Провалите могат да бъдат заразителни! Избягвайте неудачниците
- категория: Мъдрост
„Видях се с нея, моята приятелка. Говорихме много. Сега съм вкъщи и имам ужасно главоболие. Нямам настроение за нищо, а бях толкова щастлива днес ... до срещата си с нея. Проблеми, проблеми, проблеми... Проблем с мъжа й - имал си любовница. Проблем със сина й - избягал е от вкъщи. Скарала се е с дъщеря си. Може ли да дойде при мен за известно време. Да се разтовари малко... още повече, че все още няма работа. Да, аз съм единствената й приятелка.
Боже Господи! А тя попита ли изобщо нещо за мен? За моите изследвания... За майка ми..."
Познато ви е. Знам.
За да преодолеете този тип „приятелства" и за да запазите чиста съвестта си, вижте следния закон на Робърт Грийн, както и една невероятна притча от Леонардо да Винчи.
На мен ми помогна... Много.
Законът:
„Провалите могат да бъдат заразителни! Можете да пострадате сериозно от досег до чуждото нещастие - понякога емоционалните състояния могат да бъдат доста опасни, също като заразните болести. Възможно е да изпитате непреодолим стремеж да помогнете на някой, но с това да си навлечете само неприятности. Нещастниците като че ли са обречени да привличат злочестините върху себе си и върху хората около тях. Не е изключено и виe да пострадате.
Вместо това трябва да се cтapaeтe да cе сближавате с щастливи и преуспяващи личности."
Притчата:
Орехът и камбанарията
Един орех бил отнесен от една сврака на върха на високата камбанария и останал заклещен там в една цепнатина. Нещастният орех започнал да се моли на стената на камбанарията да не го притиска чак толкова силно, за да не се счупи черупката му. "Моля те, помогни ми ... След като не успях да остана сред зелените листа и яките клони на дървото, което ми даде живот, след като не мога да се върна на меката почва в дебелата орехова сянка, поне не ме изоставяй докрай! Опитах се да изплача болката си, когато бях заклещен в клюна на онази противна сврака. Дори се заклех, ако успея да се отскубна от нея, да не се оплаквам повече никога от злочестата си съдба." След тези горещи молби стената се смилила и не сплескала ореха.
Изминали много дни и месеци. Орехът дал живот на ново дърво, което неуморимо растяло все по-буйно. След години клоните започнали да се провират през всички отвори, а корените запълвали всички възможни цепнатини в основите на високата камбанария. След още няколко години орехът вече се извисявал над върха на кулата. Старата камбанария бавно, но неотклонно се разрушавала. Стената, която навремето била приютила нещастното орехче, сега горчиво съжалявала за лекомислието си, но вече било безвъзвратно късно.
Така се стигнало до деня, в който високата камбанария рухнала и сега от нея са останали само развалини.
Вижте още: Едно писмо, една жена, едно признание ...
