Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

За да продължава животът

За да продължава животът

Вярата ми в Бога се пропука, разклати се и започна стремително да се руши, когато трябваше да погреба сина си. Та той беше само на десет. Моето прекрасно, умно момче, моята голяма радост... Очакваше ни прекрасно бъдеще. Или поне така си мислех аз. Но явно Бог – не! Защото в катастрофата, която се случи посред бял ден на автобусната спирка, загина само един човек – моят син.

Както се изясни впоследствие, на колата внезапно ѝ отказали спирачките, водачът се опитвал да направи нещо, да избегне удара, но... По-късно той получи масивен инфаркт, а моето момче така и не бе спасено. Там, на спирката, е имало още много хора. Но изглежда те са имали късмет, а ние – не. Може би това е някакво недоглеждане на Господ. Та нима е възможно моето дете да е виновно за нещо? Къде са били неговите ангели хранители в този момент, сред кои облаци са витаели, защо не са го опазили? Не мога да намеря отговори на всички тези въпроси.

Пейката на гробището се превърна в мой втори дом. След работа – тук. В почивните дни – пак тук. Така знаех, че сме заедно с моето момче, което се усмихваше от портрета с широка усмивка като на Буратино. Тук се чувствах жива, а вкъщи – мъртва. Трябваше да бъда заедно със сина си, изпитвах тази необходимост. Баща му не споделяше мислите ми, не приемаше постоянното ходене по гробищата. Усещах как се отдалечава от мен. Непрекъснато ми внушаваше, че животът продължава, но аз се дразнех от това. За мен животът беше свършил. Аз щях да бъда тук, на гробищата, при сина си, а мъжът ми можеше да прави каквото поиска. Ние отдавна почти не разговаряхме.

– Здравейте. Намира ли Ви се малко водица? Трябва да си изпия лекарството, че нещо ме стегна сърцето.
Обърнах се – до мен стоеше старец. Вероятно и той беше дошъл при своите изгубени близки.
– Да, заповядайте.
Подадох му бутилката с вода. Винаги носех вода със себе си, защото и аз пия лекарства.
– Може ли да седна?
– Заповядайте...
Той се отпусна тежко на скамейката и погледна към паметника.
– Син?
– Да.
– Не сте ли го изпратили?
– Изпратихме го. Преди година. Ето, на паметника има дата.
– Не е важно какво е написано. Да заровиш и да изпратиш не е едно и също.

Думата „заровиш“ ме зашлеви. Той явно забеляза, защото поясни:
– Заравя се тялото. А душата се изпраща. Душата се връща при Бога, а нашата задача е да я изпратим и да я пуснем.
Усетих, че започвам да горя. Напоследък само при споменаването на Бога като че ли вдигах температура.
– Хайде само за Господ да не говорим, а?
– Защо?
Старецът зададе въпроса невинно, без да се заяжда. Но на мен вече ми кипна:
– Защо? И питате защо? Защото него го няма! Иначе Той не би допуснал това. А ако го има, още по-зле, тогава въобще няма оправдание!
– Вие смятате, че Господ трябва да се оправдава пред Вас? – учудено ме погледна старецът. – Смело! Даже дръзко! Но продължавайте, продължавайте!
– Какво да продължавам? Вашият Бог... наричат го „всевиждащ“, „вездесъщ“, „милосърден“. И къде беше Той, когато към моето дете се носеше колата без спирачки? А водачът след инфаркта е жив труп, лежи и може само да мига. Не може и да бъде наказан! Макар че... може би точно това е наказанието... Но той е възрастен, а моето детенце едва започваше да живее. Беше само на десет! И е стояло на тротоара! Кажете ми, това справедливо ли е?

– А Вие къде изобщо в този свят сте виждали справедливост, мила моя? – попита старецът. – Войни... епидемии... глад... болести... трагични инциденти... Всяка секунда по цялото земно кълбо умират хиляди хора! Стари, млади, съвсем млади, даже неродени. От гледна точка на близките е несправедливо, че са им отнети. От гледна точка на Бога е необходимо, защото е целесъобразно.
– Това казвам и аз! Той е зъл и безмилостен, Вашият Бог!
– Как се казвате, мила?
– Вера. Казвам се Вера.
– Вера... Какво хубаво име. Но Вие, Вера, още сте твърде малка, за да съдите за Божията промисъл. И вярата Ви също е такава засега – мъничка, детска, неразвита още.
– Какво?
– Вера, а как си представяте Бога? Искате ли да ми разкажете?
– Какви са тези въпроси? Бог – това е Иисус Христос, известно е на всички.
– Не, не... Иисус е син Божи, Богочовек. Каквито всички ние можем да станем, ако се постараем. А Бог-Отец е друго. За него Ви питам.
– Е, добре... – оплетох се аз. – Навярно, по образ и подобие?
– Точно така. Но това е грешка, Верочка. Не Бог е „по образ и подобие“ на човека, а човекът – на Бога. Бог е цялото, а човекът е негова частичка. Малка, но уникална.

