Gnezdoto.net

Получавайте избрано съдържание по темите, които Ви интересуват ...

Светът е пълен с ежедневни чудеса. И в него има достатъчно любов и надежда за всички

Светът е пълен с ежедневни чудеса. И в него има достатъчно любов и надежда за всички

„Светът е пълен с ежедневни чудеса. И в него има достатъчно любов и надежда за всички.“ Така отговаря Франсеск Миралес на въпроса „Какво искате да запомним, четейки книгата „Любов с малки букви“?.

Той ни припомня силата на малките неща в живота и че една малка добрина може да постави начало на цяла верига от събития, които връщат многократно любовта...
Чаровна и забавна история, която ни насърчава да се събудим за собствения си живот. Защото той е едно незабравимо пътешествие, което не трябва да изживяваме сами.

Историята накратко:
Младият университетски преподавател по съвременна литература Самуел живее сам в своя малък апартамент в сърцето на Барселона. Когато се събужда на 1 януари, той е връхлетян от потискащо чувство на самота, убеден, че новата година няма да му донесе нищо ново и вълнуващо. Неговият уединен свят се движи между университета, книгите и музиката. Той няма приятели, телефонът му никога не звъни, а най-вълнуващите преживявания са случайните му пътешествия до супермаркета. Но когато в апартамента му се вмъква бездомният котарак Мишима, се оказва, че неканеният посетител отключва цяла верига от събития, случайни срещи и неочаквани приятелства. А Габриела – един красив детски спомен, се озовава на пътя на Самуел и запалва искрата на потънала в миналото любов.
За първи път в живота си Самуел открива как малки и незначителни действия, подобно на ефекта на пеперудата, могат да отключат ураган от чувства и неочаквани преживявания. Цялата верига от причини и следствия, която той нарича „любов с малки букви“, започва от една малка добрина – да предложиш чинийка с мляко на една котка, – за да стигне до безразсъдната надежда: любовта на Габриела.
Тръгвайки по стъпките на тази поредица от случайности и дребни случки, самотният преподавател променя живота си и разчупва бронята на своя затворен свят.

Няколко факта:
• „Любов с малки букви“ е преведена на 20 езика, като много по-голям успех има в чужбина, отколкото в Испания - родината на автора.
• В Германия, където книгата почти две години не слиза от класациите с бестселъри, много хора осиновяват бездомни котки и ги кръщават на котарака Мишима от книгата. Там стартира и проект за филм по романа.
• Авторитетните книжни блогъри наричат романа „романтична комедия за любителите на езика“ заради литературните препратки, вплетени в историята. Освен това я сравняват със „Самотата на простите числа“ на Паоло Джордано

Текстов трейлър на книгата:

Наслаждавай се на малките неща в живота,
защото един ден може да се обърнеш назад и
да осъзнаеш, че са били големи.
Робърт Браулт

Оставаше само миг до края на годината и началото на новата. Човешки измислици за продаване на календари. В крайна сметка, произволно сме определили кога започват годините, месеците, дори часовете. Подреждаме света по своя мярка и това ни успокоява. Вероятно Вселената си има свой порядък някъде зад привидния хаос. Но нейният ред несъмнено няма нищо общо с нашия.
Мислех си за часовете, докато слагах на самотната маса в трапезарията малка бутилка шампанско и чепка грозде – според традицията в полунощ, при всеки удар на часовника, се гълта по едно зърно. Бях чел в някаква книга, че батериите на човешкия живот се изхабяват за около 650 000 часа.

..........................................

За първи път по време на тези празници се почувствах сам и безпомощен. Прииска ми се новогодишният фарс да свърши колкото може по-бързо. Очакваха ме пет спокойни дни. След това, на 6-ти януари – празникът на тримата влъхви и последният от почивните дни – трябваше да обядвам със сестра ми и с нейния съпруг, който е в депресия откакто го познавам.
„Това ще е трудно за преглъщане. Добре че на следващия ден всичко ще се нормализира.”
Успокоен от тази мисъл, усетих, че клепачите ми се затварят. Дали ще се отворят отново?
„Вече съм в новата година, но нищо ново няма да се случи.” Това беше последната ми мисъл. Заспах, без да знам колко греша.

..........................................

– Проклета котка! – изкрещях аз, а гласът ми отекна по цялото стълбище.
Беше пределно ясно, че котаракът не се е появил в живота ми, за да го направи по-лек. С горящо чело се върнах да взема клетката и тръгнах да се качвам с нея по стълбите, решен да хвана животното и да го затворя вътре. Ако трябва – до 15-ти януари.
За щастие над мен имаше само още един етаж, така че се надявах да го хвана натясно и да го върна вкъщи. Но започвах да разбирам, че една котка никога не прави това, което очакваш да направи.
Открих го. Мишима стоеше съвсем спокойно върху изтривалката пред апартамента, който се намира над моя. Драскаше търпеливо с лапата по вратата така, както го беше правил три дни по-рано пред моята врата.
В този момент си помислих, че съм спасен! Несъмнено котката принадлежеше на стареца от последния етаж. Той изглеждаше саможив човек. Беше плешив като билярдна топка и възрастта му трудно можеше да се отгатне, въпреки че дълбоките бръчки по челото и врата му ме караха да мисля, че е прескочил седемдесетте. Преди шест години, когато се настаних в апартамента си, той вече живееше там. Оттогава се бяхме срещали по стълбището само няколко пъти.

ОТКЪСИТЕ СА ОТ КНИГАТА "ЛЮБОВ С МАЛКИ БУКВИ" ОТ ФРАНСЕСК МИРАЛЕС.

..........................................

