Logo
Печат на тази страница
Психотест и психоподкрепа за хора, работещи с деца

Психотест и психоподкрепа за хора, работещи с деца

Всички знаем, че изграждането на детето не се случва ограничено само от семейната среда. От самото раждане децата попадат в ръцете на акушерките и неонатолозите. Яслите взимат децата след 1 годинка. Градините от 3-годишна възраст. Училищата на 7. Почти навсякъде децата изкарват по-голямата част от деня, седмицата, годината... Тоест по-голямата част от първите си (най-важните) седем, а и от първите си седемнадесет.
Идеята ми не е да подценявам значението и дълбочината на влиянието на фамилната система върху детето. Искам обаче да подчертая важността и на другото, изграждащо личността обкръжение.

Аз, като майка, непрекъснато чувам от своите деца: “Мамо, госпожата е казала, че правилно е да... (правя) еди-какво си”, “Мамо, госпожа еди-коя си е много умна! Знаеш ли колко знае!”, “Мамо, чуй днес на какво ме е научила госпожата!

Децата споделят и в тези споделяния личи колко много вярват на госпожите за това какво е правилно, къде е вярното, кое е доброто... И както им вярват, че земята се върти около слънцето, че Васил Левски е герой и т.н., така също им вярват и за това, че да плачеш за мама е срамно; че да бъдеш субект на желание е глезене; че да се изпуснеш в гащите значи, че си “пикльо”; че устата ти може да бъде залепена с лепенка, за да не надуваш главата на госпожата; че може да ти бъде отрязан пенисът, ако ядосваш лелята, и тем подобни.

Хора, работещи с деца, безкрайно много влияят върху изграждането на идентичността и характера на детето. Подмятанията от сорта “ти си лош!”, “мръсница!”, “дебелана”, “побойник такъв”, “за нищо не ставаш” влизат в детската душица и нерядко се настаняват там много по-вкоренено, отколкото информацията за героя Васил Левски. Незрялата детска психика в повечето случаи не е способна да бъде критична и да отсява излишното. Най-здраво вътре в малкото човече се загнездяват неща, които носят някаква душевна болка. След време може и да не остане съзнателен спомен за въпросните, но... послевкусието, последствията остават и... работят с пълна сила. Детето по някакъв начин се идентифицира с етикета “побойник” или “лош”, вярва си, че е “мърльо” или “глупав” т.н. Съответно и начинът му на функциониране в бъдеще вече се оформя във връзка с получения етикет.

Безусловно с деца се занимават немалък брой хора, усетили тази работа като свое призвание. Ние знаем и помним такива учители, детски лекари, градински лелички, уважаваме ги и ги даваме за пример. Но има огромен брой такива, които, уви, изобщо не стават за тази работа!

Няколко реални примера (цитирани с изрично съгласие на споделилите):

Момиче на около 4 годинки, виждайки, че едно от децата от групата се опитва да излезе на терасата през зимата, се чувства отговорно да го спре, и след като усеща, че не успява да се справи, го ухапва по ръката. Реакцията на госпожата е: слага момичето в ъгъла на стаята, загражда я със столчета и кара всяко дете от групата да мине покрай нея, да я посочи с пръст и да ѝ каже: “куче такова!”

Акушерка в интензивно неонатологично отделение излиза от стаята с кувьозите с бебенце, което се събира в едната ѝ длан. Тръска дланта си (въпросната) и вика към бебето: ”Писна ми от теб! Въшка!” После същата си играе с някакво русо новородено като с кукличка, а когато малкото се разплаква, го пляска по памперса:”Лошо бебе! Лошо бебе!”

В ОДЗ “......” една от лелките ги обижда на “идиоти”, “простаци” и “олигофрени” и това пред три годишните деца от 1 група...
А една лелка в парка се хвали, че когато някой родител се ,,изрепчи'' нещо, после отваряла прозорците и давала чаша студена вода на детето и....после пневмония. Така си разчиствала сметките с родителите....