Отдавна трябваше да стана и да си тръгна. Но колкото и да е странно, не го направих. Този старец ме държеше по някакъв начин. А може би просто отдавна не бях общувала с никого.
– Така, значи Бог-Отец, Създателят, е човек, така ли? – продължаваше да ме изпитва моят събеседник. – Или какво?
– Вероятно не – реших аз след като помислих. – Мисля, че това е всичко съществуващо. Огромно. Непостижимо. Цялата наша Вселена и дори повече. Един огромен организъм! Защото щом Той е създал всичко, значи трябва да е по-голям от създаденото.
– О! – вдигна пръст старецът. – Това е велика истина. Създателят е по-голям от всичко създадено. Огромен и непостижим. Как можем да го мерим с човешки мерки? Той е създал Вселената, Той до ден-днешен я преобразува и я подобрява. И вероятно от негова гледна точка „справедливостта“ изглежда по съвсем друг начин. Ако изобщо съществува! Защото в съзиданието важното е не справедливостта, а целесъобразността. Понякога в процеса на съзидание се налага да се жертва нещо, нали?
– Да се жертва? Вие имате предвид моя син? Вижте какво... – задъхах се от негодувание.
– Верочка, извинете ме, но аз изобщо не съм имал предвид Вашия син – виновно ме докосна по ръкава старецът. – Аз съм вече стар, измеренията ми са други. С възрастта започваш да виждаш света не в детайлите му, а в неговата цялост. Помисли си, какво сме ние за Създателя и за Вселената? Песъчинки! Даже по-дребни от песъчинки.

– Да, пеперуди-еднодневки – горчиво отговорих аз. – Ние сме много, можем да бъдем пожертвани.
– Да бъдем пожертвани, казвате... Верочка, простете, а Вие скубете ли си веждите? – изведнъж попита старецът.
– Какво?!
– Оформяте ли веждите си? Виждам, че да.
– Добре, да предположим. А на Вас какво Ви влиза в работата?
– Ето, вижте. Веждите са част от Вас. Това е сравнително постоянна част, малко променяща се. Веждите се състоят от множество косъмчета, които са разположени в определен ред, привикнали са едно към друго, служат Ви вярно и се чувстват прекрасно. Някои косъмчета остаряват и падат, а на тяхно място израстват нови, млади, но като цяло веждите са неизменни. Това е обичайният ред на нещата. Следите ли мисълта ми?
– Да, следя я. Но не разбирам...
– Сега ще разберете. Един ден поглеждате в огледалото и решавате – ще придам на веждите си друга форма, ще ги разредя. Това е акт на волеизявление. Вземате пинсетата и започвате да ги скубете. Две косъмчета, пет, десет... Те са млади и здрави, те изобщо не са имали намерение да напускат мястото си, но никой не ги пита. Боли ги, съпротивляват се, но безмилостната пинсета ги изтръгва с корените и те се отправят в небитието. Не Ви ли е мъчно за тях?
– Но това са само вежди... – смутено казах аз.

– Възможно е за Създателя ние също да сме своего рода вежди – философски отбеляза старецът. – Нито ние, нито нашата пинсета чуваме как останалите косъмчета викат и стенат: „О, не!“, „Ние го губим, направете нещо!“, „Той беше толкова млад, не е справедливо!“. Ние не чуваме и освен това си имаме план. Веждите тряб­ва да приемат друга форма и те я приемат. После свикват и продължават да съществуват, защото животът продължава. Вие коригирате веждите си по Вашата воля, а на тях просто им остава да приемат това. Да се обидят на пинсетата? Но това е само инструмент. Да се обидят на Вас? Това е безнадеждно и безсмислено. Нали в края на краищата това е „по Божията воля“. Разбирате ли за какво говоря?

Аз мълчах потиснато. Аналогията с веждите нап­раво ме извади от строя. Та нима за Бога ние сме само някакви си вежди? Вероятно дори по-незначителни и от вежди. А през това време старецът продължаваше:
– Всеки организъм се обновява постоянно, в него ежесекундно умират клетки и веднага се раждат други. Аз мисля, че във Вселената се извършват аналогични процеси. Та нали, ако е „по образ и подобие“, то законите са едни и същи.
– И какво ни остава тогава? – напрегнато попитах аз.
– Много ни остава! Да живеем и да се трудим за благото на организма – отговори той. – Да се плодим и да се размножаваме. Да се усъвършенстваме. Да се грижим за близките и да уважаваме далечните. А ако нещо не е в нашата власт – да се смирим. Не веждите ни управляват, а ние управляваме веждите. Ние сме цялото, те са частичката. На нас не ни е дадено да ръководим Бога. Той си има свой план, който на нас, за щастие или не, не ни е дадено да знаем.

