Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Книгата, която ме научи да обичам себе си!

Книгата, която ме научи да обичам себе си!

Нямам нищо освен себе си. Всичко, което имах, остана там. Сега не деля времето на минало, настояще и бъдеще. Има единствено днес – в него е началото, продължението и най-вероятно, краят на моя живот. Календар от една страница. Така е по-добре. Оценяваш трезво онова, което имаш в момента...


„Ако ти знаеше...“ е роман за необятната женска душа, за надеждата и избора, за втория шанс...
Това е историята на едно женско отчаяние, история за чувства, съмнения, очаквания и за онези огромни страхове, които често ни помагат да започнем живота си отначало.
Един роман – път към спасението. Четеш го и не можеш да повярваш, че във всяка буква виждаш себе си. Виждаш своята любов. Тази, която си е отишла. Тази, която стопля сърцето ти сега. И тази, която те очаква в бъдещето.
Думите се редят една след друга и неусетно променят отношението ти към живота. Става по-просто. Става ти по-леко. Започваш да дишаш с пълни гърди и да виждаш надежда в един свят, който често се отнася враждебно към теб.
Удивително е колко точно авторът предава чувствата и емоциите на жените. И самият факт, че той е мъж, те кара да си мислиш – да, все пак има мъже, които знаят отговора на въпроса „Как да разберем жените?“.
Четейки романа осъзнаваш, че искаш да живееш точно по този начин – далеч от големия град, сред природата, да срещнеш една голяма любов и в неразрушима хармония със себе си. И в този момент разбираш, че можеш да го направиш. И вярваш в това!

„Ако ти знаеше...“ е не просто книга за любовта. Тя е книга за човешкия дух.
Една млада жена пристига в непознат град, напуснала родината си, напълно изгубена, измъчена от обстоятелствата, болна и ...с разбито сърце. Тя идва, за да забрави миналото, да избяга от родния си град и от един мъж... а може би и за да умре.
Но едно събитие става катализатор за промяна и насочва самия живот в съвсем друга посока. Това става по загадъчен, мистичен, невъзможен начин, но точно там е и обикновеното чудо... И новата вяра, която променя живота.


От книгата:

***

С течение на времето разбрах, че обстановката и хората около теб нямат вина за нищо. Мъкнем миналото със себе си и ако не ни е добре с него, няма значение къде ще избягаме – то винаги ще ни причинява болка.

***

Долетях тук, когато там всичко за мен приключи. Един куфар с вещи, едно постоянно лошо време, една аз.

***

Когато чух диагнозата, не заплаках. Погледнах лекаря със старателно пригладена назад побеляла коса и сухо попитах: „Защо толкова рано?“ Глупачка. Та ти си дявол знае коя по ред пациентка с подобна диагноза, на него вече не са му останали сили за философстване и подкрепа. Конвейер от приключващи човешки животи. Той разпери ръце и заговори за възможностите на съвременната медицина. Отказах. „Не ме разсмивайте, докторе!

***

Наех си квартира на сто петдесет и две крачки от крайбрежната алея. Две малки стаички и два големи френски прозореца. От външната си страна са издраскани от бръснача на ледените ветрове.

***

В очите на Сулеме няма опорна точка, в тях е само вятърът на Буенос Айрес, където се е родила, обикнала е, погребала е две дъщери и откъдето е избягала в Овалния град, за да погребе себе си – предишната. Тя и аз в известна степен сме отражение една на друга, но премълчавам това.

***

Останаха само спомените. Естествено, човек може да вярва на спомените – те са си негови, изживени, изстрадани. Но честото връщане към тях те избутва встрани от новия път. Така можеш да забравиш за настъпилата пролет и да си останеш завинаги в есента на миналото, дори тя да е била най-щастливата.

Обичах един мъж, гледах го в очите и си казвах: „Господи, колко си ми нужен!“ Макар че в онзи момент той бе до мен и не възнамеряваше да ходи никъде. Отиде си малко по-късно. След три години и половина. И аз останах насаме с любовта си. Какво можех да направя с нея? Психологът ме посъветва да насоча тази любов към себе си. Не го разбрах веднага. Дори го попитах отново, изкушавайки се да изтърся някоя вулгарна шега. „Радвай се заради себе си. Обикни себе си. Заеми се със спорт, купувай си по една рок­ля от всяка заплата и така накрая ще отвориш себе си за нови чувства.“ Честно казано, опитвах да правя това в продължение на половин година.

