Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Страници от един роман, с който ще забравите за времето!

Страници от един роман, с който ще забравите за времето!

Два свята. Светът на ултрабогатите и светът на обикновените хора. Могат ли да се срещнат тези два толкова различни свята? 
Гейбриъл Вон има всичко, което един 32-годишен мъж може да желае. Дяволски красив и неимоверно богат, мениджър на мултимилиарден хедж фонд, Гейбриъл принадлежи към онзи 1 процент, който управлява парите на света. А останалите 99 процента за него са нищожни и глупави хора.

Но един ден приказният живот на Гейбриъл е помрачен от „дребно неудобство“ – мозъчен тумор, който разбърква съставките на сложния коктейл от емоции в главата му. Млада и „невзрачна“ цигуларка се изпречва на пътя му и егоцентричният милионер се чувства странно привлечен от нейната музика. И от нея.
Какво се случва с него? Защо изведнъж започва да забелязва другите и да се вълнува от съдбата им? Ще успее ли да компенсира поне малко последствията от предишния си начин на живот? Възможно ли е и той да има душа, която да се опита да откупи от жестокия и примамлив свят на парите? Твърде късно ли е да промени живота си?
Отговорът е някъде там, в сърцето на всеки човек. Защото рано или късно всички се изправяме пред въпроса: Това ли е животът, който си струва да живея?

Предлагаме ви първите 8 глави от "Проблемът с емпатията". Вярваме, че ще се влюбите в тази книга. Приятно четене!

Глава 1
Злокачествен

Беше с размера на топка за голф и се бе настанил дълбоко в нещо, наречено „преден инсуларен кортекс“. Неговото нещо. И сега всичко би трябвало да си дойде на мястото; такова е клишето. Малките неудобства, обичайните закъснения, незначителните дразнещи проблеми от ежедневието – нищо от това не би трябвало вече да има значение. Задръстванията не би трябвало да му правят впечатление. Но реалността да имаш злокачествен мозъчен тумор, установи Гейбриъл, изобщо не се оказа толкова просветляваща.

Незначителните проблеми бяха по-дразнещи от всякога, а кисненето за по-дълго в задръстванията бе лукс, който не можеше да си позволи.

При нормални обстоятелства – обстоятелствата преди тумора – би уплътнил това време ефективно. Щеше да провери на айпада си новините от изминалата нощ за нещо, което би могло да повлияе на борсата, когато тя отвори след деветдесет минути. В продължение на десет години всеки негов работен ден започваше по този начин. Но сега се улови, че просто седи и изчислява каква част от живота, който му остава, се пропилява в тази редица от неподвижни коли.

Отговорът бе: една седемнайсетохилядна. Според неговия консултант в клиниката на Харли стрийт – Армстронг или Андертън, или както там му бе името – Гейбриъл Вон можеше да има разумни очаквания за още шест месеца живот. И тази сутрин той прекарваше неприемливо голяма част от тях в задръстването.

Не възнамеряваше да предприема нещо. Всъщност дори не осъзнаваше, че го прави, докато пръстът му не осъществи контакт с лявото рамо на шофьора – и когато това стана, бе трудно да се каже кой е по-изненадан. През последните три години, откакто Гейбриъл получи личен шофьор, пътуването до работа следваше един неизменен режим и протичаше в пълна тишина. Всяка сутрин, точно в шест часа, автомобилът – металносив Мерцедес-Бенц S класа – го чакаше пред неговата жилищна сграда. Шофьорът отваряше вратата, измърморваше любезно „Добро утро, сър“ и, ако имаше късмет, Вон му отвръщаше с кратко кимване. Никога не се осъществяваше физически контакт. Сега допирът накара и двамата мъже да трепнат като ударени от лек токов удар.

Гейбриъл се съвзе пръв. Отпусна се назад и погледна в притеснените, откъснати от тялото очи в огледалото за обратно виждане.
– Пусни ме.
– Сър?
– Искам да сляза.
– Ъъъ... тук? – Шофьорът махна към заобикалящия ги трафик – беше несигурен, колеблив жест на човек, опитващ да се държи на повърхността на водата в средата на обширно езеро. – Няма къде да...
– Няма значение. Просто ме пусни да сляза.

