Пясъчен часовник

Нора отново се събуди с тягостно усещане в душата. Нещо я стискаше за гърлото. Чувстваше се потисната и слаба. Стана от леглото и бавно се запъти към банята. От огледалото я гледаше бледо уморено лице с угаснали очи. А колко беше жив погледът й някога! Колко весела и щастлива беше! И винаги усмихната! Какво се случи с нея? Какво се случи с живота й?...

Седеше с чаша кафе и гледаше замислено през прозореца. Беше неделя. Мразеше неделите. В тях оставаше сама с мислите си. През останалите дни от седмицата работата прекъсваше омагьосания кръг в главата й. И всичко изглеждаше по-лесно, минаваше по-бързо...
Погледна пясъчния часовник пред себе си. "Не закъснявай!" пишеше на него с красив шрифт. Купи го преди много години, по време на една ваканция край морето. Хубави времена бяха. Пълни с енергия и оптимизъм. Тогава вярваше във всичко. Вярваше в бъдещето си. Но живота изсмука силите й. Имаше чувството, че е се превърнала в спомен за самата себе си. А някога наистина умееше да се радва на всеки ден. Умееше да мечтае. Умееше да се смее. Просто умееше да живее...

Погледна отново часовника. "Не закъснявай!" Вече беше закъсняла. Безкрайно закъсняла. Закъсняла беше да поправи щетите, които сама си беше нанесла. Закъсняла беше да си върне хората, на които държеше. Закъсняла беше да съживи мечтите си.

Помисли си за изгубените през годините приятелства. Колко скъпи на сърцето й хора бяха изчезнали от живота й. Без особена причина. Всички твърдяха, че това е нормално, в реда на нещата. "Животът просто ни разделя, - казваха й хората. - Между някогашните приятели застават недоизказани неща, непреглътнати обиди, непоискана прошка, неполучено извинение... Един тръгва в една посока, друг – в друга." А колко хубаво беше, като бяха деца! Забравяха всичко толкова бързо! Сърдеха се лесно и още по-лесно си прощаваха!...
Пресегна се, взе стария тефтер и го отвори на буквата "В". Валентина. Името на най-добрата й приятелка. Бившата й най-добра приятелка. Тя й помогна да избере часовника през онова далечно лято. В главата й нахлуха спомени сякаш от друг живот... Не бяха говорили от години. Прииска й се да й звънне, да я попита какво прави, как живее? Щастлива ли е? Мисли ли за миналото от време на време? Мисли ли за нея от време на време? "Няма смисъл! Закъснях." Хвърли тефтера на шкафа до себе си и стана да си сипе още кафе. Днес явно щеше да е ден за размисъл. Поредният...

Обърна часовника и пясъкът отново потече. "Не закъснявай." За много неща закъсня. Петър. Той гравира надписа върху часовника. Винаги закъсняваше за срещите си с него. Не беше нарочно. Или поне не съвсем. Харесваше й да знае, че я чака, че е там... И той си отиде от живота й. А тя не направи нищо. Тогава смяташе, че човек не трябва да се бори за любовта. Или я има, или я няма. "Не успях да стигна до теб." Последните му думи още ехтяха в главата й. Беше прав. Така и не даде шанс на връзката им. Не се отпусна. Не го допусна. До себе си, до сърцето си, до душата си... Какво ли правеше сега? Обичаше ли? Беше ли обичан? Спомняше ли си за нея от време на време? Липсваше ли му от време на време? Взе телефона си. Помнеше наизуст номера му. Винаги щеше да го помни. Цифрите се изписаха на екрана. Оставаше само да натисне "Набери". Дъхът й спря. Очите й се разшириха от вълнение. Усети как устата й пресъхна. Щеше ли да познае гласа й? Какво щеше да му каже? Какво щеше да й каже?... Ръцете й трепереха. Остави телефона на масата. "Няма смисъл! Закъснях." Раменете й увиснаха безпомощно, като прекършени крила.