Момиче на 6 г. с леко изоставане в развитието, след като не успява за пореден път да се облече бързо, както останалите деца, и “бави групата”, бива накарано да се съблече голо и да стои така пред цялата група. “Нека всички ти се смеят сега!” – звучи гласът на госпожата. Децата я сочат с пръст и ѝ се смеят, а тя си прикрива гениталиите и плаче.

Учителка задава въпрос на групата. Няколко по-активни дечица вдигат ръце и дават отговори. Следва реплика на учителката: ”Така! Умните се изказаха! А сега да чуем и тъпите!”

Голяма част от хората, прочели тези примери, ще се хванат за глава: ”А бе тези жени луди ли са?”

Разбира се, думата луд е доста пресилена, но... тя на свой ред дава определена посока на замисляне. Кой учи, лекува, възпитава, гледа нашите деца? Кои са тези хора? С какви души? Как са стигнали до професията, която упражняват? Какви свои потребности задоволяват чрез нея? Кой се занимава с това да ги подбира, да ги контролира, да ги насочва, да им помага в работата?

Веднъж запитах една изключително изнервена госпожа (изпаднала в бърнаут, а може би просто не ставаща за професията си) има ли кой да я подкрепи на работното място, да изслуша, да поеме от напрежението, да даде някакви препоръки. Реакцията ѝ беше: “Обиждате ме с тези думи!Какво излиза, че да потърсиш помощ се смята за нещо обидно и срамно. И... Кой сърба забърканата каша и най-много се пари от нея?! Нашите деца! Защото напрежението, натрупано от госпожата, се излива върху тях, по повод или без. И виждайки я разкъсваща се от раздразнение и викове, забравила за всякакви педагогически подходи, те започват да си вярват, че са лоши. А на практика са си просто деца, нямащи никаква вина за състоянието на изнервената “професионалистка”, но плащащи за същото твърде скъпо.

Добре, ако сме производители на домати, то от бърнаута (или непрофесионализма ни) ще пострадат най-вече нашите домати и доходи. Но когато работим с хора, особено с деца, нещата стоят по съвсем друг начин. НИЕ ОТРАВЯМЕ и увреждаме изграждащите се личности, НАШЕТО БЪДЕЩЕ!

В затруднителни ситуации с децата обикновено се търси отговорност от родителите. Но защо и тези, които се затрудняват, да не се замислят за собствения си принос към проблемите в определени случаи? Защо не се запитат как могат да повлияят нещата, осъществявайки някакви промени вътре в себе си?

В края на краищата, още преди време Алфред Адлер е казал следното нещо:
"Социалните институции са създадени за индивида, а не обратното – индивидът да е създаден за социалните институции."

Докато най-често срещаната реплика от хората, работещи с деца, е: “Говорете му (на детето) вкъщи!”, с подтекст “Направете го удобно и безпроблемно за мен.” Те - родителите ще му говорят. Но ситуациите, в които се затруднява да кажем госпожата, са си нейни - между нея и детето. Тоест нейна е отговорността да намира зрели решения и изходи от тях “тук и сега”, а не да я прехвърля върху родителите. Все пак... не родителите и детето предоставят някаква услуга на институцията, а обратното.

В допълнение се питам – защо за да управляваш транспортно средство за превозване на пътници или пък да работиш в ДАНС ти е нужно да си минал психотест, а за да работиш с деца никой не ти иска такъв? Както казахме в по-горните редове, второто не е по-малко отговорно и важно за човешкия живот. Нима то в по-слаба степен наранява и носи по-малки и по-незначителни последствия, ако бъде извършено от човек, който не отговаря на критериите за норма? Тук естествено изниква и още един въпрос – кой и по какъв начин определя “нормата” в тази област? И дали изобщо я определя?

“Каквото посееш - това ще пожънеш”.
Да вземем да се замислим какво сеем и какво ще жънем при това положение на нещата... И дано размислите ни не останат само размисли!

автор: Ирина Янчева-Карагяур

Вижте повече за Ирина Янчева-Карагяур и още статии от нея

Вижте още: СЪВРЕМЕННИ УЧИЛИЩНИ НЕВРОЗИ

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.


©2020 -2021 GneZdoto. Всички права запазени