Gnezdoto.net
treybailey.net treybailey.net

Три неща, които искаме да имаме вечно ...

  • автор: Игор Гречко
  • категория: Мъдрост
Времето, което няма да забави своя ход.
Родителите, които са ни подарили живот.
Любовта, която трябва да познаем и задържим.
 
Statusi Horhe BukaiOK
chronicle.bg
Родих се призори, 
детството ми мина сутринта, 
а около пладне, 
прекосявах вече младостта си. 
И не че ме е страх, 
че времето минава толкоз бързо. 
Само малко ме тревожи мисълта, 
че може би утре 
ще съм твърде стар, 
за да направя всичко, 
което съм отлагал. 
Хорхе Букай
 
HristoFotev1
nessebar-news.com
На майка ми
 
Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното - не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми - погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
 
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни й счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
 
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.

До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцавай ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.
Христо Фотев
 
 
bagriana1
 
Дъжд
 
Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: — Колко много те обичам...
 
Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.
 
Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.
Това, което бе, не ще се върне.

Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда...
Елисавета Багряна
 
 
 

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "МЪДРОСТ"

vig vsi4ki