Огледалото

Лазар се чувстваше безкрайно уморен. Депресията, в която изпадна, се задълбочаваше. И нищо не помагаше. Нито работата, нито спортът, нито срещите с приятелите, които целенасочено организираше. Правеше всичко насила. А не виждаше смисъл в нищо. Трябваше му промяна. А не знаеше каква...

Защо позволи да изпадне в това състояние? Как започна всичко? Нямаше обяснение. Случи се лека-полека, стъпка по стъпка. Всеки следващ ден изглеждаше по-безсмислен от предишния, по-изгубен. Всяка следваща мисъл носеше в себе си по-малко надежда, по-малко очаквания. Докато накрая остана само празнота.

Прииска му се да избяга. Да се махне. Да се върне назад във времето, преди години, когато всичко беше по-просто. Ами да! Защо да не го направи?! Ще се качи на колата и след няколко часа ще бъде в селото, където прекарваше летата като малък. Някъде из чекмеджетата в апартамента му беше и ключът от къщата. Може би там го чакаше покоят...

***

Лазар се разхождаше из прашните улички на малкото подбалканско селце. Във въздуха миришеше на обори и огън. Така добре познаваше този аромат. Ароматът на детството, на невинността, на големите очаквания и смелите мечти...
Спря се пред къщата на баба си. Нямаше ги цветята, нямаше ги лехите, нямаше ги малините, обрасли по оградата. Открехна старата дървена порта и пристъпи вътре. Пред очите му изскочиха отдавна забравени картини. Видя се как тичаше из двора, с филия, намазана с лютеница. Ах, каква лютеница правеше баба му!...
Отключи входната врата на къщата. Всичко беше така, както го помнеше – картините по стените, вазата, в която баба му слагаше цветята, откъснати от двора, одеялото върху леглото, с което се завиваше в хладните нощи... Сякаш времето беше спряло.
Седна на един стол. И докато мислите за миналото препускаха в ума му, погледът му се спря на голямото старо огледало с тежка дървена рамка. Масивно. Внушително. Мъдро. Събрало толкова спомени... Изведнъж се почувства ужасно уморен. Очите му се затвориха. И за първи път от много време насам Лазар заспа спокойно....

- Лазар, дете мое... – сякаш чу гласа на баба си. – Как си, момчето ми?
- Не съм добре, бабо. Животът ми се обърка, изгубих смисъла, пътя си, себе си изгубих.
- Милото ми момче. На всеки се случва. На едни – по-рано. На други – по-късно. Човек трябва да изгуби себе си, за да се намери отново, за да стигне до своята истинска същност, до истинския смисъл на своя живот...
- Но как, бабо? Всеки ден си блъскам главата, но нищо не става...
- Преди да откриеш, трябва да видиш. Ела, застани пред огледалото. Помниш ли?
- Помня, бабо.Често ме караше да се оглеждам в него. Казваше, че един ден ще разбера защо. Че един ден ще прогледна за истинската стойност на това, което виждам в него. И че тогава ще мога да прогледна за истинската стойност на самия живот.
- Така е, детето ми. Какво виждаш сега?
- Себе си?...
- Слушай внимателно... И гледай внимателно...

И баба му започна да разказва...

Погледни косите си. Виждаш ли вятъра, вплетен в тях? Помниш ли как тичаше по пътя, волен като птица, смел като древен войн? Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чакат те още приключения, още надбягвания, още победи. Защото смисълът на живота не е да пуснеш котва в пристанището, а да разгърнеш платната и да се понесеш с вятъра...

Погледни челото си. Виждаш ли енергията, притихнала зад него? Помниш ли как правеше планове, как раждаше идеи, как вярваше в тях? Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чакат те още предизвикателства за откриване, още стратегии за начертаване. Защото смисълът на живота не е да се примириш с вече постигнатото, а непрекъснато да се стремиш към новото...