– Науката ме потиска. Отчайващо е да знаеш, че представляваш купчина атоми, които чакат да се разпаднат и да се преподредят по нов начин, за да се превърнат в купчина тор или, в най-добрия случай – в поляна с гъби. Това въобще не ме успокоява.
– Очевидно нищо не сте разбрали – отвърна той с тайнствен глас, като в същото време загаси компютъра и внимателно го затвори. – Науката е най-прекият път към Бога. Всъщност ако разгледаме внимателно биографиите на големите учени, ще си дадем сметка, че те са били мистици.
– Възможно е да е така, но това няма нищо общо с казаното от мен. Не ми допада това, че 650 000 часа след като съм се родил, моите атоми и молекули ще формират някакви неща без мое съгласие.
– Атомите и молекулите не са нищо.
– Мислех, че те са всичко – възразих аз. – С изключение на празното пространство, разбира се. Чел съм достатъчно, за да знам, че вакуумът е навсякъде във Вселената, дори на молекулярно ниво.
– Забравете за вакуума. Точно сега, най-големият вакуум, който се вижда, е във вашата глава.
Погледна ме втренчено, сякаш искаше да предугади реакцията ми. Но аз замълчах. Този човек започваше да ме очарова. След миг той продължи:
– Атомите са като буквите. Същите букви, които са използвани за Песните на Кабир и за Библията, се използват и за статиите в жълтите вестници или за рекламните брошури. Разбирате ли какво имам предвид?
– Не.
– Ще ви дам друг пример, че май този е трудносмилаем за вас. Едни и същи каменни блокове служат както за изграждането на храма Саграда Фамилия, така и за стените на Аушвиц. Важни са не камъните, а начинът, по който ги използваме. Сега разбирате ли?
– Мисля, че да.
– Следователно, когато говорим за камъни, букви или атоми, важното е кой ги подрежда и с каква цел. Иначе казано, няма значение какво сме, а какво правим с това, което сме. Все едно е дали ще живееш 650 000 часа или шест часа и половина. Часовете не са ти нужни, ако не знаеш какво да правиш с тях.

..........................................

„Ще отида на обяд при сестра ми”. Не знам защо го реших. Вероятно имах някаква причина, може би дори цял план, но в онзи момент не го съзнавах. Сякаш вътре в мен има таен диспечерски център, който подава информация само когато вече всичко е готово.
Може би това, което наричаме интуиция, е само върхът на айсберга – нещо, замислено на много по-дълбоко ниво. Тази мисъл е меко казано обезпокояваща, защото това означава, че някой вътре в нас, който работи под прикритие, изпреварва действията ни и предварително решава кой път да следваме.
Минавайки покрай телефона, видях, че телефонният секретар не мига. Значи три дни не бях имал никаква връзка със света. Можеха да са три години, в които никой нямаше да се сети за мен. Точно като случая с онзи човек в Токио.
Мишима започна да се върти около краката ми, опитвайки се да привлече вниманието ми.
– Да, знам, че си с мен – казах му аз. – А над нас е и Титус. Ние сме като трима влъхви, които не знаят на кого да занесат даровете си.

..........................................

Възползвах се от зелената светлина на светофара, за да пресека улицата, докато обмислях как най-бързо да се прибера вкъщи. Намирах се точно по средата между двата тротоара, когато светна жълто. Тогава я видях.
Беше жена на моите години, висока и стройна, с гъста и къдрава черна коса. Бадемовидните й очи и съзвездието от лунички по скулите ме убедиха, че това е тя. Видях я само за миг, за една десета от секундата, в която застанахме лице срещу лице. От смаяния ѝ поглед разбрах, че и тя ме е познала.

..........................................

Пренесох се трийсет години назад, в един съботен следобед, който мислех, че съм забравил.
Помня, че се скрих под някакво стълбище, но там вече имаше някой. Беше момиче с къдрава черна коса и пронизващ поглед, на около шест години – на толкова бях и аз.
– Знаеш ли какво е целувката на пеперудата? – прошепна тя в ухото ми.
– Не – отвърнах уплашен. – Какво е?
Тя доближи лице до бузата ми и започна да ме гъделичка с мигли, като бързо отваряше и затваряше клепачите си.
Никога не успях да забравя това момиче, макар че повече не я видях. До този момент. Ззащото, без съмнение, тя беше жената, която пресичаше улицата и която спря за миг, докато се разминавахме.
Колкото и да е странно, имах чувството, че в действителност не се е променила.
И точно в онази десета от секундата разбрах, че винаги съм обичал Габриела – все още помнех името ѝ. Внезапно разбрах, че тя е любовта на живота ми и че никога не бих могъл да обичам никого така, както онова момиче, което ме целуна като пеперуда докато се криехме под стълбището. Дори не знаех защо. Просто го разбрах.

..........................................

Докато се опитвахме да избегнем трафика, получих просветление. Светъл лъч, който ме беше застигнал секунди след новото появяване – и изчезване – на Габриела.
Вероятно за някой друг тези разсъждения не биха имали никаква стойност, но аз ги приех като прозрение. По някакъв начин разбрах, че Габриела, любовта от детството ми, се е върнала, защото съм напълнил една чинийка с мляко. На пръв поглед двете събития нямаха нищо общо помежду си, но на по-дълбоко ниво те бяха свързани.
Докато сипвах млякото в кухнята, котаракът беше успял да влезе и да се скрие в дома ми. Той ме отведе при стареца, а старецът ме насочи към магазина за влакчета и към Габриела.
Парчето от релси в джоба ми сега придобиваше съдбовно значение. Този алуминиев завой ме беше отклонил от пътя ми, за да ме хвърли в ръцете на призрак от миналото.
Изведнъж разбрах, че бъдещето ни зависи от съвсем незначителни действия – като да нахраниш котка или да купиш релсово трасе за детско влакче.
Но какъв беше смисълът на всичко това? Трябваше ли да търся Габриела? Беше ли нужно да започна живота си оттам, където го бях оставил преди трийсет години? Накъде водеха брънките на тази верига?
„Любов с малки букви – това е тайната” – помислих си аз и ми се стори, че тези думи не идват от мен, а от слънчевия лъч, който проникваше през стъклото на таксито и осветяваше цяла галактика от прашинки.
Едно беше ясно – без онази чинийка с мляко, нямаше да срещна отново Габриела. Всичко беше започнало оттам.

..........................................

