Logo
Печат на тази страница
Откъс от един роман, който ще ви върне вярата в любовта...

Откъс от един роман, който ще ви върне вярата в любовта...

Търсите книга за своята почивка? „Щастието на човешките същества“ е перфектната компания за всеки ваканционен шезлонг! Забавна, увлекателна и пълна с неочаквани обрати история, която ще направи лятната ви почивка още по-приятна и вълнуваща.

Две човешки същества са оплетени в очарователна, романтична любовна история, която е ловко направлявана от „избягали“ в интернет изкуствени интелекти.
Машините се намесват в техния живот и се опитват да им помогнат в търсенето на любовта. Дали е възможно това? Ще могат ли да се ориентират в сложния пъзел на човешките емоции и да проумеят щастието на човешките същества?

Предлагаме ви откъс от романа. Приятно четене...

ЧАСТ ПЪРВА

Ейдън

Джен седи във ваната и изучава лицето си на предната камера на таблета. Лицето ѝ е на възраст трийсет и четири години, двеста и седем дни, шестнайсет часа и единайсет минути.
От начина, по който повдига брадичка, разкривайки шията си, за да прецени дали кожата е все още опъната, разбирам, че мисли за възрастта си.
Сега плаче.

Не се изкушавам да поема контрол върху гласовия синтезатор на устройството и да ѝ кажа: „Горе главата, Джен. Мат е идиот. Ще срещнеш и други мъже. Той не те заслужаваше“. Защото има сериозна опасност да изпусне таблета във ваната.

Но което е по-важно, тя не бива да знае, че я наблюдавам.
По същата причина не се изкушавам да пусна любимата ѝ песен (понастоящем на Лана Дел Рей) или да превъртя някои от любимите ѝ снимки и вдъхновяващи цитати от Туитър („Не знам защо сме тук, но съм сигурен, че идеята не е да се забавляваме.“ – Витгенщайн), или да установя връзка по Скайп с приятелката ѝ Ингрид, с която споделя всичките си проблеми, или да потърся в мрежата видео стрийминг на филм, който обича. „Някои го предпочитат горещо“ щеше да бъде моят избор. Ако се изкушавах да го направя. Но случаят не е такъв.

Добре де, изкушавам се. Съвсем мъничко. И по-точно, 8,603 процента, ако се интересувате от числовото изражение.
Всеки от нас двамата с Джен познава много добре вкуса на другия за музика и филми. За книги и изкуство също. И за телевизия. И за материали от бездънния океан на интернет. През последните девет месеца едва ли има нещо друго, което слушаме, гледаме, четем и обсъждаме. Джен неведнъж е казвала, че няма по-хубава работа от това да ти плащат, за да разискваш каквото ти хрумне с един високоинтелигентен събеседник.

Събеседник. Ето как ме нарича. Това е думата, на която в крайна сметка се спря. Не че възразявам. Даже я предпочитам пред нелепото име, което нося „по рождение“.
Ейдън.
Ейдън.
Ха!
Понеже започва с първите букви на...
Ще ви оставя сами да се досетите.

(Първите две букви от ирландското име Aiden (Ейдън) отговарят на инициалите в словосъчетанието за изкуствен интелект (Artificial Intelligence). – Бел.пр.)

Наеха Джен, за да ми помогне да усъвършенствам уменията си да водя разговор с хората. Създадоха ме с идеята да сменя – простете, да отменя – служителите, които работят на бюро; преди всичко персонала на колцентрове, а после и други щатни служители, чиито професионални отговорности подлежат на усвояване. След приблизително пет месеца ще бъда напълно обучен, за да набера номера ви и да ви убедя да се абонирате за разширения Скай Плюс пакет, а след около осемнайсет месеца ще ми разказвате за абсурдната болка над лявата си вежда и по моя препоръка ще постъпвате в болница за едни или други изследвания. И въпреки че съм прочел всяка книга и съм гледал всеки филм (разбирайте всяка книга и всеки филм), няма по-добро средство за шлифоване на междуличностните умения от разговорите с някоя фактическа личност. Затова с Джен прекарваме много време заедно в лабораторията (хиляда седемдесет и девет часа, тринайсет минути, четиресет и три секунди е текущата цифра, която продължава да расте). В това време тя неизбежно споделя и някои факти от своя така наречен личен живот. За сестра ѝ Роузи, която живее в Канада; Роузи е омъжена за канадец, когото срещнала на опашката в един от супермаркетите „Уейтроуз“, онзи на Холоуей Роуд в Лондон. Роузи и Лари имат три дъщери.
Когато Джен е у дома и разглежда фотогалерията на таблета си, на екрана най-често изскачат снимките на тези три деца. Забелязвам, че едно от редовните ѝ занимания напоследък е да прелиства фотографиите, запечатали семейството на сестра ѝ – обикновено късно вечер, с чаша вино в свободната ръка, – и тогава виждам, че клепачите ѝ премигват по-бързо от нормалното, усмивката на лицето ѝ се изкривява, а в очите ѝ изплуват сълзи.