Погледни очите си. Виждаш ли огъня, скрит в тях? Помниш ли как горяха, как жадно гледаха света, как търсеха нови върхове за изкачване? Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чакат те още мечти за осъществяване, още земи за покоряване. Защото смисълът на живота не е да приемеш остаряването за помъдряване, а да съхраниш и поддържаш младежкия си плам...

Погледни устните си. Виждаш ли смеха, заспал в тях? Помниш ли как с часове ни разказваше забавни истории, как вдигаше духа ни и ни разведряваше? Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чака те още смях, още шеги, още безгрижно веселие. Защото смисълът на живота не е да гледаш на всичко през призмата на сивата сериозност, а да сложиш розовите очила и да не се разделяш с тях, дори когато ти е трудно, тъжно и самотно...

Погледни брадичката си. Виждаш ли волята, укротена в нея? Помниш ли как гордо я вдигаше и отминаваше всеки път, когато някой те подценяваше или ти се подиграваше? Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чакат те още изпитания, които с достойнство ще преодолееш, още носове, които ще натриеш. Защото смисълът на живота не е да си с хора, които никога няма да те наранят, а да опазиш себе си тогава, когато светът сякаш се е обърнал срещу теб...

Погледни раменете си. Виждаш ли решителността, притихнала в тях? Помниш ли как помагаше на всеки, как не бягаше от отговорност, как влизаше изправен и горд във всяка битка? Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй. Чакат те още много добри дела, които да извършиш, много хора, на които да помогнеш. Защото смисълът на живота не е в богатствата, които си натрупал, а в сърцата, които си спечелил...

Погледни гърдите си. Виждаш ли любовта, туптяща в тях? Помниш ли как хлапашки се влюбваше, как трепереше от нетърпение и сладко притеснение? Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чакат те още красиви емоции и голяма, прекрасна любов. Защото смисълът на живота не е в чувствата, които си получил, а в тези, които си дал...

Погледни ръцете си. Виждаш ли силата, спотаена в тях? Помниш ли колко пъти ги стискаше в юмруци и защитаваше вярата си, мечтите си, любимите си. Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чакат те още битки, в които ще се изправиш, още победи, които ще спечелиш. Защото смисълът на живота не е да прегръщаш лицемерно всички, избягвайки конфликтите, а да защитиш открито тези, на които държиш...

Погледни краката си. Виждаш ли устрема, заключен в тях? Помниш ли как вървеше напред, как падаше и ставаше и после продължаваше, въпреки ожулените колена, въпреки болката и неизвестността. Това си ти, момчето ми. Това е твоето истинско аз. Пусни го на свобода. И не забравяй, чакат те още неутъпкани пътеки, още непрокарани пътища, още неизследвани друми, които да направиш свои. Защото смисълът на живота не е да стоиш на едно място, колкото и да ти е добре, а да пътуваш, вечно да пътуваш, да търсиш, да опознаваш, да изследваш, да растеш...

Не се страхувай, момчето ми! И не тъжи! Не гледай с носталгия назад! Не гледай с уплах напред! Спри да си задаваш въпроси! Отговорите им са в теб! Спри да пророкуваш! Бъдещето ти е в теб! Спри да търсиш подкрепа! Силата ти е в теб! Живей, момчето ми, живей живота, за който си роден...

***

Два дни по-късно Лазар отново беше в собственото си легло. Събуди се, горящ от нетърпение. Чувстваше се освежен и пълен с енергия. Стана и бързо изхвърли антидепресантите в тоалетната чиния. Удовлетворен и успокоен, пусна водата и загледа как малките розови хапчета изчезнаха.
След половин час беше готов да тръгне към офиса. На излизане спря за малко в коридора, за да оправи ризата си. Отражението му се усмихваше от едно голямо старо огледало с масивна дървена рамка.

Вижте още статии на Гергана Лабова и допълнителна информация за нея...

Вижте още: История за Пътя

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.