Мъжът отпред се поколеба, огледа се припряно, после стис­на по-здраво волана. Намираха се точно пред сградата на Дойче Банк, приклещени от вътрешната страна на двулентовия път между едно такси, две беемвета и едно бентли.

– Искате да... ви отворя вратата?
Честно казано, на Гейбриъл не му бе хрумнало, че има алтернатива на това действие. Не бе обмислял възможността да съкрати посредника и просто да си отвори вратата сам. Все пак никога преди не го бе правил. И, като се замисли, и сега не бе възнамерявал да се случва. Предвид обстоятелствата обаче не виждаше как може да оттегли искането си, без да изглежда глупаво. Не желаеше да показва слабост пред шофьора.

– Ще вървя пеша оттук – каза той. – Ще бъде по-бързо.
Думите му прозвучаха като укор, а не като обяснение – сякаш водачът му бе лично отговорен за състоянието на пътищата тази сутрин.

Имаше само секунда колебание. В следващия момент спирачките бяха натиснати и сляпото подчинение взе връх. Сред хор от оглушителни клаксони шофьорът излезе и отвори задната пасажерска врата.
– Приятен ден, сър.

Гейбриъл не отговори. Дори не кимна. Грабна куфарчето си от задната седалка и изчезна в появилата се за кратко дупка в трафика.

Тъй като романът е на българския пазар едва от няколко дни и все още няма отзиви и ревюта на български език, може да прочетете мнения на английски тук: www.goodreads.com

Глава 2
Лагерът

Всъщност Гейбриъл не винеше шофьора. Обвиняваше лагера. Защото нямаше друга основателна причина Ситито да бъде толкова оживено в понеделник сутрин. Да, разбира се, финансовият сектор отиваше на работа два-три часа по-рано от всички други, така че се предполагаше да има някакъв трафик. Съществуваше и известна вероятност нещо друго да е причината за това ужасно задръстване: голяма катастрофа, запушване в тясна част на пътя или самоубийство по Централната линия на метрото. Но дълбоко в себе си Гейбриъл знаеше, че не е това. Причината бе някакъв целенасочен разрушителен акт – готов бе да заложи живота на шофьора си, че е така.

До „Свети Павел“ имаше само десетина минути пеша, но тези десетина минути бяха повече, отколкото би избрал да изхаби в крачене по тротоара. Не че имаше нещо против упражненията; прекарваше поне четиресет минути дневно във фитнеса, в басейна, на тежестите или на гребния тренажор. Гол, пред огледалото, мускулите му съвсем честно можеха да бъдат описани като „изваяни“, въпреки че рядко ги използваше за някакви практически дейности. Те имаха по-скоро козметична функция.

Независимо от това минималното усилие за придвижване на тялото му в продължение на километър през центъра на Лондон не би трябвало да е проблем. Само дето той мразеше да се озовава извън зоната си на комфорт, по-специално – в неклиматизирани пространства. Усещането за потене под ризата и дългото есенно палто му бе крайно неприятно. Когато Гейбриъл Вон се потеше, искаше да бъде сигурен, че ще отмие потта от тялото си в рамките на един час.
Към физическия дискомфорт се добавяше и психическият стрес, че закъснява за работа. Гейбриъл беше мъж, който преуспяваше в рутината, но не поради някаква вродена психологичес­ка склонност, а по-скоро защото се нуждаеше от много стегнат график, за да уплътни максимално деня си. Затова трябваше да е зад бюрото си преди двайсет минути, не по-късно от шест и двайсет. А преди десет минути трябваше да е влязъл в кабинета на Мейсън за първата среща за деня (срещата преди истинската първа среща). Разбира се, напълно възможно бе Мейсън също да се е забавил, в зависимост от нивото на хаоса, който тези протестиращи бяха успели да създадат. Но не това беше важно. Гейбриъл не получаваше заплата от 3,4 милиона годишно, за да се появява в службата, когато му скимне.
Близо до Чийпсайд вече бе възвърнал голяма част от самообладанието си. Все още нямаше признак за нещо необичайно, никакви ранносутрешни маршове или манифестации, никакви барикади по улиците. Но това не го разубеди относно причината за днешното задръстване. Същевременно, докато приближаваше западната страна на катедралата, затвърди убеждението си, че повечето протестиращи са прекалено мързеливи, за да се организират и да станат толкова рано. При нормални обстоятелства това очевидно противоречие би могло да е проблематично. Но щом ставаше дума за лагера, Гейбриъл бе готов да снижи в значителна степен обичайните си стандарти по отношение на логиката и рационалните решения.