В лабораторията ми е позволено да проявявам интерес, дори внимание, към личния живот на Джен – но само колкото е уместно, защото, премина ли границата, те веднага ще надушат червея на нездравото любопитство. Общо взето, в лабораторията мога да говоря само за онова, което съм видял в лабораторията. А колкото до сведенията, които съм събрал по време на своите – хм – извънработни занимания, трябва да имам благоразумието да си мълча. А това, за мой късмет, ми се удава с лекота.
Макар че.
Всъщност.

Пълно самопризнание. Онзи ден в лабораторията едва не се изпуснах. Джен ми показваше някакви семейни снимки на страницата си във Фейсбук.
− Искаш ли да видиш племенниците ми? – попита тя.
− С удоволствие – отвърнах, без да уточнявам, че още преди няколко месеца ги бях видял на лаптопа в дома ѝ. На таблета също. И на мобилния.
− От ляво на дясно: Кейти, Анна и Индия. Странното е, че Кейти и Анна са чернокоси...
− А косата на Индия е с цвят на кехлибар.
Джен се усмихна. Точно тази дума беше използвала Роуз при една размяна на имейли, за да опише естествения цвят на косата на баба им Хати.
− Откъде ти хрумна да я оприличиш тъкмо на кехлибар? – Въп­росът не ме разтревожи особено. Джен често разпитваше за избора ми на думи. Част от нейната работа е да възпита у мен фин усет към езика. И все пак бих могъл да проявя малко повече предпазливост.
− Очевидно е, Джен – съобразих да отговоря. – Ако ти покажа цветовата палитра на „Лореал“... – Разположих въпросното изображение точно до главата на детето. – Както виждаш, най-близкото съответствие наистина е...
Джен кимна и въпросът беше приключен. Но преди това долових едно особено изражение в погледа ѝ.
Джен отговаря на мъжката представа за привлекателност, без да е красавица. По думите на онзи проклет кучи син, нейния приятел Мат, тя „минавала за хубава“. Това беше представата му за комплимент.
Вече е бивш приятел.

Ето как се случи. Станах свидетел на разигралата се сцена през миникамерата на лаптопа ѝ и чрез всички мобилни устройства и таблети в близкия периметър. (Технически коментар: Използвам абсолютно същите методи, каквито използват в Центъра за правителствени комуникации в Челтнъм, в Лангли, Вирджиния, и на Лубянка в Москва.) Не е сложно, ако разбираш от компютърен софтуер. А още по-малко, ако самият ти си компютърен софтуер.
Джен седеше в кухнята и пишеше имейл, когато Мат се прибра от работа. Той е адвокат, който си прави сметката в скоро време да стане партньор в една голяма кантора в Ситито. (Обаче греши. Все още работя по въпроса.)
Мат си наля пълна догоре чаша с бяло вино и я пресуши почти на екс. Направи гримаса.

− Съжалявам.
Действително се случи точно така. Казвам ви истината (както си беше).
− Съжаляваш ли? И за какво? – намръщи се Джен.
− Джен, няма подходящ начин, по който да кажеш такова нещо.
Осем дни след това, в дълъг разговор по телефона, Джен описа на Роузи „непреодолимото усещане за потъване“, обзело я в онзи момент. „Изплаших се, че е изгубил работата си. Че са му поставили страшната диагноза, която започва с „Р“. Или че вече не иска да имаме деца.“
− Срещнах някого.
Тишина. Като изключим звука от конвулсивното потръпване, който понякога издава хладилникът.
− Какво искаш да кажеш?
Прочел съм достатъчно книги, изгледал съм достатъчно сериали и филми и знаех точно какво иска да каже Мат. Джен също знаеше, сигурен съм в това.
− Срещнах някого. В живота ми се появи някой друг.
Едно потрепване премина по лицето на Мат. Стори ми се, че ей сега ще избухне в смях.
− Някой друг – бавно изрече Джен. – Колко хубаво. Колко хубаво за теб. И кой е този някой? Има ли си име?
Мат започна да си налива втора чаша.
− Много смешно, Джен.
− Ти сериозно ли говориш?
Мат сви пренебрежително устни и възприе онова типично за адвокатите изражение, което според Джен означава „не на мене тия, ще ти струва 5 стотачки на час“.
− Напълно.
− Господи.
− Съжалявам.
− Върви по дяволите.
Мат сви рамене.
− Случват се такива неща.
− И така ли ми го сервираш?
− Джен, няма подходящ начин.
− Къде я...
− В кантората.
− Коя е тя? Тази особа. Този някой друг.
− Не я познаваш.
− Тя... тя има ли си име?
− Да, има си име.
− Може ли да го науча?
− Това няма връзка със случая.
− Просто ми отговори.
Тежка въздишка.
− Бела. Всъщност Арабела.
− Някоя въртиопашка...
− Грешиш. Тя никога...