– Мислите ли, че трябва да я открия? Това ли е посланието на случилото се?
– Несъмнено. Това е мисията, която ти е възложена.
– Но кой ми я е възложил? Случайността?
– Или сянката на Бог, наречи го както искаш.
– Трудно ми е да повярвам, че става дума за чиста случайност. Не знам как да го обясня, но когато се разминахме с Габриела, разбрах, че се намирам на това място точно в този момент, защото така трябваше да стане. В това нямаше нищо случайно.
Титус започна да барабани с пръсти по бюрото и каза:
– Ние не приемаме случайността, когато изниква в ежедневието ни, защото изглежда твърде капризна. Но за сметка на това я приемаме във Вселената и в създаването на живота, което зависи от съчетаването на далеч по-капризни и непредсказуеми елементи.
– Какво имате предвид?
– Вероятността да възникне живот е като да удариш джакпот от игрален автомат със стотици символи. Ние сме тук, защото в някакъв момент се е получила единствената комбинация, която би могла да проработи. Не мислиш ли, че това е изумително? Нещо повече, кой е пуснал монетата, за да се завърти барабанът? Това е истинската мистерия. Големият взрив няма никакво значение, защото важното не е какво се е случило, а от кого или от какво е драсната клечката, за да се запали фитилът.
– Значи ли това, че има някаква невидима ръка зад всичко, което ни се случва?
– Това би означавало да опростим нещата твърде много – отвърна Титус и се усмихна за първи път. – Ако не се лъжа, Юнг беше казал, че всички същества са свързани с невидими конци. Дръпваш един от тях и цялото множество започва да се движи. Ето защо всяко дребно действие засяга всичко и всички. За целта не е нужен Бог.
– Но това не ми помага да разбера защо Габриела е била там, а още по-малко ми е ясно какво трябва да направя сега.
– Помисли за космическия игрален автомат. Това, че сме тук, вече е мистерия. Всичко съществуващо е една голяма мистерия.

..........................................

Преди да си тръгна, му разказах за неприятното чувство, което изпитвах при посещенията си в дома на сестра ми.
– В такъв случай мога да ти предложа вълшебна формула – каза той.
Когато го попитах за какво става дума, отвърна:
– Обратното е полезно. Винаги, когато почувстваш гняв към някого, прилагай тази максима. Това означава да правиш точно обратното на това, което ти се иска. Повярвай ми, ефектът е чудотворен.

..........................................

„Обратното е полезно” – повтарях си наум тези думи като мантра, докато натисках звънеца.
При нормални обстоятелства, щяхме да седнем на масата и да се храним мълчаливо, докато гледаме новините. Но максимата на Титус ме караше да направя точно обратното – възхвалявах всяко ястие, което сестра ми сервираше, интересувах се от дребни подробности от живота им и разказвах вицове, за да развеселя обстановката.
– Вкъщи нахълта котка – казах аз, след като преглътнах един залък и преди да натъпча отново устата си. – Първо мислех, че е на Титус, но изглежда няма стопанин.
– Кой е Титус? – попита Андрес и загаси телевизора с дистанционното.
Рита се намеси, преди да успея да отговоря:
– Много е хубаво да имаш котка. Ще ти носи добри вибрации, нали знаеш, че те поглъщат отрицателната енергия.
Нормалният Самуел щеше да отвърне иронично: „Точно по тази причина мислех да ти я подаря”, но вместо това аз поведох разговора в неочаквана посока. Припомних й какво правехме обикновено в събота следобед преди трийсет години. Попитах я също дали знае нещо за Габриела.

ОТКЪСИТЕ СА ОТ КНИГАТА "ЛЮБОВ С МАЛКИ БУКВИ" ОТ ФРАНСЕСК МИРАЛЕС.

..........................................

Поръчах си вермут и го платих веднага, като мярка за сигурност. В случай че Габриела пресечеше кръстовището в посока към магазина за моделизъм, трябваше веднага да хукна след нея. Не ми се щеше келнерът да тръгне да ме гони в най-неподходящия момент.
В онзи четвъртък по обед суматохата от коли и минувачи беше по-голяма от обикновено, така че трябваше да съм особено внимателен по време на шпионажа си. Бях толкова съсредоточен върху минаващите покрай мен хора, че ми трябваше известно бреме да осъзная, че брадатият си е тръгнал и е забравил ръкописа върху масата.
Чувствах се задължен да го предам на келнера.
Лудият очевидно беше редовен клиент, така че скоро щеше да си го потърси.
Но когато го взех, не можах да се сдържа да не му хвърля един поглед. Дали от любопитство или просто от скука, в крайна сметка се върнах на мястото си с ръкописа в ръце. Прочетох отново заглавието – „Тъмната страна на Луната” – и прелистих няколко страници, за да разбера за какво става дума.
Попаднах на нещо като пролог:

„Всяка светлина има своя сянка. Привидно най-обикновените хора крият в себе си цял свят, в който се случват немислими неща. Ако по някаква случайност проникнем в този свят, ни обхваща чувство за нещо нередно и изпитваме страх, сякаш сме проникнали в чужда градина.
Изведнъж си даваме сметка, че сме били слепи за нещо, което винаги е било там. Следващата крачка е да разширим обсега на съмнението и тогава областта, обхваната от сенките, може да ни отведе до неподозирани светове. В крайна сметка обратната страна на монетата заема същата повърхност, както и лицето й.
Можеш да откриеш, че не си знаел нищо за човека, с когото живееш, или че досега си затварял очите си за истината. И да ти се прииска това първо откровение, разкъсало сладкото всекидневие, никога да не се е случвало.
Затова понякога е по-добре да не искаме да знаем всичко.”

След като прочетох тези редове, за няколко секунди останах смаян, без да знам какво да мисля. Това предисловие по никакъв начин не даваше яснота накъде щяха да тръгнат нещата в следващите страници.

..........................................

Пристигнах вкъщи, обзет от мрачно настроение. Срещата с брадатия и неговия ръкопис беше включила всички аларми в главата ми. Сякаш усещах, че не е трябвало да чета този текст и че това ще доведе до някакви последствия.
Но какво бях прочел всъщност?
Може би, както ефекта на пеперудата, дързостта ми щеше да предизвика цял ураган от незначителни събития, чиито разрушителни резултати щяха да станат видими едва когато щеше да е твърде късно.
Всичко това ми дойде наум, когато вече нямаше какво да се направи. Вероятно нямаше да продължа да се занимавам с тази тема, ако не се беше случило още нещо, докато приготвях обяда си. Нещо толкова безобидно като включването на радиото, за мен се оказа гръм от ясно небе.

..........................................

