Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Само не ми казвай какво да правя!

Само не ми казвай какво да правя!

Преди време моя близка, която отдавна живее в чужбина, ми разказа колко объркана и наранена се почувствала при опита си да подкрепи своя колежка. Работели заедно от години, имали си доверие и знаели доста една за друга. Българка и германка, близки колеги, добри приятелки.

Когато немкинята се сблъскала с множество семейни проблеми и предстоящ развод, приятелката ми се хвърлила да я спасява с цялата майчинска грижа и женска солидарност, на които била способна. Всяка сутрин настойчиво я разпитвала как се чувства, регистрирала моментално онези знаци, които издават отчаяние и депресия. И макар че си имала доста сериозни собствени грижи, геройски жертвала обедните почивки да ѝ дава съвети и наставления. От все сърце искала колежката ѝ да излезе достойно от тежкия развод.

Докато един ден немкинята, най-сурово не ѝ отвърнала: само не ми казвай какво да правя! Последвало унищожително изясняване на отношенията – навлизаш ми в личното пространство, не ми помагаш, а задълбаваш в проблемите, които са си мои. Мои. Не можеш да ги решиш, дори не си в състояние да ги разбереш. Изобщо, прави ми впечатление, че вие постоянно си давате съвети, учите се един друг как да живеете, как да обичате мъжете си, как да се грижите за децата си. Това не е приятелство и не е подкрепа.

Горката ми приятелка. Прибрала се разнищена вкъщи и постоянно си задавал въпроса къде е сгрешила. „Та аз се посветих на нейната семейна драма, а тя ме обвинява" – недоумявала тя. Доста време ѝ беше нужно докато осъзнае, че е прекрачила границите. Че е обсебила проблема на своята колежка и го е превърнала в свой.

Интересна е темата със споделянето. И с емпатията при споделяне. Очаква ли се от нас решение. Реакция? Дали човекът, който изповядва тревогите си разчита на готови рецепти за справяне? Дали изобщо желае да чуе мнение, съвет, камо ли да бъде поучаван?

Да споделяш означава да чуваш собствения си глас. Да подреждаш пред мълчалив свидетел собствените си мисли и емоции. Не винаги изходът от проблема е такъв, какъвто го вижда човекът, на когото си го разказал. Та кой знае кое е най-доброто за теб? Кой може да оправи нещата вместо теб? Никой.

Добрият приятел не поучава, а изслушва. Споделянето е процес, който се случва между думите, извън конкретната случка. Много често мълчалив процес – не е нужно да се изговори всичко. И от двете страни. Самият акт, интимността, израженията, жестовете са много по-важни и изцелителни за човека, който има нужда да бъде чут. Присъствието е това, което очаква споделящият.

С моята приятелка разговаряхме доста за границите в близостта. За това, че когато предлагаш решения за личния живот на другия, ти го поставяш под неимоверен натиск. Задължаваш го да поеме по пътя, който ти си начертал.
Говорихме и за това, колко често твърде близки хора се отчуждават без видима причина – като че ли идва момент, когато приятелството им е прекрачило границите на това, което единият от тях може да понесе. И че когато решим да се открием пред някого, това не означава, че го каним да заеме цялото това пространство, което наричаме лично и само наше.

Да приемаш изповед означава да присъстваш. С обич и съпричастност. А не с оценка. И ако искаме да сме добри приятели, се налага да усвоим това.

Вижте повече за Станислава Ивкова и още статии от нея

Вижте още: ЗАПОЗНАЙ СЕ С КОНТРОЛЬОРА В ТЕБ!

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.