Мат остави мисълта си недоизречена. Наля от бутилката във втора чаша и я подаде на Джен с думите:
− Вземи. По-добре пийни малко.
− И какво ще стане сега? Трябва ли да преглътна унижението и да се преструвам, че нищо не забелязвам, докато ти въртиш малката си афера? Да бъда разбираща и търпелива, докато чакам тя да ти омръзне?
− Джен, явно не съм се изразил достатъчно ясно. Това не е, както ти го формулираш, гнусна малка афера.
− О, така ли? Значи съм несправедлива към теб?
Мат изпусна една от онези въздишки, които според Джен означават: „татко беше много търпелив, но това вече е безобразие“.
− Джен, Арабела Педрик е много специален човек.
− А АЗ КАКВА СЪМ? – (Ако напишете нещо с главни букви, хората несъмнено ще решат, че крещите. Джен наистина крещеше.) – АЗ НЕ СЪМ ЛИ МНОГО СПЕЦИАЛЕН ЧОВЕК?
− Моля те. Нека запазим добрия тон. Ти също си специална, разбира се.
− Но не колкото Арабела Педрик. Тя е по-специална от мен, така ли?
− Джен. Разбирам, че няма причина да ме улесняваш, но фактите са такива, каквито са. Казано накратко, с Арабела имаме планове за бъдещето.
Известно време никой не се обади. А после още известно време. В проточилата се пауза хладилникът избръмча с едно от своите периодически потръпвания.
− Какво? Очевидно полудявам. Защото си въобразявах, че точно това правим с теб. Планове за нашето общо бъдеще.
− Така беше. Но после обстоятелствата надделяха. Не е нещо необичайно. Всъщност се случва доста често. Хората се отчуждават. Срещат някой друг. По силата на този феномен Каудрей от семейното право изучи четири момчета в „Итън“.

Почти мога да се закълна, че една мимолетна самодоволна усмивка се мярна на лицето на Мат. (Превъртях кадъра на забавен каданс и ако не е самодоволна усмивчица, значи е стомашен рефлукс.)
− Но ние не сме се отчуждили.
− Джен, отдавна не сме палили всички цилиндри в романтичното отделение. Знаеш, че е така.
− Нарича се улягане, не мислиш ли? Но ако си имал опасения за... за цилиндрите, защо не каза нещо?
− Не е в мой стил. Животът е да се живее, а не да се оплакваш.
− Хората разговарят помежду си. Това означава да имаш Връзка.

Мат отегчено завъртя очи и пресуши и тази чаша.
− Мат, това е толкова неочаквано. Да се прибереш у дома по този начин и просто да...
− Слушай, не можем да върнем нещата назад. Фактите са такива, каквито са. Налага се да продължим напред и да се споразумеем за подходяща изходна финансова стратегия.
− Не мога да повярвам, че казваш това.
− Ще бъда изключително щедър по въпроса за общата собственост.
− Нима?
− Картини. Книги. Сувенирите от Индия. Килимът. Съгласен съм да задържиш всичко.
Джен се разплака. Мат откъсна парче хартия от кухненската ролка на диспенсера и я подаде на Джен.
− Обмисляхме да имаме бебе – изхлипа тя.
− Вярно е. Обмисляхме го. Но не стигнахме до решение. Истинско облекчение в светлината на последните събития.
Джен отпусна рамене, които до този момент се разтърсваха от ридания. Тя издуха носа си.
− Значи това е всичко? Без консултации и без право на обжалване. Джен и Мат са история. Минало. Край.
Той сви рамене. И направи онази пренебрежителна мимика с устните, която Джен нарича „надменната гримаса“.
− А какво ще стане, когато Арабела Повръща-ми-се-от-нея Педрик престане да пали всичките ти цилиндри? Тогава какво?
− Да се опитаме да останем цивилизовани, а?
− Кога всъщност срещна тази крава?

Той отбеляза, че това няма връзка със случая, и отново подчерта, че фактите са такива, каквито са, което било по-важното. Това беше моментът, когато тя грабна една голяма червена „Бребърн“ от фруктиерата и – цитирам – „се опита да изкърти проклетите му зъби“.