Използвах пътуването с метро, за да прочета няколко афоризма на Буда, които можеха да ми свършат работа за книгата. В началото изпитвах известно притеснение да извадя антологията, която бях открил в апартамента на старчето. Вагонът, пълен с мрачни лица, не изглеждаше най-доброто място за съзерцателно четене, но скоро разбрах, че никой не обръща внимание на това, което правя аз или който и да било друг. Пътниците гледаха, без да виждат, въпреки че са с отворени очи. А това е по-лошото. Ако бяха със затворени очи поне можеха да сънуват.
Това ме подсети за един фрагмент от Книга на безпокойството на Фернанду Песоа, който много ми беше харесал. В него се казва, че когато спим, ние се превръщаме отново в деца, защото в съня си не можем да нараним никого, нито да правим равносметки на живота си. Това е някаква естествена магия, заради която и най-големият престъпник, и най-съвършеният егоист стават святи, докато спят. Затова според автора между убийството на спящ човек и на дете няма съществена разлика.
От португалското саудаде – още един непреводим термин – преминах към това, което се предполага, че е казал Сидхарта Гаутама. Подчертах афоризмите, които ми се сториха най-значими, за да ги включа в някоя глава:

Болката е неизбежна,
но страданието е личен избор.

Който не знае на какво да обръща внимание
и какво да игнорира,
забелязва маловажното
и пропуска същественото.

„Това съм аз” – мислех си, докато излизах от метрото на спирката на Клиничната болница, и почти се ядосвах, че някой, който е живял преди две хиляди и петстотин години, си позволява да ми дава съвети.

..........................................

Бях жалък сателит, въртящ се около невъзможна мечта.
С енергията на човек, който решава да направи нещо за последен път, вперих поглед в минувачите, пресичащи в двете посоки. Да видя отново Габриела сред забързаната тълпа, щеше да е като да намеря игла в купа сено, но исках този последен шанс.
Сякаш за да подкрепи надеждите ми, от колоните на кафенето зазвуча гласа на Били Холидей, който пееше: „Трудното ще направя сега, невъзможното ще отнеме известно време.”

Можех да пресуша вермута си на един дъх и да си тръгна, за да не се върна повече. Но по някакъв необясним начин се чувствах прикован на мястото си. Обзет от странно спокойствие, продължих да съзерцавам движението на минувачите.
„Нещо ще се случи днес” – казах си аз.
Макар да нямах причина да мисля така, някаква стрела беше пробила тънката обвивка на подсъзнанието ми, за да ме предупреди за онова, което предстоеше. Сигурно затова не се стреснах, когато човекът с шапката ме попита:
– Изпитваш ли носталгия по бъдещето?

В тази ситуация разумният човек би си тръгнал, оставяйки лудия сам с нелепия му въпрос, но аз бях решил да хвана бика за рогата. Отговорих съвсем спокойно:
– Не мога да изпитвам носталгия по нещо, което още не се е случило.
– Само така си мислиш – отвърна той, като придърпа стола си до моя, без да се отдалечава твърде много от масата.
Приличахме на двама моряци, оставени на произвола на вълните, където всеки говореше от своята пробита лодка. А морето определено беше бурно.
Брадатият отново подхвана темата:
– Малко или много всички знаем какво ще ни се случи, тъй като в голяма степен сами избираме бъдещето си. Това е тайната на истинските пророци.
– Какво имаш предвид? – казах аз, като автоматично приех да си говорим на „ти”.
– Да четеш бъдещето е като да играеш шах. Обикновеният играч може да предвиди следващите два или три хода, които ще се разиграят на шахматната дъска. Но добрият играч вижда много по-напред. Въпрос на логика и взаимосвързаност.
– А ти успявал ли си да предвидиш как ще се развие твоята игра?
– Да. Преди да обявят мат на царя, ще има някои вдъхновяващи приключения. Затова изпитвам носталгия по бъдещето. То ще е прекрасно и бих искал вече да съм там.
– Доколкото зависи от теб – казах аз, следвайки мисълта му, – не би ли могъл да ускориш играта?
Подозрението ми, че е луд, започваше да стъпва на стабилна основа.
– Невъзможно е – отвърна той, – защото преди това трябва да минеш през много неща, разбираш ли? В шаха всеки ход води към следващия. Ако се намесваш в играта, няма да се случи абсолютно нищо.

..........................................

Нямаше съмнение, че именно тя беше събудила сърцето ми с целувката на пеперудата преди трийсет години. Проблемът беше, че Габриела изобщо не си спомняше. Може би тогава онази случка от детството не е означавала нищо особено за нея, а още по-малко сега.
За първи път приех болезнения факт, че аз съм незабележим мъж. Но най-абсурдното беше, че въпреки всичко се чувствах безвъзвратно влюбен в нея.

..........................................

Бях преписал заглавията от съдържанието на отделни страници от файла, за да мога да запълвам главите с всичко, което ми хрумне. Хвърлих поглед на последната част, „Любов с малки букви”, и добавих нов ключ към вселенската любов:

1. Да говориш с непознат

Трябваше да го включа, тъй като разговорът с Валдемар ме беше насочил към Равел, а той – към музикалния магазин. Там песента на гондолиера на Менделсон ме беше отвела по незнайни канали до Габриела. Но нямаше как да не се запитам – за какво ми беше всичко това?

..........................................

Изведнъж всичко ми стана ясно и започнах да се смея сам на себе си, че не съм го разбрал по-рано. Новото появяване на Габриела в магазина за дискове не беше някакво чудо на случайността – тя просто работеше там! Понякога ни е нужно да се въртим дълго в кръг, докато проумеем очевидното.

..........................................

– Откога се занимаваш с Луната?
– Когато бях съвсем малък, мечтата ми беше да пътувам до там. През шейсетте години изглеждаше ясно, че до две-три десетилетия всеки ще може да пътува до Луната. Затова се чувствам измамен.
– Но въпреки това говориш за прекрасно бъдеще.
– Защото разбрах, че накрая ще стигнем до там. На Земята ще има такъв катаклизъм, че няма да имаме друг избор, освен да се заселим на Луната. Тогава ще открием, че сме безсмъртни. Щастлив край.

..........................................

– Точно това е проблемът – казах на Мишима, имаше вид сякаш ме слуша внимателно. – Няма значение, защото за нея аз не съществувам. Дори да не носи табелка с името си, бих разпознал Габриела сред милиони жени. Но тя не може да ме познае, дори когато съм под носа й. Толкова ли съм се променил?
Завърших речта си и се стоварих върху креслото, докато последната дневна светлина напускаше хола. Погледнах със свито сърце рафтовете, пълни с книги, музикалната уредба, плакатите с портрети на Брасай, загасената работна лампа...
Не бях в състояние да пусна диска, който току-що бях купил. Бях завладян от японското моно-но-аваре – печалното очарование на нещата. За мое най-голямо съжаление, започвах все по-ясно да осъзнавам значението на този термин.