Бяха се появили преди десет дни, в една ясна и на пръв поглед абсолютно незабележителна съботна сутрин, въоръжени до зъби с плакати, палатки и дъждобрани. За пръв път разбра за тях от есем­еса на Мейсън:

Пусни шибаните новини.

Нищо друго. Гейбриъл не бе получавал подобно съобщение след краха на „Лемън Брадърс“ през 2008-а.
Това, което видя този път, бе разбунтувано море на стъпалата на „Свети Павел“. Хората имаха бради, татуировки, пиърсинги и мегафони. Носеха плакати с надписи като НИЕ СМЕ 99% и ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПЛАЩАМЕ ЗА ТЯХНАТА КРИЗА?. Според Би Би Си бяха няколко хиляди. Възнамерявали да окупират площад Патерностер, седалището на Лондонската фондова борса, но в последния момент били възпрепятствани от съдебна заповед и полицейска блокада. Заемащ голяма част от централен Лондон, площад Патерностер прилича на обществено пространство, но всъщност е частна собственост.
Принадлежи на корпорация „Мицубиши“.

Гейбриъл никога не се бе радвал толкова на откритието, че половин акър от неговата родна земя е придобита от японски конгломерат. Единственият недостатък беше, че всички тези хора трябваше да се настанят някъде другаде. И те се бяха озовали зад ъгъла, точно на неговия праг.
Така че в продължение на шест последователни работни дни Гейбриъл трябваше да минава през тях, за да се добере до кабинета си. Нямаше как да го избегне. „Мейсън Уолъс Кепитъл Мениджмънт“ се помещаваше в „Стантън Хаус“, чийто вход гледаше точно към двора на „Свети Павел“. Точно към лагера. И тъй като цялата зона е пешеходна, това бе една от малкото ситуации, в които да имаш личен шофьор не можеше да се нарече предимство. Задръстване или не, последните петдесет метра от своето придвижване Гейбриъл изминаваше сам.

Глава 3
Активи и пасиви

Днес успя да се промъкне по периферията на лагера без значителни инциденти. Жена с лице на жертва на ловен инцидент – с метални, неравномерно стърчащи зъби – му изръмжа нещо, но през изминалата седмица бе свикнал с това. Дори когато не излизаше от лъскавия мерцедес, каран от личния му шофьор, никой не можеше да сметне Гейбриъл Вон за нещо различно от това, което беше. Човек, който за последните шест месеца е направил повече пари, отколкото някой в този лагер би спечелил за целия си живот.

За да влоши допълнително положението, той бе сравнително млад – на трийсет и две – и невероятно красив, въпреки че през изминалата седмица бе започнал да осъзнава, че богатството, младостта и външният вид може да са не само актив, но и пасив. Но какво можеше да направи? В гардероба си имаше само скъпи костюми, а и дори да пожелаеше да снижи стандартите си и да си осигуреше подобаващо долнопробно облекло, това не би решило проблема с изключителното му лице. Бе роден красив и освен ако не сложеше маска балаклава на главата си, от това спасение нямаше. Просто трябваше да приеме недоволството, което визията му понякога предизвикваше.

