Gnezdoto.net
Всички сме с червена кръв и всички имаме сърца

Всички сме с червена кръв и всички имаме сърца

  • автор: Валентин Начев
  • категория: Мъдрост

Беше минало повече от една година, откакто двамата млади мъже живееха като съседи. Те обитаваха два противоположни апартамента, на петия етаж в един от панелните блокове на голям столичен квартал, но не бяха разменили и една дума помежду си досега. Може би защото още от пръв поглед се набиваше на очи, че бяха коренно различни. Първият имаше хипи стил. Не се бе подстригвал и бръснал от години, а дрехите му бяха винаги измачкани и прекалено размъкнати.

Той беше израснал в този апартамент и в момента живееше с майка си, която явно не беше добре. Често го виждаха да се прибира с голяма бутилка бира в ръка, а понякога дори и сутрин, рано, когато другите хора тръгваха за работа. Майката сигурно бе някъде към шестдесетгодишна, но изглеждаше много по-стара. Жената имаше някакво психическо заболяване и рядко се показваше навън, но синът й се срещаше почти всеки ден със съседа си, който живееше със своето семейство в отсрещния, изцяло ремонтиран и подновен апартамент.

Настаниха се там в началото на миналата година. Младите съпрузи бяха високообразовани и работеха на управленски постове в големи чужди компании, а малката им дъщеря посещаваше една от най-добрите частни детски градини в града. Скоро щяха да се преместят в новопостроено жилище, което се намираше в един от най-елитните квартали и с голямо нетърпение чакаха този ден. Бяха нетърпеливи защото знаеха, че там нямаше да срещат всеки ден, такива неприятни хора като настоящия си съсед.

- Чичко, защо са ти изрисувани така целите ръце? – попита малкото любознателно момиченце и посочи с пръстчето си към едната от голите ръце, на брадатия мъж, който беше тръгнал да излиза по потник.
- Защото така ми... – щеше да каже, че така му харесва, но не можа да довърши изречението си, беше стъписан от реакцията на своя съсед. Костюмираният мъж грабна учуденото си тригодишно дете и хукнаха заедно с елегантната си жена, надолу по стълбите, без да дочакат идващия асансьор. Като че ли бяха видели прокажен и бягаха от заразната болест.
- Няма да разговаряш с непознати хора! – гневно предупреди детето си, сърдитият татко.
- Защо? Той, лош ли е? – попита го учуденото дете.
- Да! – отговориха му едновременно и двамата родители.

Въпреки, че доста се бяха отдалечили, татуираният съсед ги чу и се почувства малко обиден, но го преглътна. Замълча си. Спокойно дочака асансьора и слезе с него. Още преди да отвори вратата, той отново чу гласът на своята съседка, която този път силно крещеше. Чуваше се и силен кучешки лай, който идваше някъде отвън, откъм паркинга пред панелната сграда.

- Помощ! Помощ! Ужас! За Бога, няма ли кой да ни помогне...? – викаше с всички сили обезумялата млада жена, застанала на самия вход.

- Какво става? – попита я тичешком съседът й и без да дочака отговора, бързо излезе навън. Три огромни улични кучета бяха нападнали мъжа с детето, точно преди да се качи в скъпата си кола. Две от тях го бяха захапали и разкъсваха плътта му и скъпия му костюм, а третото само лаеше настървено и обикаляше около тях. Бащата не можеше сам да се защитава, той само се бореше неистово да предпази уплашеното си детенце, което плачеше във вдигнатите му уморени ръце. Всеки момент можеше да го изпусне.

Мъжът само за миг се поколеба, но веднага изтича до отчаяния баща и кучетата, грабна детето от ръцете на бащата и за броени секунди го бутна в ръцете на слисаната му майка. После, светкавично се върна обратно и започна да удря с изтърканата си раница освирепелите песове, които вече бяха повалили на земята неговия съсед. Кучетата веднага се обърнаха и се нахвърлиха върху него. Най-едрото захапа раницата му и започна да я издърпва от отмалелите му ръце, а другите го нападнаха откъм гърба и едното го захапаха за левия крак.