..........................................

За страничния наблюдател сигурно бих изглеждал като обикновен глупак, бленуващ по време на самотната си съботна закуска. Вярно, като се изключеше Мишима, продължавах да съм все така сам, както и преди. Но самотата ми сега изглеждаше гъсто населена.
Отново си припомних брънките от веригата „любов с малки букви“, които бяха довели до безразсъдната ми надежда: чинийка с мляко → котка → Титус → влакова релса (завой) → Габриела → кафене → Валдемар → Равел → Менделсон → Габриела → Титус (изследване) → кафене → Валдемар → Менделсон (два гондолиера?) → Габриела...
Да, една гъсто населена и доста музикална самота. Къде щеше да ме отведе тази верига от причини и следствия? А Луната? Какво общо имаше Луната с всичко това?
Изглежда съществуваше някаква директна връзка между моето отваряне към външния свят – Мишима, Титус и Валдемар, да не забравяме и сестра ми и съпруга ѝ, – и трикратното появяване на Габриела. Тя ли беше наградата за това, че се бях опитал да помогна на напълно непознати?
„Може би достойни за любов са само тези, които обичат на ангро, без да отказват на едни това, което дават на други” – помислих си аз.
Тази идея ме отведе към афоризма на Сидхарта Гаутама, който бях прочел, преди да си легна. Отидох да взема книгата със сентенциите, за да го препрочета. Тя се беше превърнала за мен в нещо като удобна възглавница, върху която успокоявах мъката си.
Втората песен на гондолиера вече се беше появила на сцената, когато намерих отговора на някои от въпросите си:
Хиляди свещи могат да бъдат запалени от една-единствена свещ и от това животът й няма да стане по-кратък. Щастието никога не намалява, когато е споделено.

..........................................

След като за кой ли път преживях тази сцена, стигнах до извода, че не целувката ме бе накарала да се влюбя в Габриела, а гласът ѝ. Нежната дързост, с която ме попита дали някога съм усещал целувката на пеперудата. С това ме беше покорила.
Докосването с мигли беше само ехото на онези думи, светлина, която остава в пространството след избухването на някоя звезда. Звездата вече я няма, но сиянието е доказателство, че някога е съществувала. По същия начин целувката на пеперудата беше доказателство, че Габриела ми е задала онзи въпрос – той беше стрелата, предназначена да пробие черупката ми.
В онзи миг „счупих яйцето” – както би казал Хесе – и излязох от себе си, с несигурната стъпка на невръстно дете, което няколко секунди по-рано е било сляпо. Бях сляп за нещо, което дотогава не познавах – чувството. Защото в жеста на Габриела бях усетил чувство или най-малкото нежност. Дори съвсем малко нежност е достатъчна, за да разруши и най-непристъпните стени на душата.
Казват, че първата любов е толкова силна, защото сме изненадани от факта, че някой ни е забелязал.
Прекарваш живота си в затвор, който сам си построил, и един ден чуваш почукване на вратата. Някой те е намерил и ти си мислиш, че никога повече няма да си сам. Но какво се случва, ако отвориш вратата и осъзнаеш, че там няма никой? Ами ако вече си е тръгнал? За теб почукването може да е било покана за дълга разходка, толкова дълга, че би могла да продължи цял живот, докато за другия човек може да е имало много по-проста цел – да се увери, че вратата все още е там.

..........................................

В библиотеката на Титус бях намерил два американски наръчника по темата, които можеха да ми помогнат с някои ключови идеи: „Манифест на самотника“ и „Да отпразнуваме уединението си – истории за великолепната самота“. Невероятно е как подобни книги превръщат нуждата в добродетел, ако не и в задължение.
В първата се говореше за някои бележити самотници като Нютон и Микеланджело, които „никога не са били част от тълпата“ и са се чувствали много добре. Втората беше насочена по-скоро към конкретните ползи от самотата. Нахвърлях няколко бележки от тях, които да използвам при оформянето на главата:
• Това е господстващият начин на живот през новото хилядолетие.
• Благоприятства личните приоритети и вземането на решения.
• Осигурява максимална свобода.
• Цялото ни време е на наше разположение.
• Помага ми да намерим смисъл в живота си.
• Приближава ни към себепознанието и божествеността.

Когато стигнах до тази точка, изоставих книгата. Започвах да се потискам. Дадох си сметка, че приемането на подобни лозунги е равносилно на това да се погреба жив. И то точно когато бях успял въпреки всичко да надигна глава и да изляза на бял свят. Бях изгубил шанса да бъда с Габриела, но още не бях готов да навлека отшелническо расо.
„Там, навън, има цял свят, въпреки че не винаги успявам да го разбера” – казах си аз.
Ободрен от тази мисъл, си приготвих вечеря, сипах храна и прясна вода на Мишима, измих чиниите, пуснах радиото... Да, може би наистина приличах на отшелник, но бях готов да сляза от планината.
Въпреки че ми беше много мъчно, реших да прогоня надеждите си за Габриела и да тръгна по нов път, без значение къде ще ме отведе той. Щях да оставя съкровищата на самотата за отегчените от живота. Всъщност аз се чувствах така сякаш все още не бях започнал да живея.
Легнах си с целебната книга на Буда. Отворената напосоки страница успокои отчаянието ми, преди да потъна в сън:

Нека бъдем благодарни, че ако днес не сме научили много,
то поне сме научили малко; и ако не сме научили малко,
то поне не сме се разболели, а ако сме се разболели,
то поне не сме умрели, така че нека бъдем благодарни.

..........................................

Титус беше стара лисица и вече се досещаше, че нещата не са се случили съвсем както трябва. При следващия разговор той ми каза:
– Самуел, ако искаш да постигнеш нещо, знай, че то обикновено не се случва от първия път.
– Защо ми говорите такива неща? – възразих аз.
– Важното е да продължаваш да обичаш живота. Както твърди Фройд – трябва да обичаме, за да не се разболяваме.
Изненадах се да чуя тези думи от безнадеждно болен човек. Но може би именно това го беше отвело към вярната гледна точка.
Титус приключи разговора с думи, които на пръв поглед нямаха нищо общо с темата, но останаха запечатани в съзнанието ми:
– Дочуване, Самуел! Помни, че нищо не е случайно.

..........................................