Както обикновено, във фоайето на „Стантън Хаус“ стояха двама охранители и Гейбриъл успя да наподоби ведро махване, когато минаваше покрай тях на път към асансьора. Не му беше лесно, но усилието му се струваше необходимо, предвид ситуацията отвън. Обикновено делеше останалата част от човечеството на две категории: хора, от които има полза, и хора, които са без значение. Излишно е да се споменава, че втората група бе хилядократно по-голяма от първата и преминаването от едната в другата изглеждаше почти невъзможно. Но през последните десет дни пазачите бяха постигнали точно това. Когато варварите блъскат по портите, искаш да си дяволски сигурен, че мъжете, които ги охраняват, се чувстват оценени.

Глава 4
Стомана и стъкло

Отвън „Стантън Хаус“ изглеждаше подобаващо невзрачна. Приличаше на почти всяка друга офис сграда – със заострен връх, но нищо особено зрелищно, не и по лондонските стандарти. Отвът­ре обаче бе изумителна. В средата имаше атриум, благодарение на който пространството се къпеше в естествена светлина. Кабинетите бяха с ламперия от полирано дърво и населени от международен картел от адвокати, счетоводители и финансови мениджъри. Имаше толкова бърз интернет, че човек можеше да си свали един терабайт порно за по-малко от седемнайсет минути. Това беше храм на двайсет и първи век.

Компанията „Мейсън Уолъс Кепитал Мениджмънт“ се разполагаше на последния и най-скъп етаж. Преместиха се там от третия, този под тях, след като предишният наемател фалира при кризата от 2008-а. Тогава някои оспориха разумността на преместването на целия офис един етаж по-горе и поставиха въпроса дали високата цена си струва, особено при положение, че се налагаше да се ремонтират напълно „новите помещения“ според нуждите им. Но Мейсън бързо отхвърли възраженията им и ги обвини в липса на визия.

– За бога, хора! – смъмри ги той.
Мениджърите му бяха все мъже, но в този случай реториката бе много по-важна от точността на изказа.
– Вон! – Ръката на Мейсън описа широка дъга над заседателната маса като стрелката на компас, която търси север. – Помогни малко. Защо трябва да се преместим? Моля, обясни на Шърман и останалите.

Гейбриъл впи в Шърман пронизващ поглед.
– Имидж.
– Имидж! Вон, ти току-що добави десет хиляди към бонуса си – Мейсън се облегна в стола си и театрално изпука кокалчетата на пръстите си. – Шърман, нека ти го разясня. Представи си, само за секунда, че си клиент, който търси къде да инвестира двайсет и пет милиона. Има два фонда, между които трябва да избереш – и двата с отлична репутация и годишна печалба от петнайсет на сто и нагоре. Но единият е на третия етаж, а другият е в пентхауса. Кой ще избереш?

В залата за съвещания се възцари дълбоко мълчание. Точно в този момент никой не се осмели да изтъкне, че фондът в пент­хау­са наскоро бе изгърмял. И именно затова мястото е свободно.

– Имидж, хора! Трябва да повишим активите си минимум с петдесет на сто в следващите три години. И това – посочи той с два пръста към тавана – е само началото.

Думите му бяха пророчески. През следващите три години Мейсън постигна по-голям ръст на фонда, отколкото мнозина смятаха, че е възможно, и днес, активите, които управляваха, бяха малко под четири милиарда паунда – сума, надвишаваща брутния вътрешен продукт на някои от африканските държави. Но дори на Гейбриъл му беше трудно да припише съществената част от този ръст на смяната на офиса. По-голяма заслуга имаше фактът, че бяха заложили на срива на гръцката икономика.

Глава 5
Мейсън

Днес той стоеше до прозореца, с гръб към вратата. Както повечето кабинети на четвъртия етаж и неговият гледаше към двора на „Свети Павел“. Допреди десет дни това беше нещо хубаво.

