Помниш ли, стари приятелю...

Помниш ли, стари приятелю, как играехме до късно в градинката пред блока... Слънцето отдавна беше залязло, а ние се гонехме, падахме в тревата, смеехме се... И сякаш нямаше минало. И сякаш нямаше бъдеще. И сякаш имаше само сега.

Помниш ли, стари приятелю, как се разхождахме след училище в парка и с часове си говорехме, седнали на някоя пейка... Правехме планове, представяхме си какви ще бъдем, как ще живеем, как ще успеем... И сякаш нямаше минало. И сякаш нямаше бъдеще. И сякаш имаше само сега.

Помниш ли, стари приятелю, първите горчиви глътки, които отпивахме от виното на любовта... Бяхме заедно в тази своя мъка, страдахме, заканвахме се, утешавахме се, докато накрая просто се изправяхме и продължавахме... И сякаш нямаше минало. И сякаш нямаше бъдеще. И сякаш имаше само сега.

Помниш ли, стари приятелю, ваканциите ни заедно... Пътуването с влака, тесните квартири, изгревите край морето... Последните стотинки в портмонето и прибирането на автостоп... И сякаш нямаше минало. И сякаш нямаше бъдеще. И сякаш имаше само сега.

Помниш ли, стари приятелю, обещанията ни винаги да бъдем заедно... Никога да не се разделяме... Никога да не се забравяме... И сякаш нямаше минало. И сякаш нямаше бъдеще. И сякаш имаше само сега.

...

Помниш ли, стари приятелю, как животът незабелязано ни раздели... Аз тръгнах наляво, ти тръгна надясно... Аз имах нови приятели, нови приятели имаше и ти... С други хора говорехме за своите любови, с други хора споделяхме нашето море... И вече всичко беше само минало. И вече беше друго сега.

Помниш ли, стари приятелю, как някак неусетно изгубихме своите следи... Аз спрях да се обаждам, спря да се обаждаш и ти... Празниците идваха и си отиваха, а с тях и новите хора в живота ни... Докато в нас не остана тежко усещане за глуха тъга... И вече всичко беше само минало. И вече беше друго сега.

Помниш ли, стари приятелю, когато самотата лека-полека превзе душите ни... Когато разбрахме, че, тичайки към светлото си бъдеще, сме прекъснали връзката със светлото си минало, което носеше светлина в невинаги светлото ни настояще... А вече всичко беше само минало. А вече беше друго сега.

Помниш ли, стари приятелю, когато съжалението обзе сърцата ни... Защото да загубиш приятел е като да загубиш част от себе си, да изрежеш парченце от сърцето си, да нанесеш незарастваща рана в душата си... А вече всичко беше само минало. А вече беше друго сега.

Помниш ли, стари приятелю, обещанията ни винаги да бъдем заедно... Винаги да си прощаваме... Винаги да си помагаме... Прости ми, приятелю! Аз имам нужда от теб! И аз ти прощавам! Защото знам, че имаш нужда от мен! И нека всичко да е минало, и бъдеще, и сега! Ще ти се обадя... а ти ще вдигнеш, нали?...

Вижте още статии на Гергана Лабова и допълнителна информация за нея...

Вижте още: Писмо до моето по-младо Аз

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.