"Работата, тя ще те спаси!", чу гласа в главата си. Знаеше, че е прав. Работата винаги й помагаше. Да спре да мисли. И да продължи. Включи лаптопа си и прегледа графика за следващата седмица. Чакаха я два нови проекта. "Нови?! Нищо ново няма в тях!", помисли си Нора. Всеки беше същият като предишния. Точно като дните й в офиса. Цяла вечност беше в тази фирма, а на хоризонта нямаше и следа, че ще се случи някаква промяна. Мислите й полетяха назад във времето. Спомни си първия си ден. Вълнението, с което седна на работното си място. Пясъчният часовник стоеше пред нея. За да й напомня. За да не закъснява. С времето ентусиазмът й се изпари. Часовникът беше прибран в дома й. Рутината погълна креативността й. "Не ни трябват творци," - каза й шефът. Не им трябваха идеите й. Трябваха им ръцете й. А колко пъти искаше да се махне! Не помнеше вече... Но нещо винаги я спираше. Не можеше да рискува. Не трябваше да рискува. Имаше да плаща сметки. Имаше да покрива кредити... Годините минаваха и Нора се примири. Вече дори не се сещаше за мечтите си. За плановете си. Само понякога, в дни като днешния, те се завръщаха и пробождаха сърцето й.
През главата й премина почти безумна мисъл. Сърцето й заби учестено. Отвори интернет търсачката и написа "обяви за работа". Очите й зашариха нетърпеливо по страниците. Вече се виждаше на новото място, с нови колеги, с нови шефове, с нови хоризонти. Но най-вече – с ново поле за изява. С нови мечти... Облегна се назад и въздъхна. Бавно затвори капака на лаптопа. "Няма смисъл! Закъснях." Късно беше да започне наново. Твърде късно беше за всичко...

Пясъкът в часовника беше изтекъл.

***

Беше понеделник. Нора седеше в чакалнята на клиниката. Записа се за профилактичен преглед преди повече от месец и съвсем беше забравила. Добре, че алармата в телефона й я подсети.
- Заповядайте. Ваш ред е, - покани я сестрата.
Нора се надигна от тапицираната кушетка и отвори вратата на кабинета.

***

Рак! Не искаше да повярва. Не можеше да се случва на нея. Не беше честно да се случва на нея! Какво щеше да прави сега? Как щеше да се справи? Как щеше да продължи да живее? Щеше ли да продължи да живее?...

Зави й се свят. Впрегна всичките си усилия, за да слезе от таксито. Движеше се като на сън. Беше останала без сили. Сякаш някой беше изпил енергията й. Сякаш тялото й не беше нейното. Целият й живот сякаш не беше нейният. Облегна се на масата в кухнята, търсейки опора. "Не закъснявай!" Пак този надпис. Прииска й се да запрати часовника в стената. Наистина закъсня за всичко. Закъсня да прости и да поиска прошка. Закъсня да даде втори шанс. Да си даде втори шанс. Закъсня да се пребори за живота си. Ако можеше да върне времето назад. Ако можеше просто да обърне часовника и всичко да започне отначало. Ако можеше...

***

- Ало, Нора, здравей. Д-р Симеонов е.
- Здравейте, докторе, – опита се да звучи спокойно, но усещаше, че гласът й трепери.
- Нора, трябва да ти кажа нещо. Нора, нямаш рак. Изследванията са сгрешени. Извини...
Нора не го слушаше вече. Каза му набързо "Благодаря, че се обадихте" и затвори. Погледна часовника и го обърна. Пясъкът в него започна да тече. Пресегна се и включи лаптопа - чакаха я обяви за работа. Но за тях имаше цялата вечер. И цялото време на света. Усмихна се и отвори тефтера на буквата "В". Преди това обаче щеше да набере един друг номер. Номерът на Петър. 

***

Колко пъти си казваш, че е твърде късно да поправиш грешките си. Че е твърде късно да повярваш отново в мечтите си. Че е твърде късно да промениш живота си. Не търси повече оправдания. Не се крий в страховете си. Животът винаги ти дава втори шанс. И този шанс се нарича ДНЕС. Не го пропилявай! Може и да не получиш повторно обаждане от лекаря...

Вижте още статии на Гергана Лабова и допълнителна информация за нея...

Вижте още: Огледалото

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.