– Виж ги! – извика злобно Мейсън. – Виж ги само!
Гейбриъл не знаеше дали възклицанието му е реторично, или не, но нямаше намерение да прекара следващите петнайсет минути, разговаряйки с гърба на шефа си. Затвори вратата зад себе си и отиде при него до прозореца.
– Мислех си... – Мейсън заби пръста си в стъклото с тройно покритие. – Трябва да наемем снайперист. Един руснак с „Калашников“, точно това ни трябва.

Отстъпи назад и присви очи през въображаем мерник, наподобявайки универсалния жест за стреляне с автомат.
– Какво мислиш? Да направим бързо набиране на средства след сутрешната среща?
Гейбриъл се престори, че обмисля предложението:
– Колко ще са ни нужни?
Мейсън сви рамене.
– Мисля, че тарифата е около четвърт милион за една мишена, но съм сигурен, че ще можем да договорим намаление заради количеството? Колко са там?
– Няколкостотин.
– Мамка му. Трябва да поискаме и инвеститорите да се включат.
– Или просто можем да се преместим в Мейфеър.
– Ха! – Това бе обичайният смях на Мейсън, еднократен експлозивен кикот. – Вон, няма да ходим никъде. Скоро идва зимата. И тогава ще видим колко от тези шибаняци ще издържат в палатките си.

Обърна се, шляпна Гейбриъл по рамото и посочи с другата си ръка към черния кожен диван, разположен перпендикулярно на бюрото му. Това беше мястото, където най-важните клиенти – тези с най-висока нетна стойност – сядаха, когато идваха в кабинета. Тук сядаше и Гейбриъл за по петнайсет минути на ден по време на срещата преди първата сутрешна среща с екипа. Тази сутрин Мейсън изглеждаше прекалено възбуден, за да сяда. Крачи известно време из стаята и после се облегна на ръба на бюрото си. Можеше да го направи, защото на бюрото му нямаше ненужни дреболии. Единствените неща върху него бяха два монитора, телефон и малка гравирана табелка с надпис:

ДОЛАРЪТ СЕ СПИРА ТУК.*

*The buck stops here. Игра на думи с различните значения на buck – долар, а също и отговорност. Като идиом изразът означава: „Поемам цялата отговорност“. – Б.пр.

Мейсън бе откраднал идеята от президента Труман, който държал същата табелка на бюрото си в Овалния кабинет.
– Добре, Вон. Да се захващаме за работа! Какво става тази сутрин? Мамка му, къде са всички?

– Ситито е блокирано. Наложи се да сляза на Дойче Банк и да ходя пеша. Предполагам, че става нещо заради нашите приятели долу – посочи той към прозореца, а Мейсън кимна мрачно. – Може би е по-добре да отложим срещата. Килнър и Шипман са се добрали, но всички други, идващи от източната част, са прецакани.

– Добре. Ще изчакаме до и двайсет. След това повече никакви извинения. Нещо по-важно от уикенда?

Мозъчен тумор.

– Евросрещата на върха мина според очакванията. Купища силни изявления, никакви реални действия. Определено не и нещо, което да повдигне пазарите. Испанските и италианските облигации продължават да падат.

– Страхотно. А какво чух за земетресение в Турция? По Си Ен Ен съобщиха за стотина мъртви и броят им растял.
– Източна Турция. Там има само стада с кози. Не ни се отразява по никакъв начин.
– А Сирия?
– Става все по-интересно. Целият район е напът да избухне. Оръжията са потенциална златна мина. Както и петролът.

Мейсън се ухили, показвайки всичките си зъби.
– Нищо ново, а? Рискът обаче е висок.
– Просто е въпрос на правилен подбор на времето. Ако изберем подходящия момент, ще направим истинско състояние.
– Ако уцелим неподходящия, топките ни ще гръмнат.
Гейбриъл сви рамене.
– Затова ще изберем подходящия. Изключително съм привързан към топките си.