***

Няма как да се събудя една сутрин и вече да съм силна – бих искала да е така, но е невъзможно. Затова пък мога да престана да удрям главата си в една и съща стена. А също и да сменя посоката на движение. Ако няма път на запад, тогава по-добре да тръгна на изток. Земята при всички случаи е кръгла – рано или късно всеки ще стигне там, където трябва да стигне. Само че все още не знам къде е моята последна спирка. Затова пък знам какво искам...

***

Валентина не пиеше вода, само ѝ мокреха устните. Тя не ме попита за името ми, не се поинтересува от живота ми. Наричаше ме „момиченце“ и ми стисна ръката, като каза: „Знаеш ли какво ми се иска, момиченце? Да отида на брега на океана, да забравя за лекарствата, лекарите, процедурите. Да се разхождам по крайбрежната улица, да си мисля какво още мога и трябва да направя в живота си. И въздухът да е влажен, за да не ме мъчи жажда. Ако имаш такава възможност, плюй на всичко и замини, момиченце.“ Два месеца продавах жилището, за един месец получих виза...

***

Отгледаха ме баба и дядо. Обичах и мама – именно „и мама“. Не бяхме близки, не си приличахме. „Мет­нала си се на баба си! – отронваше тя като че с упрек. – Веселиш се, смееш се, живееш за мига. И хич не ми­лиш за образованието и кариерата си.

***

Почти се научих да не мисля за теб. Все още от време на време се изкушавам да ти се обадя, да ти кажа за победата си. За да не си правиш илюзии, че си изключителен. За да не мислиш, че съм заминала в друга страна, защото се страхувам да живея там, където лесно мога да те срещна. Бих ти казала това и обръщайки ти гръб, наведнъж бих издишала от себе си онова странно време, когато ти закриваше целия ми свят.
Между другото, през годините, прекарани с теб, нито веднъж не чух „обичам те“. А уж казваше, че съм ти скъпа, че си неспокоен, когато не съм до теб. Ти по принцип не говореше много, през повечето време мълчеше. Отдавах тази твоя сдържаност на това, че не си като всички. Че си напълно различен – мъжествен, далече от проявите на всякаква сантименталност. „Обича ме, естествено, но не говори за това.“ Та нали беше грижовен, учтив. И сама се навивах: „Север, защо са ти думи, след като има постъпки?“
Преди да си отидеш, те попитах: „Кажи, обичаш ли ме?“ Дълго време не отговаряше, после троснато пророни: „Добре ми е с теб. Това не ти ли е достатъчно?“ В този момент за сетен път се убедих, че съм способна да разкрася по женски абсолютно всичко – и живота си, и чувствата на любимия мъж, и заобикалящия ме свят. Жените по рождение са художници-декоратори. С четка и палитра в ръка. А мъжете за нас са чисти платна – рисуваме, оцветяваме, тук-там изтриваме по нещо, друго пък размазваме. Но най-често накрая става ясно, че не рисуваме реалния обект пред нас, а нещо, което е плод на фантазията и желанията ни. И резултатът е пълно несъответствие с действителността. Така се получи и при мен.

***

Понякога ми се струва, че съм те измислила.

***

Север, първо животът ти трябва да стане изцяло твой. Знаеш ли кога ще се случи това? В деня, в който се примириш с факта, че е невъзможно да се живее без болка. Всеки от нас живее с болка, друг въпрос е как се отнася към нея – като към безсмислена и изнурителна болка, или като към болка, която го приближава към изцелението.“

***

Здравей,
Отдавна не те виждам. Смених си телефонния номер, изтрих всичките ти контакти. Научих се да се сдържам, когато неканените сълзи издават тъгата ми, и да крия ръцете си в джобовете, когато сами се свиват в юмруци от ярост. Отговарям бодро на въпросите, общувам с хора и от време на време танцувам, когато музиката е весела и не ми напомня за нашите общи песни. Освен това много работя. Уж всичко е наред, но то е... игра. Навремето ти се оплаквах, че не съм открила работата на живота си, призванието си. Както е при теб. Е, сега я намерих! Сега съм добра актриса. В една роля.

