Logo
Печат на тази страница
Раздялата снимка: freedwallpaper.com

Раздялата

Как се случва раздялата? Кога започва? Какво я предизвиква? Какво ни носи? Как да я изживеем? Как да се освободим от нея? Толкова въпроси има, които се въртят в главата ми.
Но нека започна отначало...

Раздяла започна много отдавна, може би още на третата година от връзката. Връзка, която свърши след осем години. Цели пет години се подготвях за раздялата и когато се замислям защо съм изгубила толкова време за едно просто решение, разбирам, че това не е толкова просто решение, особено, когато има любов, на която й трябват много време и много удари, за да достигне до момента, в който е готова да умре, да си тръгне и да остави раздялата да дойде. Поне така се случи с мен.

Цели пет години обичах, въпреки всичко и въпреки себе си. Не исках да чувам думите, които убиваха любовта ми, не исках да виждам нещата, които всеки ден крадяха от нея, които я правеха все по-малка. Помнех само онези моменти, в които целувките лекуваха, прегръдките, които залепваха счупените парчета, страстта, с която се свързваха телата ни, сякаш усетили, че душите вече не са толкова близки. Давах всичко от себе си, за да запазя тази любов, но животът всеки ден ми показваше обратното. Всеки следващ ден носеше различна доза болка, което ме научи да живея с болката. Тя беше част от мен, част от живота ми, тя ме учеше как да се справям, как да продължавам да се опитвам. Тази болка носеше със себе си страх, страх, че това би се повторило, страх, че няма такава любов, за каквато мечтаят момичетата, страх, че няма да успея да продължа живота си без тази любов, че няма да мога да излекувам сърцето си. Затова се научих да обичам това, което имам, и да не искам друго. Вярвах, че това е най-доброто, което заслужавам, и че просто трябва да свикна да живея с него, а когато това се случи, всичко ще бъде лесно.

Така живях, без да се оплаквам, без да мечтая, без да очаквам и без да зная дори, че това не е животът, който искам. Но животът не те оставя да живееш срещу себе си, не ти позволява да свикнеш, намира начин да те извади от инерцията, в която си влязъл, да те разтърси.

Няколко месеца преди да взема решението за раздяла, се случи нещо, което ме извади от живота, в който живеех.
Никога няма да забравя онзи ден...

Имаше толкова много хора. Почти всички бяха омаяни от алкохола, който се лееше навсякъде, музиката беше силна, но въпреки това отвсякъде се чуваха радостни викове "Наздраве за младоженците" или "Горчиво". Беше от онези големи весели и пищни сватби, на които всички се напиват, едните от копнеж и на тях да им се случи, а другите от копнеж по миналото и тяхната собствена сватба... Купонът наистина бе в разгара си, а аз стоях там, затворила в себе си огромната болка, която изживявах, опитвайки се да я скрия от света. Чудех се как може в един ден да бъда на погребение и сватба?! Какъв е този живот и как подрежда дните, че да се получават такива абсурдни комбинации.

Този ден обърна живота ми, тази смърт ме направи друга, накара ме да търся смисъл в безсмислието, да си дам сметка колко кратък и уязвим е животът, как не можем да се спасим, единственото, на което сме способни, е да го живеем и то по най-добрия начин, на който сме способни. Тази смърт ме накара да се събудя, за да чуя за какво е жадна душата ми, и да поискам да живея живота си, а не просто да свиквам с него. Исках да живея, защото не знаех колко ми остава, исках да обичам, да се смея, да бъда щастлива. И въпреки шума и веселбата наоколо, в мен беше тихо. Усещах как горещи сълзи пареха бузите ми...

Коя бях аз? Какво правех? Как живеех? За какво мечтаех? Бях ли щастлива? Куп въпроси се въртяха в главата ми. Въпроси, които само смъртта може да те накара да си задаваш, защото само тя може за секунда да те накара да изгубиш смисъла, да не разбираш живота, да си сърдит, ядосан, осъзнавайки колко малко време имаш да си тук. Как живееш това време? Как обичаш хората, които са до теб, какво им даваш? Как обичаш самия себе си? Какво си даваш и какво си забраняваш? Защо го правиш? Какво отлагаш? Но днес сякаш онова усмихнато, безгрижно момиче, което бях само преди ден, вече го нямаше. Нещо в мен се беше променило, нещо в мен беше мъртво, но друго поемаше глътка за нов живот.