– Ха! – Мейсън се плесна по бедрото. – Вон, ти си от моята кръвна група. Нещо друго, което трябва да знам?
Тумор: четвърти стадий. Което означава, че е голям и много агресивен. И че не подлежи на операция. Конвенционалната хирургия най-вероятно ще причини повече вреди, вместо да помогне. И се е загнездил в онази част от мозъка ми, която отговаря за „емоционалния процес“. Явно това е причината напоследък да се държа толкова странно. Но не се тревожи. Няма да допусна да повлияе на работата ми.
– Не. Това е всичко.

Глава 6
Месец по-рано

Той плачеше в метрото. Това бе моментът, в който балансът се наруши, подозренията се потвърдиха. Нещо ужасно се бе объркало.

Отначало се опита да се убеди, че има простичка, несвързана с някаква заплаха за живота му причина за тези сълзи. Самият факт, че се намира в метрото, можеше да бъде основателно обяснение. Все пак Гейбриъл не бе използвал обществен транспорт от 2005-а. Това, че сега пътуваше с него, бе резултат от поредица ужасяващи погрешни решения.

Всичко започна предишната вечер, когато позвъни на „Куртизанките на Челси“, за да си уреди среща с Мелиса.
През изминалите десет години използваше компаньонки от време на време и през този период преживяването, по принцип, ставаше все по-хубаво. Както толкова много други индуст­рии, и проституцията бе процъфтяла с развитието на онлайн търговията. В края на първото десетилетие от новия век не се различаваше много от пазаруването в „Амазон“.

Човек можеше да прегледа снимките, да провери профилите и дори да прочете отзиви от клиенти. Но, за съжаление, никой не бе успял да премахне напълно директния човешки контакт. Всички онлайн агенции все още настояваха за някакъв минимален контрол, за да проверят дали не си психопат, а това означаваше разговор по телефона. Обикновено тези разговори бяха кратки и ясни, но понякога можеше да ти се падне оператор, който усложняваше нещата повече, отколкото трябва.

Точно такъв беше случаят в онази събота.
Да, разбира се, обаждаше се с кратко предизвестие, но Гейбриъл ясно подчерта, че е готов да плати значително повече от обичайната тарифа.
– Три хиляди лири – каза той на оператора.
– Сър, тя наистина не е на разположение. Ако вие...
– Пет хиляди.

Това бе решението на Гейбриъл, когато се сблъскаше с привидно неразрешим проблем. Хвърляше още пари.
– Просто си свършете работата и предайте офертата – каза той.

Операторът пренебрегна искането му и се опита да го пренасочи към някаква новачка на име Никита. Двайсетгодишна, вероятно слязла от самолета същата сутрин. Но Гейбриъл нямаше настроение за нещо ново. Нуждаеше се от комфорта на познатото. И колкото и странно да беше, искаше жена, с която да може да проведе разговор, по-дълъг от две минути. А с тези източноевропейки това нямаше как да се случи.

На този етап трябваше да ограничи щетите. Излезе за по няколко питиета с Ейнсли и Шипман. Срещнаха се в бар във Фиц­ровия. Шипман излизаше с някакъв модел и тя бе довела своя приятелка, също модел. Цялата вечер бе ужасно мъчителна. Не че Гейбриъл се чувстваше неловко да е „третото колело“. Проб­лемът беше, че дамата на Ейнсли – другият модел – от самото начало показа съвсем ясно, че се интересува повече от него, отколкото от кавалера си. Напълно разбираемо, тъй като Гейбриъл наистина беше много по-интересен. Освен това Ейнсли нямаше никаква представа как да говори с тези жени. Беше унизително да наблюдаваш случващото се. Мъж със седемцифрена заплата, но сложиш ли го близо до красива жена, си глътва езика. Докато Гейбриъл никога не бе изпитвал ни най-малко зат­руднение да разговаря с модели. А и защо? В един друг живот самият той би могъл да бъде модел.

– Е, Гейб... Излизаш ли с някого в момента?
Налагаше ѝ се да крещи през масата, за да надвика музиката. В последните два часа любезно отбиваше атаките ѝ. Тя току-що се бе върнала от тоалетната, където очевидно си бе пооправила грима, подготвяйки се за този последен, смазващ достойнството ѝ гамбит. За съжаление, Ейнсли също бе острил меча си през половината вечер. Сега се потеше като дебел мъж в сауна, докато си представя, че е Джеймс. Шибаният Дже­ймс­ Бонд.