– Обидно е... Толкова е обидно... – прошепнах аз.
– Какъв е смисълът да се обиждаш на „огромното и непостижимото“? – усмихна се той. – По-правилно е да се отпуснеш и да се довериш. Всъщност кога идват страданията? Когато не се доверяваме на Създателя, смятаме, че не ни обичат, че са постъпили несправедливо с нас и ние сами се вмъкваме в капана, където е страшно, непрогледно... Но ако ние вярваме, тогава има светлина, има надежда, има бъдеще и може да се живее. Аз съм убеден в това, Верочка.
– И до ден-днешен имам чувството, че все едно съм умряла заедно с него – погледнах към паметника.
– Но Вие сте жива, божествената „пинсета“ Ви е подминала – каза старецът. – Повярвайте ми, ако живеете, значи още сте нужна тук. А Вашето момче – то е нужно там. Поверете го на Бога. И живейте!
– Децата не трябва да си отиват преди родителите – упорито продължих аз. – Вие просто не можете да ме разберете.
– Аз? Не, разбирам Ви много добре. Аз изпратих всичките си близки, всичките. Съпруга, синове, внучка. Справедливо, несправедливо – кой съм аз, за да съдя за това? Така се е случило.
– Ох, простете... Моите съболезнования. Вие сигурно сте много самотен?
– Те всички лежат тук. Но не съм самотен, не. Аз идвам тук, на гробището, и разговарям.
– С тях?
– Не, съвсем не. На тях не им трябва това, с тях разговаря Бог. Аз идвам при живите. Да поседя с тях, да поговоря, да обясня, да утеша... Това е, което аз мога да направя, което е по силите ми.
– А защо го правите?
– Някой все пак трябва да го прави. За да продължава животът.

Да, той беше прав. Много ми беше трудно да приема случилото се и да пусна сина си, защото бях убедена, че по-добре знам какво трябва и кое е справедливо. Но да се обиждаш на Господ... наистина е глупаво и без­смислено. Това е все едно веждите да се обиждат на стопанката си.
– Вървете да живеете, Верочка. Обичайте мъжа си, родете още деца, радвайте се на всеки ден и на всяко нещо в живота. А на Вашето момче – светла му памет...
– А той дали ще ми се обиди? – попитах аз, гледайки портрета на сина си.
– Той ще се радва за Вас – твърдо отговори старецът. – Той вече е престанал да бъде Част и се е присъединил към Цялото. Значи той сега също е Бог. Вярвате ли в него?
Вярвах... Сега вярвах. Ако моят син също е станал Бог, тогава да, разбира се. Благодарение на този странен старец моята малка вяра порасна и укрепна. Ако не вярваш, можеш да се побъркаш, да отровиш живота си, да се смачкаш, да разрушиш всичко около себе си. И пак няма да постигнеш нищо.

„Да бъде волята ти, Господи...“ – думите на молитвата затрептяха, напълниха се със смисъл, а аз най-накрая не просто ги разбрах, а ги почувствах. Но беше още и моята воля, разпространяваща се само в моя малък свят. „По образ и подобие“ – това сега също го виждах по друг начин. Ако аз седя вцепенена на гробището и се погубвам, може би това се отразява и някъде другаде в големия свят. Хвърлих последен поглед на сина си и с усилие на волята се надигнах от пейката.
– Благодаря Ви – казах аз. – Не мога да кажа, че съвсем съм се успокоила, но разбрах. И ще се старая. Сега ще тръгвам. Животът трябва да продължава...
– ...Бог да е с Вас – благослови ме старецът.
– А Вие?
– Аз ще остана още малко. Току-виж дойде още някой смазан от мъка, изгубил вярата си и блуждаещ в мрака...
– И Вие ще му подадете ръка за помощ и ще го изведете към светлината – казах аз. – За да продължава животът...

Автор: Ирина Сьомина – Елфика
Приказката "За да продължава животът" е част от книгата „Златният град. Приказки от Великия преход“

Със сборника „Златният град. Приказки от Великия преход“ имаме удоволствието да ви представим известният руски психолог и приказкотерапевт Ирина Сьомина – Елфика. За пръв път на български език!
И заедно с това да ви представим първата книга на издателство Gnezdoto !

zlatniat grad irina semina elfikaВъв въздуха витае тревожност. Войни. Терористични актове. Криза. Несигурност. Познатият ни свят губи стабилните си очертания, на места се руши. И се питаме: А оттук нататък? Как да живеем сред озлоблението, страха и конфликтите?

Елфика отговаря: Просто е! Като променим света около нас към по-добро, започвайки със своя собствен малък свят. Това е по силите на всеки от нас.

Елфика е вълшебница от глава до пети. Нейният свят е също вълшебен, различен. Като психолог с многогодишен стаж и приказкотерапевт, тя е убедена, че приказките могат да разрешат не само проблемите, които ни измъчват, но и да излекуват тяхното следствие – физическите болести на тялото.

"Приказката на Великия преход вече е започнала. Напред ще продължат тези, които са силни духом и са с чисти помисли, които умеят да превъзмогват страховете си, да мечтаят за висините и да виждат целта. За да извършиш Великия преход трябва да се подготвиш за него, да си изясниш много неща и да си начертаеш маршрут. Тази книга е точно за това.“

Книгата можете да поръчате в книжарница Gnezdoto

 
 

Още публикации от категория "ПРИТЧИ И МОТИВИРАЩИ ИСТОРИИ"

vig vsi4ki
 
 
nesletters