Той нежно ме прегърна с едната си ръка, а с другата избърса сълзите ми. Опитваше се да ме успокои. Не беше от хората, които можеха да изразяват с думи това, което чувстват, но в красивите му очи се четеше болка. Вгледах се в тях, исках да видя себе си, отразена там, исках да видя мечтите си в тях, исках да видя надеждата в тях, да усетя подкрепата, от която се нуждаех, за да продължа напред, но не можах. Защото и в него цареше същият хаос, същата несигурност и обърканост, но там имаше и нещо друго... имаше страх!

Бяхме две големи деца, които търсеха пътя към живота на възрастните, опитвахме се да изградим една зряла връзка, но дали успявахме? Дали знаехме какво наистина искаме? Дали вярвахме в тази любов или това бе люлката, която ни бе залюлявала толкова много пъти нагоре и надолу, че вече бе дошло времето, в което сме готови да скочим смело в живота и всеки от нас да намери това, за което се е подготвял толкова години. В този ден осъзнах, че не му се сърдя за нищо, напротив благодарна съм му за много неща, той ме беше научил на това, което щеше да ми помогне да оцелея, беше ми показал какво не мога да понеса, от какво да се пазя и за какво да копнея.

И когато смъртта ни докосна, когато влезе в живота ни, сякаш това беше знак, че е време да пораснем. Време е да разберем, че краят е съвсем близо, че има и по-голяма болка от раздялата, че тя, раздялата, може да бъде и ново начало, че раздялата може би е онзи освобождаващ изход, който ще отвори нови пътища пред нас.

Бе настъпил моментът, в който трябваше да започна да правя всичко онова, което отлагах, трябваше да бъда щастлива, дори само от факта, че съм жива.

***

Положението вече стана нетърпимо. Конфликти, обиди, липса на близост, нежност и внимание. Имах усещането, че животът ми се подиграва, удря ми шамари всеки ден, но аз продължавам да стоя уплашена и да чакам. Какво чаках? Нещо да се промени? Единственото, нещо което можеше да се промени, бях самата аз, но не събирах смелост да го направя. Някакъв див мазохизъм ме държеше там. Карахме се с повод и без повод. Може би и двамата имахме нужда да освободим огромното напрежение, което акумулирахме.

Сега, като се връщам назад, си мисля, че може би ми е било по-трудно да се разделя с илюзията за голямата и красива любов, отколкото с човека, с когото трябваше да я изживея. Плачех. Всеки ден бе агония, всяка крачка напред бе последвана от друга назад. Нищо не се случваше, не се движех, а се въртях в омагьосан кръг. Той също не знаеше какво иска, а и да знаеше, не бе готов да се бори за него, също като мен. Какво знаехме ние за любовта тогава? За нас тя бе просто вулкан от емоции и страст, които не можехме да контролираме, да обуздаем, да опитомим. Бяхме в ада и в рая. Усещах, че някой трябва да направи нещо. Никой от нас не събираше смелост.

Една сутрин,след поредния скандал, си събрах багажа и си тръгнах. Толкова ми горчаха думите, които бях казала и които бях чула, че не можех да остана, защото следващото, което ми оставаше, беше да мразя, а аз не исках това.

***

Болката е цената, която платих, за да продължа напред след раздялата и нямаше как да продължа, без да мина през това. Благодарна съм, че изживях този урок, точно в този момент и точно с този човек, защото всички тези случайни или неслучайни съвпадения бяха стъпалото към това, което ме очакваше, и аз бях готова да тръгна към него!

Неви Боджукова е семеен консултант и сертифициран консултант към "Дружеството по Позитивна психотерапия в България". Вижте още нейни статии и допълнителна информация за нея ...

Вижте още: Десет минути раздяла

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.


©2020 -2021 GneZdoto. Всички права запазени