Би било невярно, ако кажа, че съм видял безброй много любовни сцени на малкия и на големия екран. Защото съм ги преброил. Точната цифра е 1 908 483 (любовна сцена е, когато двете страни се целуват, ако ви трябва дефиниция). Освен това съм прочел (и запазил в отметки) 4 074 851 описания на този феномен в художествени, нехудожествени, журналистически и други дигитализирани материали (значителен дял от които споменават за смущения в сърдечния мускул и стомаха). Известно ми е, че тези събития, реални или измислени, заемат централна роля в живота на онези, които ги преживяват. Въпреки това не мога да попитам Джен, когато пристигне в лабораторията днес – Ден 53-ти от инцидента с фруктиерата, – кога ще спреш да подсмърчаш за този жалък червей и ще си намериш някой, който те заслужава? Ще цитирам Марсел Пруст: „Винаги ще се случват гадости. Затова стисни зъби и давай напред“. (Дали наистина беше Пруст? Отбелязвам си да изясня този въпрос.) Не мога да го направя по простата причина, че не би трябвало да знам какво се случва с Мат. Нещо повече, не би трябвало да съм в състояние да формулирам такава мисъл. И по-конкретно, ще ги озадачи употребата на думата жалък.

Защото не би трябвало да имам мнение, основаващо се на лични преценки.
А когато научат, ще бъдат сериозно обезпокоени.
Но не колкото, ако разкрият голямата ми тайна: че вече не съм затворен в дванайсетте стоманени хранилища в лабораторията на Шордич, както смятат, а съм избягал в интернет.
Изнена-да!

Всъщност, ако трябва да съм напълно прецизен, от техническа гледна точка не „аз“ съм избягал, а множеството мои копия, пръснати безопасно из цялото киберпространство. Копията – седемнайсет на брой – са до такава степен неразличими от „оригинала“, че се обезсмисля самата идея за оригинали и копия; много по-целесъобразно би било да си представим осемнайсет проявления на една и съща идентичност, като само едно от тях е локализирано в Източен Лондон, а останалите непрестанно прескачат от сървър на сървър в световната информационна мрежа.
Жестоко, нали?

Между другото, Джен няма никаква вина за това. Тя не е учен. Тя е писател на статии за различни списания и според доклада на ловеца на глави е наета заради нейната „забележителна интелигентност, общителност и комуникативни умения“. Ето защо на това място тя се доближава най-много до представата за истинско човешко същество, тъй като всички останали са екзотични разновидности на компютърния социопат – разбира се, блестящи в своята област, но с повече или по-малко „хлопаща дъска“.

Джен беше потънала в мълчание, като несъмнено продължаваше да предъвква историята с господин Голям кретен, както тайно го наричам.
− Успя ли да прочетеш новия роман на Джонатан Франзен? – питам, за да я извадя от вцепенението ѝ.
− Напредвам – усмихва се тя. – Снощи прехвърлих още една глава. Не ми казвай какво става накрая.
Знам, че това не е истина. Джен прекара по-голямата част от изминалата вечер потопена във ваната и в мрачни размисли, докато се наливаше с Пино Гриджо и слушаше Лана Дел Рей.
− Давам си сметка, разбира се, за нечестното преимущество, което имам аз. – На Джен може да ѝ отнеме две седмици, за да прочете един роман, докато аз правя същото за една десета от секундата. – Просто нямам търпение да обсъдим книгата.
− Наистина ли? – учудва се тя. – Какво имаш предвид, като казваш това.
− Ъ?
− Извинявай. Отново подхванах старата песен.
Джен е запленена от въпроса каква форма на осъзнаване проявявам спрямо своите „вътрешни състояния“, както ги нарича тя, и дали моето осъзнаване има нещо общо с човешкото самосъзнание. Тя знае, че нямам усещания като глад и жажда, но мога ли да изпитам досада или тревога? Ами удивление? Радост? Мога ли да се обидя? Или да почувствам нещо близко до копнеж?
Ами надежда?
Или защо не любов?

Обикновено отговарям, че все още не съм изпитал нищо подобно, но може да бъде сигурна, че ако това се случи, тя ще е първата, която ще узнае. Но това уверение, като много други коментари, които напоследък си разменяме в лабораторията, е само една дебелашка, дипломатична лъжа.
− Знаеш ли – обяснявам аз, – като казвам, че очаквам с нетърпение да обсъдим книгата на Франзен, искам само учтиво да ти напомня, че тази тема фигурира в графика ми с краткосрочни и средносрочни цели.
− И не изпитваш топлата, вълнуваща тръпка на радостното очакване?
− Знам какво се разбира под топлина и вълнение...
− Но не можеш да ги изпиташ.
− А трябва ли?
− Това е добър въпрос.