***

Да приемеш миналото и да не се ровиш в него – на това не можеш да се научиш от чужд опит. Примирието с миналото идва с времето. Това не е война до победен изстрел, а по-скоро мирно, макар и бавно разрешаване на конфликта.

***

Нашата уязвимост се дължи на честото обръщане към миналото и неговите герои. Нужни са решителност и способност за действие. Трябва твърдо да си кажеш: край, стига толкова! И да престанеш да пристъпваш на място, да не се обръщаш към багажа на миналото и известно време изобщо да не поглеждаш назад. Ако окончателно решиш да напуснеш някое място, мислѝ за това накъде ще поемеш, а не за това, с което отдавна е трябвало да се сбогуваш. 

***

„Ще ти олекне, когато намериш нова опорна точка.“ Начо си допива кафето и рязко обръща чашката – кани се да си гледа. „Какво искаш да кажеш?“ Тя се приближава до мен и сяда на перваза на прозореца: „Слушай, Север, каквото и да ти кажа аз или някой друг, то може и да е вярно за теб, а може и да не е. Какво е опорната точка? Онова, което държи човека на този свят – майка, дете, куче, дърво... Мястото, където си израснала и откъдето черпиш енергия. Или пък някой друг град, непознат преди. А може би тази точка е в раздялата с миналото. Непременно я намерѝ и бурите ще отминат, а ти отново ще видиш слънцето.“

***

Ние много усложняваме нещата. Онова, към което можем да се отнасяме с лекота, ние разглобяваме на части, прибавяме опасенията си, препълваме го с емоции, а после носим със себе си този товар и търсим къде да го изхвърлим или на кого да го прехвърлим. Дори светът да се е побъркал, това съвсем не е повод да отпуснем юздите и трескаво да препускаме след другите.

***

Вече не си позволявам да съжалявам. Сега съм избрала да съм щастлива – да се усмихвам на света и да не мисля за онзи, който си е отишъл, нито за тези, които съм се мъчила да задържа. Това е навик, добър навик – всеки ден да се стремиш да бъдеш щастлив. Да обикнеш нов човек, да му откриеш сърцето си и да му дадеш хубавото, което носиш у себе си. Въртележка от нови стремежи: вече съм друга, неузнаваема, отслабнах, пия чай без захар, избирам си удобни сандали и ярки ризи.

***

Сега се чувствам добре. Замислям се защо не съм успяла да постигна тази лекота „преди“. Нима е трябвало да преживея всичко, което се случи, за да си поема спокойно дъх и също толкова спокойно да издишам? Но навярно винаги е така – блъскаш си главата в стената и точно в мо­мента, когато си съвсем отчаян и примирен, върху теб на тънка струйка започва да се сипе мазилка от раз­местените тухли. Отваря се път, изход, тунел – всеки го нарича различно, но точно в този момент всички го приемат като спасение. Някой вижда в преживените трудности цената на бъдещите награди, а някой отдава всичко това на съдбата с думите „значи така е трябвало да стане“.

***

„Знаеш ли, воювах дълго. Както и ти. Със себе си, със заобикалящия ме свят и с отношението му към мен. Воювах дълго, но един ден просто спрях. Престанах да чакам, да пропускам, да се разочаровам и да плача. Женските сълзи се изразходват повече по вътрешни причини, отколкото по външни. Затова започнах да лекувам онова, което е вътре в мен. И се получи. Не веднага, естествено.

***

Щастлива съм. А вие? 


Елчин Сафарли се слави като един от най-оригиналните писатели на Изтока, който пише на руски език. Описва бита и уникалните традиции на харизматичната ориенталска култура. За многообещаващия млад писател се заговаря като за „новия Орхан Памук“. Неговите книги не слизат от първите места на класациите в Русия. Наричан е още "Душевния писател на Изтока".

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ПРОМЕНИ ЖИВОТА СИ"

vig vsi4ki
 
 
nesletters