Понякога единственото, от което се нуждаем, е надежда
- категория: Колекция Здраве
Две разтърсващи истории, които показват мощната лечебна сила на надеждата и оптимизма.
Когато бях студентка по медицина, се грижех за едно момченце на име Джо, което страдаше от рак в четвърти стадий. Джо никога не беше виждал баща си и посредата на агресивната химиотерапия му написа писмо, в което му обясняваше колко е болен и го умоляваше да дойде до Флорида, за да се срещнат.
Майката знаеше адреса на бащата и обеща на Джо да изпрати писмото. За огромна радост на момчето, той отговори и му обеща да дойде в болницата. Баща и син щяха да се видят за първи път в живота си.
Момчето с нетърпение очакваше срещата, въпреки че ракът не реагираше добре на терапията, а тялото му отслабваше все повече. Но Джо беше оптимист. Той вярваше, че ще се излекува и през останалата част от дългия си живот ще успее да опознае баща си. Точно както беше мечтал от малък.
В един момент органите на Джо започнаха да отказват и всички бяхме сигурни, че краят наближава. Затова майката позвъни на бащата и му каза, че трябва да побърза. Същата вечер Джо разбра, че баща му си е купил билет за самолета и ще дойде през седмицата. На следващата сутрин състоянието на момчето се бе подобрило значително, а то се разхождаше из отделението и развълнувано разказваше на сестрите за предстоящото посещение на баща си.
Срещата трябваше да се състои в неделя. През цялата седмица Джо рисува картини за баща си, писа разни истории и упражнява една песен, която да му изпее. Бяхме изумени от огромната жизненост и енергия на момчето.
В петък през нощта Джо вече беше толкова превъзбуден, че не можеше да спи и се наложи да му назначат хапче за сън, за да не е напълно изтощен за важната среща. В неделя сутринта той помоли да го пуснат да отиде на летището, за да може да посрещне баща си в момента, в който слезе от самолета. Заради системите не му позволиха да напусне болницата, но все пак го сложиха в инвалидна количка с прикрепена за нея система и го изведоха в предния двор на болницата. Момчето стоеше пред сградата заедно с майка си и се взираше за таксито, което щеше да доведе баща му.
Самолетът трябваше да кацне в два часа и тъй като летището не беше далече, се очакваше бащата на Джо да пристигне в болницата не по-късно от три и половина. Но този час мина. Джо чакаше. И чакаше. И чакаше. А баща му така и не идваше. Майката се обади по телефона, но никой не вдигна. Джо остави няколко съобщения, но никой не му отговори.
В този ден бях на работа и от време на време проверявах как е Джо, който настояваше, че самолетът на баща му е закъснял или че е имало голямо задръстване по пътя към болницата. Но майка му вече знаеше истината – самолетът беше пристигнал по разписание. Тя се опитваше да обясни на детето, че баща му е не особено зрял човек и не е наясно как трябва да се държи един истински баща, но Джо не искаше да слуша подобни обяснения. Той беше напълно убеден, че баща му ще дойде. Нищо не беше в състояние да го разколебае.
В 11 вечерта, осем часа след очакваното пристигане на бащата, майката на Джо най-после успя да го убеди да се върне в стаята. Видях инвалидната количка, с която прибираха Джо в стаята му, и се наведох да го прегърна в коридора. Тогава той се разплака и ми каза, че баща му го е излъгал. Цялото отделение – аз, сестрите и майката на Джо – се просълзихме, докато гледахме как слабото му телце се тресе от ридания.
Някъде около полунощ Джо най-после заспа.
Приблизително пет часа по-късно, докато все още бях в спешното отделение, по уредбата над главата си чух: „Деветдесет и девет, доктор Харт!“. Това беше паролата ни, че животът на някой от пациентите е в непосредствена опасност. Някой умираше. И като студент по медицина при такова повикване бях длъжна да присъствам. Позвъних на оператора, за да разбера номера на стаята, за която се отнасяше кода.
Сърцето ми спря, когато осъзнах, че това е стаята на Джо.
Макар предишната нощ да беше добре, Джо изведнъж беше спрял да диша. Всички опити да го реанимираме се оказаха напразни. Бащата така и не дойде. Не дойде дори и след като майката с огромно нежелание го покани на погребението.
Ето това е мощният ефект на оптимизма. Може да се каже, че надеждата бе поддържала живота на Джо.
Но ако тази история за излъганата надежда имаше тъжен край, историята на Мария е различна. Мария е на осем години, когато ѝ поставят диагноза левкемия. Назначават ѝ високи дози химиотерапия, а след това трансплантация на костен мозък. Оказва се обаче, че няма подходящ донор. Тогава родителите на Мария вземат радикалното решение да заченат бебе, с надеждата, че това братче или сестриче ще бъде подходящият донор.
Докато майката е бременна, лекуват Мария с ниски дози химиотерапия, което според лекарите няма да я излекува, но ще държи болестта под контрол. Целта е да я поддържат жива до раждането на бебето, когато ще може да се вземе кръв от пъпната връв и ако се окаже, че има съвместимост, да бъде използвана при трансплантацията.
Мария, която от малка иска братче или сестриче, е изключително щастлива, когато разбира, че майка ѝ е бременна. И макар че е изтощена от химиотерапията, тя има висок дух и непрекъснато разказва на сестрите, че ракът ще си отиде, за да може тя да бъде добра кака. Разбира се, сестрите кимат в знак на съгласие, за да не ѝ отнемат надеждата и оптимизма, но изследванията на кръвта показват, че ракът съвсем не си е отишъл.
Мария понася химиотерапията добре и след няколко месеца, за най-голяма изненада на лекарите, кръвните ѝ проби започват значително да се подобряват – нещо, което никой не очаква предвид ниските дози химиотерапия, с които е лекувана.
Когато бебето се ражда, Мария е там – екипирана така, че крехкото ѝ телце да не бъде изложено на инфекция. Всички в родилната зала са дълбоко трогнати, когато тя взема новородената си сестричка на ръце.
За съжаление, кръвта, взета от пъпната връв по време на раждането, се оказва несъвместима с тази на Мария. Родителите са напълно отчаяни. Но Мария ги успокоява и им казва да не се тревожат, защото ракът си е отишъл и тя така или иначе вече не се нуждае от тази трансплантация. Онколозите скептично клатят глави. Не е възможно, казват те. Дозите химиотерапия, които е получавала Мария, са недостатъчни, за да доведат до излекуване.
Оказва се обаче, че Мария е права. При следващите изследвания става ясно, че от рака няма и следа. Вероятно някои ще твърдят, че ниските дози химиотерапия са я излекували. Но аз дълбоко вярвам, че отговорни за оздравяването ѝ са надеждата и оптимизмът.
От книгата на д-р Лиса Ранкин „Победа на ума над медицината“