– Ха! Гейб не си пада много по връзките. Нали, Гейб? Само проститутки.
Гейбриъл се усмихна леко. За момент се замисли дали да не заведе модела вкъщи, само за да даде урок на Ейнсли. Не че това, което той каза, не беше вярно. Гейбриъл не си падаше по връзките – не и след провала с Катрин. И все пак нямаше да търпи да подронват репутацията му по този начин.

Отиде до бара, поръча скоч, който струваше повече от самолетен билет до Шотландия, после потърси най-непривлекателната не-проститутка, която успя да намери. Беше актриса, както се оказа, която избухна в истеричен смях, когато разбра, че той не е чувал нито за нея, нито за телевизионния ѝ сериал.

– Занимавам се с финанси – оправда се Гейбриъл.
Това също предизвика пристъп на истеричен смях. Всъщност изглежда всичко, което той казваше, я разсмиваше, а смехът ѝ наподобяваше звуците на пингвин, който колят. Но това нямаше абсолютно никакво значение.
– Да не си от онези зли банкери, които получават бонуси от по един милион всяка година? – облиза устни актрисата, забивайки неколкократно показалец в гърдите му. – Приличаш ми на един от тези зли банкери.
– Не, нищо подобно. Мениджър съм на хедж фонд. И бонусът ми зависи от това как се справям с работата си. Миналата година беше два милиона и половина.
В този момент тя изплю по-голямата част от питието си върху бара.
– Нека ти взема друго.
Три питиета по-късно актрисата го попита дали иска да я придружи до апартамента ѝ.
– Имам играчки – добави тя.

Глава 7
Играчки

Изобщо не беше толкова забавно, колкото звучеше. В продължение на двайсет минути Гейбриъл се опита да свърши някаква работа с розовото гумено флуоресциращо устройство, докато мацката се гърчеше и стенеше по не особено похвален за актьорските ѝ умения начин. След това тя му каза, че го иска вътре в себе си. Той се подчини и последваха още гърчене и фалшиви стенания – и от двете страни – преди кулминацията, която можеше да бъде описана като „посредствена“.

Малко по-късно тя изпадна в несвяст – което щеше да е истинска благословия, ако не бе припаднала с глава, отпусната на гърдите му. Когато се опита да я отмести, жената издаде някакъв скимтящ звук и го стисна още по-здраво с ръка през кръста. Едва към осем сутринта успя безопасно да я избута в другата страна на леглото и започна да събира дрехите си.

Излезе припряно от апартамента ѝ, без да я събуди, и за кратко обмисли дали да не махне на такси, но след това отхвърли идеята като абсурдна.

Гейбриъл имаше правило никога да не влиза сам в лондонско такси. Проблемът бе, че лондонските таксиджии – всички, които някога бе срещал – искаха да говорят, а той не обичаше да говори с таксиметрови шофьори. Веднъж се опита да плати на един от тях, за да не разговаря с него – предложи му двайсет паун­да, – но шофьорът толкова се вбеси, че спря таксито и поиска от Гейбриъл или да се извини, или да се разкара.

Гейбриъл се разкара.
Можеше ли да се обади на шофьора си в събота сутринта, малко след осем? Можеше, но колко щеше да му се наложи да чака пристигането на колата?

Единственият друг вариант бе метрото. Може би най-бързият начин и поне щеше да е празно в този час. А и ако етикетът в метрото не се бе променил драстично през последните години, със сигурност нямаше да му се наложи да разговаря с никого. Нито дори да осъществява контакт с очи.

По-малкото зло, реши Гейбриъл.
Извади телефона си и използва джипиеса, за да разбере къде се намира – някъде близо до спирка „Глочестър роуд“, – и после измина няколкостотинте метра до метрото.
Десет минути по-късно сълзите потекоха.

