Gnezdoto.net
Когато мама и татко си отидат

Когато мама и татко си отидат

- Мамо, не искам да пораствам.
В очите, съвсем не по детски се чете тъга и дори страх.
- Защо?
- Защото когато порасна... когато порасна... ти и татко... вие...

Гледа ме с ужас и няма сили да изговори най-страшното.
- Ние ще умрем?

Отчаяно кима и се залива в неудържим поток от сълзи, но не спира да ме гледа въпросително и с надежда. Ох, знам какво иска да чуе тя – това, което така ми се иска да и кажа: „Не говори така, мила, ние никога няма да умрем и винаги ще бъдем заедно”, но вместо това отначало страхливо се измъквам от отговора:
- Мммм, мила, знаеш ли това след колко много време ще се случи...

И продължавам със същия фалшиво-бодър тон:
- Най-напред ти ще пораснеш, ще си родиш едно детенце, или няколко, то също ще порасне, също ще си роди детенце, и чак тогава....

Това не са правилните думи и тя безутешно ридае.

В детето сработи заложената във всеки от нас бомба със забавено действие – усещането за неизбежната раздяла, което тегне в душите ни. Всяка среща носи зародиша на раздялата, всеки миг от раждането ни приближава към края, всяка силна привързаност вещае бъдеща голяма болка и колкото повече години си преживял, толкова по-силна е горчивината на това усещане.

И ето сега тя седи и плаче, а край нея аз неумело смуталевям нещо задължително и неутешително от сорта на: „не говори с тъга: тях вече ги няма, а казвай с благодарност: тях ги имаше”. И къде сте всички вие чудесни, чуждоземни книжки, които учат детето какво е смъртта: „Как дядо стана привидение”, „Най-добрите в света” и онази, названието на която не помня, изящна, почти лишена от тъга, за дървото, което всички обичали, а то изсъхнало? Колко хубаво е да четеш вечер на дивана, гушнал се в топлото рамо на мама или татко и какъв е смисълът, когато изведнъж осъзнаваш, че някога няма да го има, не абстрактният дядо от книжката, а именно това любимо рамо, ухаещо на нещо родно.

И какво да правиш, когато изведнъж разбереш, че смъртта – това не е книжната романтика на нощните гробища, а реалност, която може да нахлуе в твоя живот?

Сграбчвам я в прегръдката си, скривам я под себе си, закривам я с тялото си от всички страни, обграждам я с ръцете си, краката, с гърба, главата, с косите си от всички нещастия на този свят. На мен самата ми се ще да заплача за всички загуби, настоящи и бъдещи. Отдавна си мечтая да поплача на нечие рамо за това, че не съм готова за раздялата с онези, които обичам, и за това, че с отлитането на годините сбогуването ще се случва все по-често и по-често. Защото... защото това не е честно! Но не го правя само заради това, че разбирам: всеки мой събеседник няма да може да ми каже нищо друго, освен неутешаващите никого баналности.

Но сега детето е тя, а не аз. И макар да не съм се смирила, то поне съм приела, че светът е устроен по този начин, а тя все още мъчително търси изход и изпитва ужас, и аз изобщо не успявам да спра това с моите неубедителни реплики, с което правя нещата още по-зле: мама, която винаги е готова да я предпази от всичко, и да я утеши, не може да я защити от най-страшното.

И как се живее с този страх, след като той веднъж вече е влязъл в твоя живот? И някъде тук, между отчаянието и печала, явно успявам да намеря правилните думи:
- Ще умрем, но, ако всичко бъде наред, надявам се това няма да стане скоро. Ние двете с теб ще преживеем толкова хубави неща, че дори ще забравим да мислим за смъртта. И освен това, знаеш ли, до теб винаги ще има хора, които ще те обичат.

Тя още прохлипва, но далеч по-малко. А аз й разказвам, как тъгувах, когато моите баби си отидоха и как тогава, а и днес, продължава да ме утешава твърдата увереност в това, че те са до мен, че тяхната любов не си е отишла, а е останала с мен. Тя все по-малко се страхува, най-малкото защото вижда: с това може да се живее, това може да се преживее. Тя слуша, подпряла брадичката си и аз забелязвам, че клепачите и уморено се затварят. Тогава не без усилие я вземам на ръце и я нося в леглото. Тя веднага и леко заспива. Стоя още известно време и я наблюдавам. И съм сигурна, че моите баби сега се усмихват.

„Слава на храбреците, които се осмеляват да обичат, знаейки, че всичко това ще има край. Слава на безумците, които живеят така, все едно са безсмъртни – смъртта понякога отстъпва пред тях!”

автор: Ксения Дмитриева, превод от руски език: Александър Василев, източник: учители

Вижте още: ДЕТЕТО ТИ Е ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК! ТИ НЕ СИ!

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ИЗКУСТВОТО ДА СИ РОДИТЕЛ"

vig vsi4ki