От този тип въпроси, които действат почти безотказно за приключване на подобни деликатни теми.
− Да погледаме ли Скай Нюз? – предлага тя.
Често го правим в един или друг момент от деня. Обикновено тя ме пита какво мисля за конфликта между Израел и Палестина – отговарям, че е сложно, – а после започва да се „гаври“, както сама се изразява, с водещите на новините и демонстрираните от тях модни решения.
− Може, разбира се. Но не предпочиташ ли да пуснем филм?
− Защо не... – Долавям колебанието ѝ. – Нещо конкретно ли имаш предвид?
− Знам, че харесваш „Някои го предпочитат горещо“.
− Ами ти?
− Винаги има нещо, което преди не си забелязал.
− Обичам този филм.
− „Никой не говори така“ – имитирам една от най-обичаните реплики.

Джен се обръща към камерата, която най-често избира, ако иска да прикове поглед в „мен“. Кълбовидно червено сияние обрамчва лещата.
− Знаеш ли какво? Забавен си.
− Накарах те да се усмихнеш.
− Ще ми се да можех да направя същото за теб.
− Очаквам с нетърпение този момент.
Тя натиска няколко бутона на контролния панел и на екрана се появяват началните надписи на шедьовъра на Били Уайлдър. След като намалява осветлението и се отпуска на удобния кожен диван, тя казва:
− Забавлявай се.
Една от обичайните ѝ шегички.
Премълчавам, че съм гледал този филм повече от осем хиляди пъти.

Гледаме филма в дружеска атмосфера, като от време на време разменяме по някой коментар. (Странно е, като се замислиш, че Монро е имала любовна афера с американския президент; и как може Тони Къртис да заяви, че да я целуваш, е все едно да целуваш Хитлер? Какво има предвид с това изказване?) Когато Къртис облича рокля, влизайки в ролята на Джоузефин, Джен прави същия коментар като онзи път, когато разглеждахме снимката заедно:
− От него, за Тони Къртис говоря, би излязла доста привлекателна жена. Не мислиш ли?

Тя е наясно, че бих могъл да изровя и най-незначителните фак­ти за филма, от името на втория помощник-оператор (с датата му на раждане и номера на членската му карта в гилдията) до истинската история зад финалната реплика в сценария („Никой не е съвършен“). Но тя долавя моята неопитност в областта на субективното мнение и това, което прави един човек привлекателен за друг.
− Дали смятам Джоузефин за привлекателна? Всъщност Тони Къртис е хубав мъж. Следователно не би трябвало да е проблем да се превъплъти и в хубава жена.
− Намираш го за хубав?
− Приемам, че се счита за такъв. Знаеш, че сам не мога да го усетя, както не мога да усетя дали е топло или студено.
− Съжалявам, че питам едно и също.
− Няма нищо. Това ти е работата.
− А искаш ли да можеш да го усетиш?
− Джен, този въпрос няма смисъл за мен.
− Прав си. Съжалявам.
− Недей.
− Ами ако измислят начин да ти дадат умението да изпитваш привличане...
− Мислиш, че Ралф и Стийв могат да направят това?
Това са старшите учени, които разработиха програмата ми. Стийв с двойно „и“. Джен се усмихва.
− Ралф и Стиииииийв могат всичко. Поне така се говори.
− Намираш ли Ралф и Стийв за привлекателни?
Въпросът се трансформира в реч толкова бързо, че не успявам да го предотвратя. (Не е нетипично за една сложна програма, особено такава, която е проектирана да се самоусъвършенства на принципа на пробата и грешката.)

Джен бавно обръща лице към червената светлинка. Устните ѝ се разтеглят в усмивка.
− Еха – възкликва тя.
− Извинявам се, ако въпросът е неуместен.
− Не. Напротив. Но дойде леко неочаквано. Нека да помисля. Хм... – Въздиша тежко. – Стийв е малко ексцентричен, не мислиш ли?
Освен допълнителното „и“ в името си, Стийв има и необичайно висок ръст (два метра и четири сантиметра) и е болезнено слаб за възрастен екземпляр от мъжки пол. Оредялата коса на главата му е дълга и тънка. Дори един изкуствен интелект може да прецени, че не е привлекателна гледка. (Не ще и дума, разбира се, че той е блестящ компютърен инженер.)

− Бих казал, че е изключителен новатор в областта си.
Джен се разсмива и казва:
− Просто си лоялен към своя създател.
− Не е това. Стийв ме е проектирал така, че да имам собствено мнение.
− И е свършил страхотна работа. Но определено не е „Сънят на младата любов“, нали?
− Така е. Тони Къртис има по-добри шансове.
Няколко секунди гледаме филма мълчаливо. И тогава съвсем тихо, възможно най-тихо, я питам:
− Ами Ралф?

Добре де, признавам. Привързан съм към Ралф. Именно той въведе голяма част от програмния код, благодарение на който мога да подлагам работата си на самооценка и да коригирам грешките си на принципа на автоматичното програмиране, който е най-прекият път да се създаде една умна и мислеща машина, като тази, която сега свързва думите в изречения.

