абсолютно всичко – и живота си, и чувствата на любимия мъж, и заобикалящия ме свят. Жените по рождение са художници-декоратори. С четка и палитра в ръка. А мъжете за нас са чисти платна – рисуваме, оцветяваме, тук-там изтриваме по нещо, друго пък размазваме. Но най-често накрая става ясно, че не рисуваме реалния обект пред нас, а нещо, което е плод на фантазията и желанията ни. И резултатът е пълно несъответствие с действителността.

Така се получи и при мен. Не съжалявам за нищо. Имаше и много хубави моменти.

Помня как се забавлявахме във вечерната блъсканица в метрото, като се мъчехме да познаем по поведението на човека на коя станция ще слезе. Аз грешах, ти познаваше. Помня и калейдоскопа от приключения в Италия, където избягахме тайно, без да кажем на никого. Дори в работата не бяхме казали, че заминаваме – така или иначе нямаше да ни пуснат. Пък и на нас не ни пукаше. Събрахме последните си пари, купихме си билети, извадихме си визи и заминахме, без да се замисляме какво ще стане след връщането ни и с какви пари ще живеем до края на годината.

Бродехме из Рим, пиехме лимончело, обядвахме с такива количества паста, че на четвъртия ден едва си закопчавахме дънките. Седяхме по камъни с хилядолетна история, водехме си общ дневник, в който ти пишеше с черно мастило, а аз с червено, и неуспешно се опитвахме да правим любов беззвучно – стените в квартирата бяха като от цигарена хартия.

Тръгнах си с високо вдигната глава, с лека походка. С механично движение натиснах бутона на асансьора, влязох в кабината. Вратата се затвори и аз избухнах в плач. Не исках да видиш поражението ми. В онзи момент аз, глупачката, го приемах като поражение: изведнъж толкова се смалих, че още малко и щях да се разтворя докрай в собствената си мъка.

Не мръднах от вкъщи цяла седмица. Пушех на перваза на прозореца, плачех над снимките, тъпчех пералнята с бельо. Изпрах целия си гардероб. Измъквах мокрите дрехи от барабана и ми се струваше, че са парченца от обновената мен, освободени от праха на спомените. Оплаквах не загубата на любимия човек, а по-скоро надеждите и плановете, на които се отдавах в прегръдките ти, и от които бях страстно обсебена. Това беше просто хубав период, който ме научи на много неща.

Остана само да събера всичко, свързано с него, и да го пусна на свобода.

Какво ме държи в миналото? Нищо. Вероятно навикът. Или бремето на отношенията. Жал ми е за вложените сили – по същия начин не ти се иска да изоставиш замъка на плажа, който си градил цял ден под жарките лъчи. Но колкото и да те тегли назад, колкото и да си постоянна в съмненията и нерешителна в постъпките, така или иначе идва ден, когато правиш онова, което отдавна е трябвало да направиш.

Когато ти е мъчно за някого, първата ти реакция е да го замениш с други хора. С безкрайна върволица от любовни истории. В краен случай – с книги, с шоколад, с уиски. Но това не е замяна, както си мислим, а жалка самоизмама. Рано или късно проумяваш, че не е по силите ти да замениш миналото, а и не е нужно. По-добре е да съблечеш старата дреха, колкото и любима да ти е била, и да облечеш нова. Това може да е жълта риза. Вчера влязох в един магазин и си купих такава. Жълта като слънчев ден.

Откъс от книгата "Ако ти знаеше..." от Елчин Сафарли


„Ако ти знаеше...“ е книга, способна да лекува както разбитото сърце, така и духа на човека. Истинска наслада за читателя и ръководство за оцеляване в бурното море от човешки чувства!
Това е историята на едно момиче, което бяга от миналото, история за любовта, която лекува, удивлява и отново те връща към живота.

Една млада жена пристига в непознат град, напуснала родината си, напълно изгубена, измъчена от обстоятелствата, болна и ...с разбито сърце. Тя идва, за да забрави миналото, да избяга от родния си град и от един мъж... а може би и за да умре.
Друг мъж, макар и съвсем обикновен (а може би най-невероятният!), става катализатор за промяна в една житейска ситуация и насочва самия живот в съвсем друга посока. Това става по загадъчен, мистичен, невъзможен начин, но точно там е и обикновеното чудо на любовта. Просто един ден внезапно се появява някой, в чиито ръце можеш да заровиш лице и да забравиш всичко. А на сутринта да се събудиш с окриляващо чувство на доверие. На нова вяра.
„Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би защото любовта е самият живот.“
„Ако ти знаеше...“ е книга за необятната женска душа, за надеждата и избора, за втория шанс...
Това е историята на едно женско отчаяние, история за чувства, съмнения, очаквания и за онези огромни страхове, които често ни помагат да започнем живота си отначало.

Елчин Сафарли се слави като един от най-оригиналните писатели на Изтока, който пише на руски език. Описва бита и уникалните традиции на харизматичната ориенталска култура.
За многообещаващия млад писател се заговаря като за „новия Орхан Памук“. Неговите книги не слизат от първите места на класациите в Русия. Наричан е още "Душевния писател на Изтока".

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗКУСТВОТО НА ЛЮБОВТА"

vig vsi4ki