Приятелствата често са бездомници. Краткотрайници. Стъкленици

Фалшиви, очарователни, преднамерени, дълговечни – все завладяваща струя емоции ме е заливала и ме е попивало желание да дам всичко, в името на Приятелството. Наричам го Негово Величество и може би затова днес го чувствам като прокуден Цар. Без място, където да се върне, нито рамо, на което да склони глава.

Приятелствата често са бездомници. Краткотрайници. Стъкленици.

Приятелствата са като наедрели тикви, като мушмули. Загниват, натежават. Отронват се като ненужни сливи...

Приятелствата също остаряват. Уморяват се. Понякога са болни.

И ги настанявам в болница. Мислено присядам в края на леглото, на измачканите чаршафи. Вземам ръцете на Приятелството, галя изстиналите му пръсти, изрязвам ноктите, подреждам гривничките и сверявам отново часовника.

Понякога го обличам в хубава пижамка. Да не мирише на болница. Гледам го в очите. Предавам му мислите си, на глас ме е страх да му кажа, колко го обичам. Как се срамувам от грешките си, от нервните си думи, от прибързаните действия. Успокоявам пулса му и измъчения поглед. И му казвам, че си има дом. И рамо, на което да поплаче.

Признавам му, че съм едно самотниче. Също като него. И го каня да си дойде вкъщи. За да сме самотни заедно...

Автор: Мира Добрева

Текстът е от Фейсбук страницата на Мира Добрева. 

Вижте още: КАК ДА СИ ТРЪГНЕШ ОТ ТАКАВА ЖЕНА?