Защо, ако те нападнат на булевард Витоша в час-пик, никой от стотиците разхождащи се няма да ти помогне?

"Един от най-печално известните случаи в историята на Ню Йорк е смъртта на една млада жена от квартала Куийнс на име Кити Дженовезе, която загива през 1964 г от прободните си рани.

Убиецът я преследва в продължение на половин час, като през това време я напада 3 пъти на улицата, докато трийсет и осем нейни съседи гледат през прозорците. През цялото това време обаче нито един от трийсет и осемте свидетели не позвънява в полицията.

Случаят предизвиква вълна от самообвинения. Той се превръща в символ на безсърдечието и охладняването един към друг на хората в големия град. Ейб Розентал, който по-късно става редактор на „Ню Йорк Таймс", пише книга по случая, в която се казва следното:

„Никой не може да каже защо нито един от тези трийсет и осем свидетели на нападението над г-ца Дженовезе не е позвънил в полицията, тъй като самите те нямат отговор за това. Логично е да се предположи обаче, че тяхната апатия е от онзи вид, който се среща единствено в големия град. Когато човек е обграден и притиснат от милиони хора, и едва ли не е въпрос на психологическо оцеляване да стоиш настрана от тях, а единственият начин за това е да ги игнорираш колкото е възможно по-често. Безразличието към съседа и неговите грижи е условен рефлекс в условията на живота в Ню Йорк, също както и в другите големи градове."

Интуицията ни подсказва, че подобно обяснение, позоваващо се на заобикалящата среда, е напълно логично. Анонимността и отчуждението в големия град правят хората коравосърдечни и безчувствени. Оказва се обаче, че истината за случая Дженовезе е малко по-сложна и по-любопитна.

Двама психолози от Ню Йорк - Биб Латейн от университета „Кълъмбия" и Джон Дарли от Ню Йоркския Университет - впоследствие провеждат серия от проучвания, с цел да осветлят „проблема на страничния наблюдател", както самите те го наричат. Латейн и Дарли инсценират разнообразни инциденти в различни ситуации, за да видят кой ще се притече на помощ.

Онова, което установяват, е твърде изненадващо: факторът, който в най-голяма степен ни позволява да предскажем оказването на помощ в такива ситуации, е броят на свидетелите, присъстващи на събитието.

Така например, при един от експериментите двамата психолози поставят сам в стая студент, чиято роля е да инсценира епилептичен припадък. Когато в съсед- ство се намира само един човек, който чува припадъка, той се притичва на помощ в 85 процента от случаите. Но когато участниците в експеримента са с впечатлението, че освен самите тях още четирима чуват припадъка, те се отзовават само в 31 процента от случаите.

При друг експеримент хората, забелязали врата, изпод която се процежда дим, докладват случилото се в 75 % от случаите, ако са сами, и само в 38 % от случаите, когато са в група.

С други думи, когато хората са в група, отговорността за действията им се размива. Те приемат, че някой от останалите ще позвъни по телефона или пък решават, че след като никой не предприема нищо, очевидният проблем - звуците от епилептичен припадък в съседната стая или димът, излизащ изпод вратата, всъщност не е чак толкова сериозен.

Това довежда социални психолози като Латейн и Дарли до извода, че в случая с Кити Джековезе, урокът не е в това, че никой не се е обадил въпреки факта, че цели тридесет и осем души са чули крясъците й; урокът е в това, че никой не се е обадил именно защото са я чули трийсет и осем дути.

Звучи иронично, но ако нападението беше станало на някоя пуста улица пред един-единствен свидетел, тя можеше и да оцелее. Ключът към това да накараме хората да променят своето поведение, или в конкретния случай - да проявят загриженост към изпаднал в беда съсед, се крие понякога в най-малките детайли на непосредствената среда."

КНИГИТЕ НА МАЛКЪЛМ ГЛАДУЕЛ МОЖЕ ДА РАЗГЛЕДАТЕ И ДА ПОРЪЧАТЕ В КНИЖАРНИЦА ГНЕЗДОТО

Вижте още: Хората са глупави от Лари Уингет

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.