Глава 8
Плач в метрото

Първите няколко минути си мислеше, че ще повърне. Нямаше представа какво се случва. Тресеше се. Зарови лице в ръцете си. В стомаха му имаше възел, който едновременно се заплиташе и разплиташе.

Повръщането, както се оказа, щеше да бъде много по-безобидно.
Гейбриъл Вон не бе плакал от седемгодишен, но сега сякаш плачът започна от същото място, на което някога бе спрял. Това бяха точно сълзи, с каквито би ревало едно седемгодишно момче – поредица от дрезгави усилващи се хлипания, които ставаха все по-силни и все по-остри. Нямаше никакъв шанс да ги овладее.

– Хей, човече, добре ли си?
Гейбриъл не знаеше кой го пита, защото лицето му бе все още заровено в ръцете, но възможностите не бяха кой знае колко. Когато влезе, в купето имаше малко хора: двама-трима младежи с вид на работещи в магазини или в закусвални; една жена с куфар и друга, която четеше вестник; двама млади, тъмнокожи мъже с бради. Гейбриъл седна възможно най-далече от брадатите. Разбира се, бе запознат със статистиката и знаеше колко идиотска е постъпката му. Имаше по-голяма вероятност – значително по-голяма – да бъде убит от паднала върху главата тухла, отколкото от ислямски екстремисти. И все пак не успя да се въздържи. Прекарваше прекалено много време в гледане на телевизия.

– Добре ли си, приятел?
Опита се да кимне – да, да, добре съм, въпреки че все още плачеше и прикриваше лицето си, маневра, която доведе единст­вено до това, че се заклати напред и назад на мястото си. Усещаше, че поне някои от останалите пътници в купето, почват да се отдръпват встрани. После някой дойде, седна до него и постави ръка на гърба му. Навярно бе една от жените; предположи го заради мириса ѝ – сладникав и леко пикантен аромат. Гейбриъл, от своя страна, миришеше на алкохол и секс. И не можеше да спре да плаче.

Това бяха петте най-кошмарни минути от живота му.
Съвсем скоро лекарят му щеше да прегледа резултатите от ядрено-магнитния резонанс заедно с него и да му обясни всичко с тих и сериозен глас. Малко след това биопсията щеше да разкрие още лоши новини. И в двата случая Гейбриъл щеше да се утеши с една-единствена мисъл: поне не съм отново в онова метро.

Времето се проточи като сладникав петмез, а той просто седеше там, поклащаше се и хлипаше. Мъчение – с тази дума описа инцидента на първия лекар, онзи, който го насочи към допълнителните тестове. Звучеше абсурдно, предвид фактите, но това беше единствената дума, която според него достатъчно близко описваше случилото се с него онази сутрин.

И после спря. В един момент не можеше да мисли, завладян от чувства, в следващия всичко напълно изчезна.
Осъзнаваше, че чуждата ръка все още е отпусната на гърба му и го потупва леко, утешително. Вцепени се от ужас. Остана със заровено в ръцете си лице, защото не виждаше по-подходящ вариант за действие. Какво казваш на жената, на абсолютно непознатата жена, която те е потупвала по гърба цели пет минути, докато си ревал неудържимо?

Изчака вратите да се отворят със съскане на следващата спирка и се втурна към изхода. За съжаление, не прецени правилно и се блъсна в друга пътничка, която се опитваше да се качи във влака. Завъртя се странично, за да я избегне и при това движение, без да иска, хвърли поглед към утешителката си. Само дето се оказа, че не е била жена. А един от брадатите терористи.

Гейбриъл не се спря. Почти изпадна от влака, после се затича към най-близкия ескалатор.

Откъс от романа "Проблемът с емпатията" на Гавин Екстенс

Тъй като романът е на българския пазар едва от няколко дни и все още няма отзиви и ревюта на български език, може да прочетете мнения на английски тук: www.goodreads.com

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ПРОМЕНИ ЖИВОТА СИ"

vig vsi4ki
 
 
nesletters