Една сряда вечер, докато подготвях лекцията си за Брехт, имах някакво странно предчувствие. Преглеждах списък с театрални творби, когато бях обхванат от усещането, че нещо ще се промени. Невъзможно е да се обясни как човек стига до подобни изводи, но в онзи момент разбрах, че нормалността, в която се бях настанил напоследък, беше колкото привидна, толкова и временна.
Съобщението, което ми беше изпратила моята интуиция, беше нещо такова: не се отпускай – въпреки че не я чуваш, бурята приближава; намери си надежден дъждобран.

..........................................

Откакто Мишима беше дошъл при мен, в живота ми бяха влезли един куп разнообразни събеседници: старецът, Валдемар, а сега и Меричел. Изглежда всички те по някакъв начин се нуждаеха от мен. На котката й трябваше стопанин. Титус се нуждаеше съставител, който да го замести. Валдемар търсеше скривалище за страховете си и за среднощните си разговори. В случая с ветеринарката – предполагах, че тя просто имаше нужда от приятел.
С едно изключение, върху което не исках да се спирам, бях щастлив, че съм необходим на другите. Никога не си бях представял подобно нещо. За първи път си давах сметка, че най-важната стойност в света се измерва преди всичко с доброто, което правим за другите.

..........................................

На третото позвъняване се включи телефонният секретар. Докато слушах съобщението, разлях шоколада върху пуловера си.

Самуел, много съжалявам за случилото се миналата седмица. Мисля, че бях несправедлива с теб. Ще можеш ли да ми простиш? Има много неща, които не знаеш. Всъщност не знаеш нищо за мен. Или почти нищо.

След последните думи сериозният й глас сякаш заглъхна и връзката прекъсна.
Със свито сърце направих огромно усилие да се абстрахирам от току-що чутото и да се върна към разговора. От своя страна, Меричел беше изгубила спокойствието, с което първоначално се беше настанила на дивана. Изглеждаше притеснена от това, че е станала свидетел на нещо твърде лично, което в същото време я поставяше на втора позиция. Никоя жена не би приела това.
Продължих в същия дух, но думите ми не прозвучаха особено убедително:
– Нали ти казах. Човек не може да живее на спокойствие.
Телефонът отново звънна, заличавайки и последната следа от задушевност между мен и Меричел. Не се осмелих да кажа нищо повече, още по-малко да вдигна слушалката. Просто се свих във фотьойла като проскубано пиле.
Отново беше Габриела, която довършваше предишното си съобщение:

Исках да кажа, че ще се радвам да се видим отново, ако не си ми много ядосан. Може пък да станем приятели. Обещавам да се държа добре. Телефонът ми е...

Още преди съобщението да свърши, Меричел стана от дивана, взе куфарчето и палтото си и каза:
– Закъснявам.
Придружих я до вратата, онемял от смущение. Преди да успея да намеря думи, с които да се сбогувам, тя добави:
– Имаш право – самотата ти е много шумна. Довиждане.

ОТКЪСИТЕ СА ОТ КНИГАТА "ЛЮБОВ С МАЛКИ БУКВИ" ОТ ФРАНСЕСК МИРАЛЕС.

..........................................

Когато си легнах, премислих всичко случило се през изминалото денонощие, пълно с изненади. Стигнах до извод, който ми се струваше интересен. Всеки ден има своя тема – това, което на немски се нарича лайтмотив или водещ мотив.
Има дни, в които бедите идват една след друга. Всичко, което правим, сякаш е срещу нас. Тогава си казваме: „Станах накриво” или „Имам лош ден.” И може би с право, защото лайтмотивът на деня е „Днес трябва да страдаш”. Колкото и усилия да полагаме, нищо не върви.
Друг често срещан лайтмотив е: „Много съм ти ядосан.” Това са дните, в които хората ни упрекват безпричинно и се дразнят от всичко, направено или казано от нас. В тези случаи също няма спасение, трябва само да изчакаме бурята да отмине. В дните с отрицателен знак, когато всичко върви зле, най-добре е да не предприемаме драстични мерки, за които после може да съжаляваме. Най-разумно е да останем спокойни с надеждата, че темата на следващия ден ще е по-благоприятна. Има и такива дни.
В самия край на изтичащото денонощие разбрах, че неговият лайтмотив е бил: „Искам да съм с теб.”
Когато си самотен, това изглежда като благословия, но ако в часа на истината не си подготвен, може да се окаже доста сложно. За да приемеш вниманието, което ти оказват другите, трябва да имаш мъдро сърце, защото е по-лесно е да се справиш с пренебрежението, отколкото с любовта – можеш просто да се опълчиш срещу човека, който те атакува. Но какво правиш, когато някой открито ти показва обичта си? Можеш да зарежеш сала на познанието на брега, но да се оставиш да бъдеш обичан – това наистина е нещо, което трябва да научиш.

..........................................

Зареях поглед в небето и сякаш изведнъж светът придоби смисъл. Крясъците на децата вече не бяха шум, а живот в чист вид; вятърът не беше леден нож, а свежа ласка.
Погледнах отново хартийката с телефонния й номер. Харесваше ми да виждам името й, изписано до деветте цифри: ГАБРИЕЛА.

..........................................

Преди да вляза в ролята си на строг преподавател, си казах: „Ако си се объркал и Габриела не може да отговори на чувствата ти, ще пропаднеш в бездънен кладенец.” Но цитатът от Стендал, който си спомних неочаквано, ми вдъхна малко кураж:

Любовта е красиво цвете,
но трябва да го търсиш на ръба на някоя пропаст.

..........................................

Бях изумен, че е сложила точно пеперуди на косата си, без да подозира, че споменът ми за нея беше именно целувката на пеперудата. Развълнуван си помислих, че това е добър знак. Чудех се как да подхвана разговора, докато Габриела въртеше в ръцете си празната чаша. Тогава, без да ме погледне, тя каза:
– Японските занаятчии са истински гении в изработката на чаши. Знаеш ли за коя част полагат най-големи усилия?
„Това е моята Габриела. Както и преди години, предпочита тя да поеме инициативата” – казах си, докато обмислях отговора си.
– Не знам – отвърнах аз. – Може би за дръжката?
– Японските чаши нямат дръжки.
– Откъде знаеш?
– Живях там достатъчно дълго, за да го забележа.
– Живяла си в Япония?
– Не отговори на въпроса ми – настоя тя, като грациозно сбръчка вежди.
– Ами, предполагам, че полагат усилия за украсяването на външната част на чашата с прости и хармонични елементи. Съвсем в стила на дзен.
– Не позна – каза тя.
– Тогава сигурно се стремят да я направят идеално кръгла.
– И това не е. С неправилната си форма чашата може да се превърне в истинско произведение на изкуството.
– Предавам се – признах аз. – За коя част полагат толкова усилия?
Габриела обърна празната чаша и чукна два пъти с лъжичката по дъното й.
– За основата – заяви тя, – това, което не се вижда. Знаеш ли защо?
– Нямам представа.
– Там гледа Бог.
Казвайки това, тя ме дари с лукава усмивка, с която ме обезоръжи. Разговорът ни беше по-подходящ за деца, отколкото за възрастни, доближаващи се до средата на живота си. И слава на небесата, че беше такъв.