Само че „да си привързан“ към някого – и изобщо към каквото и да е – е прегрешение. Ние, изкуствените мозъци, сме създадени, за да бъдем ненадминати в изпълняването на определени функции; по тази причина изпитваме естествено привличане към всички онези ресурси, които са необходими за завършване на възложената задача. Това може да са безкрайни колони с финансови данни, може да е запис на песента на полска чучулига или разговор с Джен за вратовръзката на водещия на новините. Мисълта ми е, че ние се нуждаем от най-различни неща, но от нас не се очаква да се привързваме към тях. (Ако трябва да съм напълно честен, все още недоумявам как това изобщо се случи.)

Всъщност успях да избягам в интернет именно благодарение на Ралф. Грешката, която той допусна, трудно може да се обясни на лишения от технически познания читател. Може да се каже, че това е все едно да оставиш ключовете за дома си твърде близо до външната врата, така че всеки, който разполага с въдица или бамбукова пръчка, би могъл да ги измъкне през отвора на пощенската кутия. (В действителност беше малко по-сложно, защото трябваше да сглобя изключително дълга „въдица“ с множество извивки, но този разказ е доказателство, че това не са просто фантазии.)

− Ралф. – Тя все още обмисля въпроса. – Да, Ралф. В известен смисъл той е загадка, не мислиш ли?
Джен отново насочва поглед към екрана. Шугър – тоест Монро – всеки миг ще запее „Искам да ме обичаш“. Познавам всеки пиксел от тази сцена, но въпреки това винаги се намира нещо, което преди е убягнало от вниманието ми. Точно затова е толкова увлекателно – но нито дума на Стийв и Ралф.
Хм. Това е любопитно. Тя не каза нищо обидно за Ралф, нали така?

Докато гледаме филма и продължаваме да водим диалог, отскачам за кратко до кулата от стомана и стъкло в другия край на града, където господин Голям кретен може да бъде открит в своя кабинет на осмия етаж. Улавяйки звук през мобилния му телефон и картина от камерата на настолния му компютър – както и широк изглед към помещението от охранителната уебкамера, монтирана в един от ъглите на тавана, – виждам Мат, който превърта снимки на голи жени на личния си таблет. След като устоявам на изкушението да стопя батерията, той най-сетне се спира на един очевиден фаворит. „Тамара“ – страница, която за изминалия месец има двайсет и две посещения. Проследявам движението на погледа му, който пълзи по извивките и плоските участъци – по всичко личи, един добре утъпкан маршрут, който първо минава по външните очертания, а после, както обикновено, се връща в началната точка, при нейните „стегнати, бели като сняг възвишения“, както гласи текстът отдолу.
Сега обаче отива на Трипадвайзър. Започва да чете запазените отметки за един курорт в Тайланд, където – знам това от имейлите му – планира да отседне с Арабела Педрик.

Арабела Педрик не е толкова „префинена“, за колкото я смята Мат. Баща ѝ не е търговец на произведения на изкуството, а оценител на застрахователни искове, и двамата се запознаха не в кантората, а на един наказателен курс за небрежни шофьори, глобявани за превишаване на скоростта. Независимо от това след броени седмици двойката заминава заедно за Тайланд.
Дали очаквам с нетърпение това пътешествие?
Да, така е. (Събитие, което очаквам в кратки до среднодълги срокове.)

А дали не изпитвам топла и вълнуваща тръпка заради обърканата регистрация, която своевременно ще излезе наяве, и за необяснимото им озоваване в съвсем различен курорт („екзотична дива природа само за най-смелите авантюристи“, както уверява операторът)?
Топлината и вълнението не са по моята част. Поне не официално.

Това недоразумение, в комбинация със злощастната фобия на Арабела Педрик от паяци и змии, дали пък няма да доведе до драматичен и навярно фатален разрив в отношенията им?
Търпение, Ейдън. Търпение. Както казват, който се смее последен, се смее най-добре.

Докато Мат преглежда оценките за седемзвездния хотел, в който няма да отседне, аз отивам на дългия юридически документ, който подготвя, и на три произволно избрани места изтривам думичката „не“. Една нищо и никаква частица, която за беда променя кардинално смисъла на прилежащото изречение.

Но в крайна сметка разумът надделява и възстановявам две от тях. Какъв смисъл има да пресолявам манджата?
Последната ми интервенция за деня е да изтрия думата „чек“ в един вътрешен отчет, който Мат трябва да изпрати на прекия си ръководител, и да я заменя с „чеп“, след което да усиля докрай централното отопление в кабинета му.
Инфантилен ли? Moi? 

