Притча за тайната на дълголетието
- автор: Валентин Начев
- категория: Мъдрост
Когато го срещнах, аз вече знаех много неща за този възрастен човек. Знаех, че е на повече от сто години и че животът му е бил не само дълъг, но и много интересен. Значим и полезен както за другите хора, така и за опазването на нашата околна среда и цялата ни природа. Беше виден общественик, учител, страстен любител на природата и запален планинар. Той бе един от хората, които бяха участвали в построяването на старата хижа, под връх Мусала, а сега сигурно си почиваше на сянка, върху дървената пейка, която също може би беше дело на неговите ръце, защото всички планинари разказваха, че са го виждали как прави и постоянно поддържа десетки пейки и много беседки за отдих из цялата планина.
- Добър ден! – поздравих го учтиво аз.
- Добър да е! – ведро ми отговори той и се усмихна с чиста, топла и сърдечна усмивка, каквато бях виждал у изключително малко хора. – Седни за малко, да отмориш. – предложи ми той, на местния диалект. Не бях уморен, но с голямо удоволствие седнах, до възрастния мъж и се заприказвахме.
Бях силно впечатлен, от неговия силен дух! С изненада наблюдавах неговата изключителна жизненост и енергичността му. По-голямата част от възрастните мъже, за които знаех, че са към седемдесетте години, а някои и още по-млади не притежаваха такава сила и толкова много жизнена енергия.
- Сигурно са те питали много пъти, но каква е тайната на дълголетието? – притеснено и с голямо неудобство му зададох баналния си въпрос. – На какво се дължи твоето уникално душевно, психическо и физическо здраве?
- Не се притеснявай! Свикнал съм, а и въпросът си е съвсем на място и много нормален. Няма никаква тайна, важно е само да си човек и това е. – отговори ми веднага и без въобще да се замисли, столетникът.
- Какво означава това, да си човек?
- Означава, да си по-благ от мед и по-мек от памук в отношенията си с другите хора и не само с хората, а и въобще с всичко в живота като цяло. Ако не си такъв, често или постоянно ще вгорчаваш и трошиш своя живот и живота на другите.
- Ти, откъде си научил тази житейска мъдрост?
- Как откъде? От народните приказки. Умни и добри хора е имало откакто свят светува и ще има! От дете съм чул и съм запомнил приказката "Кой каквото прави, на себе си го прави" и за това винаги съм внимавал да не направя пакост на другите хора, а на хората, които са се опитвали на мен да ми напакостят съм гледал със състрадание и съм им прощавал! Казвал съм си: „Прости му Господи, на горкия човек!" И това е. Забравям! Нали знам, че онова, което се опитват да направят на мен, те го правят на себе си.
- Безкрайно много ти благодаря! – казах му въодушевено аз и го погледнах възхитен, с голямо уважение.
- За какво ми благодариш? Поговорихме си. Хората се срещат, говорят си и после се разделят. Какво толкова съм направил?
- Сподели ми тайната си! Малко ли е? – засмях се аз и му подадох ръката си.
- Голямата тайна! – засмя се и той на глас и си стиснахме ръцете, а после се разделихме.
Аз тръгнах отново нагоре да се изкачвам по стръмната горска пътека и се опитах да си припомня цялото съдържание на забравената народна приказка. Припомних си го и от тогава не съм го забравял! Сега го споделям и припомням и на вас. Ако случайно сте го забравили:
КОЙ КАКВОТО ПРАВИ - НА СЕБЕ СИ ГО ПРАВИ!
Българска народна приказка
Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
- Кой каквото прави - на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
- Знам, че туй, дето го приказваш - за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я опече - сложила отрова в тестото.
Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща. Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:
- Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
- Земи я - рекла, - топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излязъл от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийския син, яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
- Хей, дядо - поспрял коня си чорбаджийският син, - ти като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
- Да ти дам, сине - рекъл старецът и извадил питката от торбата. - Отчупи си половината. Прясна е, преди час ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
- Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга - нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.
Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
- Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала, но сетне и дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
- Нищо - отвърнал болният, - само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
- Кой ти я даде?
- Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
- Боже, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави - на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!
И захванала да си удря главата с юмрук.
Повече за Валентин Начев вижте на vnachevblog.wordpress
Вижте още: СМИСЪЛЪТ Е В СЛУЖЕНЕТО НА ДРУГИТЕ. НИЕ ЗА ТОВА СМЕ РОДЕНИ