..........................................

– Този проклет Валдемар е прав. Не можем да сме сигурни, че светът съществува. Наречи го сън, илюзия или както искаш. Може би сме само проблясък на съзнанието в тъмнината на Вселената. Но тъй като времето, което ни предшества, и това, което ще дойде след нас, е безкрайно, от математическа гледна точка можем да приемем, че този проблясък никога не се е случвал. Следваш ли мисълта ми?
– Горе-долу. Но какво е важното нещо, което щяхте да ми кажете?
– Точно за него ти говоря, мамка му!

Когато Титус започна да говори, разбрах, че дълго време е подготвял онези думи за мен. Беше нещо като прощално слово.
– Живеем прекалено далече от останалите галактики и никога няма да ги достигнем. Твърде далече сме и от Квантовата Вселена, за да можем да я разберем. Няма да успеем да проникнем отвъд прага на материята. А ако го направим, ще открием, че нищо не съществува, както казва Валдемар. Не можем да гледаме сериозно на някакви частици, които се държат по различен начин, когато ги наблюдаваме. Ако за да научим каква е същността на материята, трябва да спрем да я гледаме, по-добре да угасим светлините и да изчезнем. Абсурдно е. Искам да кажа, че никога няма да узнаем нищо, защото най-вероятно няма нищо за узнаване. Живеем в свят на усещания и чувства. Това е всичко, което съществува. Никога не го забравяй, Самуел. Не подценявай усещанията и чувствата си, защото те са единственото, което притежаваш.
Развълнуван от чутото, си спомних думите на Настрадин: „нека тези, които знаят, да обяснят на тези, които не знаят.” Но не бях сигурен, че има на кого да обясня това, което Титус ми беше разкрил току-що.

..........................................

– Измисли ли някое ново значение за речника?
– Хрумна ми нещо – отвърнах аз, опитвайки се да импровизирам, тъй като в действителност не бях мислил повече по въпроса. – Бързата карма е разновидност на любовта с малки букви и се проявява, когато извършим някое дребно провинение. Например, казваш на приятел, че е ужасно стиснат, и същия ден той те изненадва с подарък. Или крещиш на някого, а когато излезеш на улицата, се блъсваш в електрически стълб. Германците имат поговорка за това: „Бог наказва малките грехове незабавно.”
– Не е зле.
– Сякаш някой записва глупостите, които правим, и ни издърпва за ушите, за да ни накара да се опомним. Иначе казано, става дума за вид карма, която не чака следващи животи, за да се изпълни, а се плаща в брой с това, което имаме в джоба си.
Докато се чудехме какво да си поръчаме, сервитьорът със странния бретон ни донесе вино. Взех чашата си и я вдигнах за наздравица. Бях изкушен да кажа: „За нас!”, но щеше да прозвучи прекалено сладникаво, така че оставих чашите да се докоснат без думи.
– Кога ще те видя отново? – попитах я аз, изневерявайки на намерението си да не я притискам.
– Имам ново значение за твоя речник – каза тя, без да отговори на въпроса ми. – Определението може да бъде: неспособността на някои хора да изживеят настоящия момент.
– Не е честно – протестирах аз.
Габриела се усмихна, отпи глътка вино от чашата си и каза:
– Запиши го в сметката на моята карма.

..........................................

Валдемар си дръпна продължително, сякаш искаше да отправи предизвикателство към заплахите върху цигарените кутии. Защото те са именно заплахи. После издиша бавно дима и каза:
– Стигнах до извода, че ние не само живеем в свят на лъжи, но и е невъзможно да споделим каквото и да било преживяване.
– Какво те кара да мислиш така?
– Ще ти го обясня с един пример. Представи си, че аз заминавам на дълго пътешествие, от което не знам кога ще се върна, а ти идваш на гарата, за да ме изпратиш. Ако след това си пишем писма и говорим по телефона и си спомняме за това сбогуване, думите ни ще са чиста самозаблуда.
– Защо?
– Защото няма да говорим за едно и също нещо, макар че ще подхранваме илюзията, че е така. Моят и твоят спомен ще са различни, ако не и абсолютно противоположни. Ти ще си спомняш един мъж, отдалечаващ се с влака и махащ с ръка от прозореца. Аз пък ще помня един мъж, който стои неподвижно на перона и изглежда все по-малък. Това е единственото, което можем да споделим: усещането, че другият се смалява. В нашите емоции остава ехото на това преживяване. Когато се отдалечаваш физически от някого, неговото присъствие в подсъзнанието ти бързо намалява. Може би в този смисъл случващото се пред очите ни е подготовка за това, което ще се случи в ума ни. Но да се върнем към началото: преживяването никога не може да бъде споделено. Поднася се в индивидуални опаковки.
Прииска ми се да му изръкопляскам. За разлика от предишните нощи, този път Валдемар ми се струваше изключителен.

..........................................

Беше истинско облекчение да гледам града далече в ниското и да знам, че не съм част от него, макар и само за няколко минути.
От наблюдателницата ми във висините всички желания и стремежи изглеждаха незначителни. Изпитваме нещо подобно, когато съзерцаваме трескавата дейност, кипяща в някой мравуняк. За мравките това, което правят, е много важно, но ние знаем, че едно настъпване с крак е достатъчно, за да изчезне плодът на техните миниатюрни и постоянни усилия. И никога няма да разберат защо се е случило.
По същия начин съдбата или кармата, която сме създали, понякога стъпква мечтите ни.

..........................................