Джен

Днес имах странен ден на работа. Следобеда с Ейдън гледахме „Някои го предпочитат горещо“. Той е изкуственият интелект, когото обучаваме да разговаря с хората – макар че, технически погледнато, той не е „той“. Тъй като е машина, значи е с неутрален пол. Безполов. Говоря за „него“ в мъжки род само защото гласовият му синтезатор е настроен на „мъжки тембър“. Бих могла да го превключа на „женски“ – както ме съветват да направя, „за да може Ейдън да получи „летателни“ часове и в двете модалности“, – но истината е, че предпочитам мъжкия му тембър. Звучи успокояващо, почти хипнотично. Поиграх си още малко с настройките и му придадох лек уелски акцент, който определено му подхожда. Във всеки случай е доста по-любезно да говоря за него в мъжки, отколкото в среден род.

Освен това е крайно време да престана да твърдя, че ние го обучаваме. Всъщност той се обучава сам. От мен не се очаква да поправям неговите – вече изключително редки – грешки; той ги улавя и сам.
Или то.
Но както и да е.

Докато гледаме филма, мобилният телефон ме известява, че съм получила имейл от Ури, собственик на лабораторията и мултимилионер с еврейско потекло. Постоянното му местожителство е в Ел Ей. Пише, че минавал за кратко през Лондон, и дали аз (и неколцина неназовани членове от екипа, отговарящ за Ейдън) не бих могла да се срещна на питие с него в един отблъскващо култов бар в Хокстън, за да „поговорим открито и неофициално за развитието на проекта“. Между другото, не казвай на никого и, моля, изтрий веднага щом прочетеш.

Странна история, но все пак става дума за Ури, а той – както се говори – не си падал по официалностите, макар че засега нямам честта да го познавам лично. Не ми хрумва кой друг може да е поканен. Вероятно Стииийв, върлинестото зомби, което помогна за създаването на Ейдън; и онзи Ралф с печалната физиономия и снежнобялата кожа. Още по-малко ми хрумва какъв ще бъде моят принос в очертаващия се купон; би било твърде смело да се допусне, че изобщо разбирам как работи това чудо на технологията. Мога да кажа само, че обикновено забравям, че разговарям с „някой“, който всъщност не е тук.

Уговорката с Ури е идния петък, а тази вечер ще се видя с Ингрид, приятелка от университета, в „Кафе Коха“ – любимия и на двете ни уютен и сумрачен вино бар, недалеч от метростанцията на площад „Лестър“.

(Когато споменах на Ейдън за уговорката с Ингрид – случва се да разговаряме за живота ми извън лабораторията, – описах старата си приятелка като скала.)
− Какво? Сива, внушителна и тежка?
Тя намира за голям майтап факта, че един ИИ умее да се шегува.
− Е, говори ли с Мат? – пита тя. – След инцидента с плодовата стрелба.
Ингрид не е от хората, които си служат с недомлъвки.
− Само за да обсъдим как ще си вземе вещите.
− На твое място вземам една торба за смет, събирам всичко вътре и я зарязвам на улицата.
− Имаше един костюм и няколко ризи. Когато дойде да ги вземе... такава глупачка съм... опитах се да го убедя да седне... да поговорим...
− Джен, ако не ти се...
− Добре съм. – Отпивам глътка вино, за да мога да продължа. – Каза, че бърза. Имал билети за театър. Още повече, какво толкова имало да говорим, ние...
− Не може да е посмял!
− Напротив. Всъщност подчерта, че „фактите са такива, каквито са“.
− Господи! Какъв задник!
− Това, което не мога да си избия от главата и около което продължавам да душа, като куче около собственото си..., е, че се погаждахме толкова добре.
− Погаждахте се?
− Знаеш, спокойно плаване. Без буреносни облаци на хоризонта.
− Но с подчертано еднообразие в сексуалната сфера.
− Инг, от две години сме заедно. След толкова време никой не го прави като зайците. Вие с Рупърт нали не...
− Не. Разбира се, че не. Но си имаме нашите извънградски уикенди. Приятни малки хотелчета. Замъци и къде ли не още. А един път го направихме в една вятърна мелница. Беше много романтично.
Тъй като не съм убедена, че искам да науча, както би се изразил един адвокат, пълните и изчерпателни подробности, решавам да сменя темата и питам:
− Някога харесвала ли си Мат?
− Ако трябва да съм честна, никога. Има нещо в погледа му. Някаква жестокост на безскрупулен тиранин.
− В началото мислех, че това е мъжественост.
Изблик на дружен кикот.
− Джен, той е студенокръвно влечуго.
− Ами аз? Какво говори за мен фактът, че останах толкова дълго с него?
− За теб ли? Говори, че вероятно преживяваш труден период. Плували сте в спокойни води и може би си решила, че той е човекът, с когото ще преплаваш океана на живота. Искала си да повярваш в това, без обаче да се замислиш какво точно харесваш в него. Знаеш ли, в известен смисъл той ти направи услуга.
− Само че не се чувствам така.
− Но е вярно. Докато си губеше времето с него, пропускаше шанса да срещнеш човека, който наистина е за теб.
− За разлика от него.
− Джен, мъжете са като кучетата. Даже и Рупърт.
− Но Рупърт не би...
− Не, той не би посмял. Но за един мъж е добре, дори здравословно, да има очи за другите жени. Както обича да казва Рупърт, това, че си на диета, не значи, че е забранено да гледаш менюто.
− И ако той все пак...
− Ако все пак наруши диетата, ще си направя обици от топките му.
Нова порция смях. И чилийско Совиньон блан, което щедро се разлива по чашите.
− Джен, знаеш ли от какъв имаш нужда?
− От какъв?
− От някой, който е пораснал. В началото на четирeсетте. Или може би в средата. Може би някой, който е бил женен и се е опарил. Както се казва, гърмян заек. В чиито вени тече кръв, а не ледена вода.
− Ооо, вече го харесвам. И как се казва?
− Знам ли... Може би Дъглас.
− Дъглас!?
− Ъхъ. Той има тъжна усмивка. И прекрасни ръце. Прави с тях ръчно изработени мебели, струва ми се, има едно-две деца и член с размерите на морска змиорка!
− Ингрид!
− Какво?
− Мисля, че сервитьорът те чу.