В същия момент, изведнъж излязоха много хора и уличните нападатели се оттеглиха с отбранителен кучешки лай и настръхнала по гърбовете им козина. След минута пристигна и линейката с медицинския екип на бърза помощ, който веднага започна да преглежда и лекува раните на пострадалите мъже, които за първи път се погледнаха в очи и си проговориха като две нормални човешки същества.

- Ей, човече! Безкрайно съм ти благодарен! Ти си невероятен човек! Добър! Спаси детето ми! Не знам, не знам! Как, по какъв начин ще ти се отблагодаря? – проговори му пръв и за първи път, младият баща.
- Чак невероятен. Не! – усмихна се скромно съседът му. – Всеки мъж на моето място и при подобни обстоятелства, сигурно ще направи същото нещо.

- Не съм сигурен в това. Съмнявам се! – въздъхна тежко умореният мъж и сякаш се смали или някак потъна в разкъсания си скъп костюм. – Да! Ти си много смел и добър! – добави, след кратка пауза раненият татко.
- Но, тате! Нали ми каза, че той е лош! – погледна го по детски искрено, чистосърдечно, но и с малко укор, малкото му момиченце. – Така ми казахте! Че чичкото с нарисуваните ръце е лош!

- Сгрешили сме, момичето ми. Той е добър, най-добрият! – въздъхна отново, засраменият баща.
- Да, сгрешили са. Всички хора грешат, но няма лоши хора. – включи се в разговора и възрастният лекар. – Всички хора са добри и чичкото е добър. И той е, като твоя татко! – добави той и погали нежно малката красавица по къдравата й главичка.

- Щом всички хора са добри, значи трябва да са еднакви. Нали? Но чичкото е с нарисувани ръце, а ръцете на моя татко не са такива. Виждаш ли? – обърна се към доктора със своя твърде човешки и много логичен въпрос, малката умница.
- Така е. Външно се различават, но ти виждаш ли, че кръвта и на двамата е червена?
- Да! – отговори веднага детето.

- Всички хора са с червена кръв и всички имат сърца! Вътрешно са еднакви и всички знаят, че е така, но постоянно го забравят и мислят само за външните си различия. Разделят се по всевъзможни външни белези, на най-различни групи и стават врагове, които често воюват помежду си! Нараняват се и създават много работа на лекарите! – докторът, тъжно се усмихна и добави. – Няма лоши хора, а само лоши човешки отношения или по-скоро отношения между несъзнателни хора, които не се различават много в поведението си от злите кучета, които си видяла преди малко.
- Тате, така ли е?
- Да! – потвърди бащата.

Да, съгласен съм и аз! Всичко е в главите ни! Шекспир го е казал много добре: „Няма нищо добро или лошо, което да не е направено такова от нашите мисли."

Всички сме с червена кръв и всички имаме сърца! Вътрешно сме еднакви и всички знаем, че това е така, но постоянно го забравяме и обръщаме внимание само външните си различия. Бедни и богати, бели и черни, вярващи и атеисти и т. н. Едните постоянно откриват някакви грешки у другите и непрекъснато се оплакват от тях. Разделят се по всевъзможни външни белези и стават врагове, които често воюват помежду си! Това разделяне е причината за физическото насилие между човешките индивиди и войната между държавите. Това разделяне ни прави несъзнателни хора, които често се държат като диви зверове.

Хора, осъзнайте се и никога не забравяйте, че всички сме с червена кръв, и че всички имаме сърца, които страдат, когато се разделяме на лоши и добри!

Вижте повече за Валентин Начев и още статии от него

Вижте още: ПРИТЧА ЗА ПРОШКАТА

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "МЪДРОСТ"

vig vsi4ki