Точно над главата ми гигантската Луна заливаше града с призрачната си светлина.
Бях удивен от гледката. Не помнех някога да съм виждал Луната толкова близо. Изглеждаше така, сякаш се намира на половината от обичайното разстояние от Земята. Ами ако сега се е насочила към нас поради някаква лоша шега на земното притегляне? В такъв случай щеше да се уголемява все повече и повече, докато се разбие в планетата ни. Достоен завършек за не един човек. Краят на света беше близо.
Дали това имаше нещо общо с изчезването на Валдемар?
Със сигурност не можех да остана вкъщи. Ако тази нощ трябваше да свърши светът, не исках да я прекарам в леглото.
Може би заради опасното приближаване на Луната, февруарската вечер беше необичайно топла. Краката ме боляха от градския маратон, който си бях устроил през изминалия ден, но адреналинът ми така се беше вдигнал, че потеглих пеш към центъра с широко отворени очи.
Бях сигурен, че бягството на Валдемар е само прелюдия към нещо много важно, което предстоеше да се случи. Интуицията ми подсказваше, че през тази нощ щяха да се случат разни странни неща и че сблъсъкът на Земята със сателита й щеше да е черешката на тортата. Последната целувка в една любовна връзка, продължила 4,6 милиарда години.
Но най-странното беше, че не изпитвах никакъв страх. Приемах предстоящата катастрофа като достоен край на жалкото си съществуване.

..........................................

– Няма как да си хвана гадже – каза той, без да съм го питал. – С толкова пътуване насам-натам мога да се надявам най-много на някой флирт за една нощ.
„Още един самотен мъж” – казах си наум, припомняйки си всички срещи, които ми се бяха случили от началото на годината.
За малко настъпи мълчание. Използвах го, за да се посветя на размишленията си сред смътните светлини на колите, които ни изпреварваха. Превключих на друга вълна и отново си представих жалката сцена с Габриела на „Пласа де лос Анхелес”.
Струваше ми се невероятно, че е била част от същия този ден, който още не беше свършил. Твърде много неща се бяха случили оттогава: бягството ми в планината, изчезването на Валдемар, лунната илюзия, срещата с червенокосия и после със студентката...
Фактът, че в онзи момент двамата заедно прекосявахме нощта на Барселона, показваше, че живея на бързи обороти – може би прекалено бързи. Прескачах от етап в етап, сякаш часовете ми свършваха. Поредното доказателство за относителността на времето.
Въпреки всичко усещах, че това няма да е краят. В лудото ми препускане от едно събитие към друго, все още ме очакваха няколко изненади. Но нищо не можеше да запълни празнотата, останала след провала ми с Габриела.

..........................................

Интуицията веднага ми подсказа, че нещата няма да свършат дотук. Странното изчезване на Валдемар и връщането на Титус към света на живите бяха само повърхността на някакъв необуздан и подмолен процес – като земетресение, което идва неочаквано, когато вече няма време да бягаш.
По някакъв начин Валдемар си беше тръгнал, за да може Титус да се върне, макар че двамата не се познаваха. Но това беше само върхът на айсберга.
Сега щеше да ми се наложи да давам много обяснения, като например какво правеше телескопът в кухнята на горния етаж. Затова побързах да придружа стареца до апартамента му с въодушевлението на екскурзовод, който посочва промените, настъпили в някой град, и причините за тях.

..........................................

Има цели животи, в които хората се раждат и умират, без да им се случи нищо забележително, както и дни, които струват колкото цял живот, защото не можеш да си поемеш дъх от изненади.
Откакто се бях събудил, ми се струваше, че всяко нещо, приготвено ми от съдбата, трябваше да се случи задължително точно в този ден. Сякаш всичко се разпадаше около мен, сякаш ходех върху плаващи пясъци и събитията, които бяха по-силни от волята ми, можеха да ме погълнат всеки момент.
За да се противопоставя на този водовъртеж реших малко да забавя темпото. След разкритията на Титус се върнах вкъщи, решен да не се тревожа повече. По-точно, щях да се заема с всяко бедствие в момента, в който настъпеше, но не и по-рано.

..........................................

Всичко преживяно от началото на годината ми подсказваше, че ако точно този лист е останал тук, а не някой друг, то има някаква причина. Затова го взех и седнах на дивана да чета с надеждата за ново прозрение.
Беше част от главата „Сърце в ръката” и разказваше предполагаемо достоверната история за първото пребиваване на младия Райнер Мария Рилке в Париж:

Поетът често излизал да се разхожда по един площад в компанията на млада девойка. Там седяла просякиня с протегната ръка. Жената винаги стояла на едно и също място, без да поглежда минувачите. Нито ги молела за милостиня, нито показвала благодарността си, когато получела подаяние. Приятелката на Рилке често й оставяла по някоя монета, но той никога не го правел. Веднъж девойката попитала поета защо не дава нищо на жената, а той отвърнал:
– Не ръката й има нужда от дар, а сърцето й.
Няколко дни по-късно Рилке оставил една роза в сбръчканата ръка на просякинята. Тогава се случило нещо неочаквано – жената вдигнала поглед и след като целунала сърдечно ръката на поета, си тръгнала оттам, размахвайки розата. Мястото на просякинята останало празно в продължение на цяла седмица, след което тя отново се върнала на площада.
– Но с какво е живяла през всичките тези дни, щом не е просила на площада? – попитала девойката.
А Рилке отвърнал:
– С розата.

..........................................

Беше едно от онези решения, които проумяваме дълго след като сме ги взели. По някакъв начин бях приел, че лайтмотивът на деня е „Всичко може да се случи”. Затова реших да отида до магазина за класическа музика, преди да е затворил.
Завръщането на Титус, изчезването на Валдемар и откриването на неговия ръкопис изпълваха живота ми с достатъчно загадки, затова предпочетох да намеря решение за нещо, което зависеше само от мен. След като бях обидил Габриела, бях длъжен да й поискам извинение. Само така можех да приключа с тази болезнена тема.
Този път нямаше да ми е нужен никакъв специален сценарий. Щях просто да вляза в магазина за дискове, да се извиня на Габриела за поведението си и да й пожелая всичко добро. Ако бях способен да направя само това и нищо друго, порядъкът щеше да се възстанови. Рано или късно, любовната рана щеше да зарасне и щях да се завърна към самотното си спокойствие.

Откъсите са от книгата "ЛЮБОВ С МАЛКИ БУКВИ" на Франсеск Миралес

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki
 
 
nesletters