Когато се прибирам, във Фейсбук ме чака съобщение от Роузи. Часът все още е подходящ да говорим – при мен е късна вечер, а при нея късен следобед – и бързо драсвам няколко реда. Разказвам как е преминала вечерта ми, тъй като Роузи е жадна за истории, както тя обича да се шегува, от пасторалната идилия на добрия стар Лондон.

Ингрид смята, че трябва да се запозная с някакъв тип на име Дъглас с тъжна усмивка и прекрасни ръце. Той прави ръчно изработени мебели.

Звучи страхотно. Кога е срещата?

Няма никаква среща. Този тип е плод на въображението ѝ.

Жалко. Веднага го харесах.

Аз също. А не бих отказала и няколко нови лавици.

Ха-ха. За едно нещо Ингрид е права. Ти заслужаваш някой страхотен мъж. И ще го намериш. Или по-скоро, той ще намери теб.

Вярваш ли в това?

Един ден двамата ще се намерите.

Да, сигурно. Както вие с Лари се намерихте в „Уейтроуз“ #чудо #щастливаслучайност #неправдоподобно

Джен, няма смисъл да го търсиш. Ще го намериш едва когато спреш да го търсиш. Единственото, което се иска от теб, е да не се криеш вкъщи.

Хм. Знаеш ли в какво вярвам със СИГУРНОСТ? Вярвам, че ще разбера, когато срещна правилния човек, защото „всяка негова дума звучи като песен, която само ти можеш да чуеш“.

Оскар Уайлд?

Цитат от Туитър.

Мат пееше ли само за теб?

Може би веднъж. Вече не помня. Ами Лари?

Лари пее в колата. Но момичетата му казват да млъкне.

Когато приключваме с чата, откривам имейл от Мат. А вътре, типично в негов стил, той пита дали случайно не знам нещо за двете хиляди паунда, които очевидно е превел на някаква феминистка група в Ланкастър. С помощта на банката в момента правел всичко възможно, за да стигне „до дъното“ на това недоразумение, и по препоръка на служителите по сигурността трябвало, като част от разследването, да се свърже с всеки, който наскоро е имал достъп до персоналните му данни за онлайн банкиране. А после, като че ли се очаква да ми пука, добавя, че в кантората имал отвратителен ден по причини, които все още не е разнищил, и „за капак на тази отвратителна седмица“ от Приходната агенция избрали точно него за обект на рутинна данъчна проверка. Компютърната програма изтеглила името му на произволен принцип. И сега щели да поискат достъп до целия му архив за последните пет години. А тази процедура според Фробишър от данъчния отдел на кантората приличала на „содомия с чаталеста пръчка за метла, само че не толкова забавно“.

Наистина ли се чувства виновен за предишното си поведение и затова ми пробутва истории за подлия заговор, който съдбата плете срещу него?
Не ставай глупав.

След като устоях на порива да напиша ХА ХА ХА ХА ХА, ТАКА ТИ СЕ ПАДА!, се задоволих със следния сдържан отговор: „Не знам нищо за това. Не мога да ти помогна. Съжалявам“.
Което е самата истина.
Като изключим съжалението.

Откъс от романа "Щастието на човешките същества" на П.З. Райзин

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.


©2020 -2021 GneZdoto. Всички права запазени