Gnezdoto.net
Тате, научи ме... снимка: pixgood.com

Тате, научи ме...

  • автор: Гергана Лабова
  • категория: Мъдрост

За професионалните амбиции.
За направените жертви.
За пропуснатото време.
За неспазените обещания.
За теб и твоето семейство.

Беше два следобед. Трябваше да тръгват. Мачът на Мишо започваше след час. Изключи камерата от зарядното и я прибра в чантата. Загледа се разсеяно в полицата пред себе си и подредените по хронология кутии с дискове. Беше записал всичко от последните пет години – всеки мач, всяко тържество, всяка училищна пиеса. Беше записал Коледите. Новогодишното сурвакане. Ваканциите. Рождените дни. След месец синът му ставаше на 12. Догодина щеше да е тийнейджър! "И колко е горд само! И колко е смешен само!", помисли си с умиление. "Какъв ли подарък ще си поиска?" Погледът му попадна на стара снимка в рамка от времето, когато Мишо навърши четири годинки. Добре помнеше онзи рожден ден и подаръка – велосипед с блестяща синя рамка...

***

001

- Тате, научи ме да карам колело! Всички вече карат. Само аз не мога! Научи ме, моля те!
Тънкото гласче на четиригодишния Мишо беше настоятелно. Трябваше да е наравно с другите момчета в квартала! Иначе какъв мъж беше?!
- Не, сега, Мише. Татко има много работа. Утре... - отговори му с неохота мъжът зад бюрото, без да отмества поглед от отворения пред себе си лаптоп.
- Но вече е утре. Нали и вчера така каза. Ти все така казваш...
Очите на хлапето се насълзиха. Бащата не отговори нищо. Май изобщо не го чу, така се беше съсредоточил в изчисленията, които правеше. Мишо постоя, постоя и излезе омърлушен. Чисто новото колело, блестящо, синьо, НЕГОВО, го чакаше в коридора. Преди две седмици пристигна с куриер – татко му го беше поръчал за рождения му ден. Ах, колко щастлив беше тогава! Не можа да заспи от вълнение. Представяше си как на следващия ден ще отидат заедно в парка, той и татко му! Само двамата! Но този "следващ ден" така и не дойде...

Mайка му излезе от кухнята. Погледна увесилия нос Мишо и сърцето й се сви. Знаеше колко иска да бъде с баща си, но Крум все беше зает. Вярно е, работеше къртовски, за да могат да си позволят всичко, но това ли беше най-важното? Когато се ожениха, тя мечтаеше за семейство, за близост, за време, прекарано заедно. Виждаха се все по-рядко. Той ставаше по-зает. Все по-малко време можеше да отдели на нея и на детето. Казваше, че и на него му тежи, че иска да е с тях, но все поемаше нови задачи, все се бореше за нова работа. И все обещаваше: "Догодина няма да е така". Но тази "догодина" така и не дойде...
Младата жена се приближи към Мишо, прегърна го и го целуна по челото.
- Не се натъжавай, миличък. Татко много те обича, но е зает. Хайде, ела, аз ще те науча да караш колело...

Крум чу как входната врата се затвори. Погледна през прозореца и видя Мишо, който изтича навън, пляскайки с ръце. След малко се подаде и Албена, с колелото в ръце. Двамата тръгнаха към парка. Слънцето огряваше русите им коси... Сърцето му се изпълни с нежност. Толкова ги обичаше! Така копнееше да е с тях. Но времето не му стигаше. Малко оставаше! След няколко месеца беше дипломирането му. С тази допълнителна специалност щеше да си намери още по-добра, още по-престижна работа с още по-хубава заплата. И тогава щеше да поднесе света в краката им. И нито за миг нямаше да се отделя от тях...

***

002

- Тате, научи ме да играя боулинг. Всички са толкова точни. Само аз нищо не уцелвам! Научи ме, моля те!
Петгодишният Мишо пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. Вчера татко му беше обещал – днес щяха да прекарат целия ден на пистата за боулинг! Щяха да играят заедно, да хапват хот-дог и пуканки, а за десерт може би и сладолед. Щеше да е прекрасен ден! Имаше и нова топка. Професионална! Никой в квартала нямаше такава!...
- Не, сега, Мише. Татко има много работа. Утре... - отвърна разсеяно Крум.
- Но... ти ми обеща! - промълви разочаровано момчето и излезе бавно от стаята, прегърбено сякаш под тежестта на невидим товар.
На прага стоеше Албена, беше чула всичко.
- Любов моя, детето много се надяваше да прекарате деня заедно. Нали му обеща...
Крум вдигна очи към нея.
- Моля те, разбери ме! Просто трябва да свърша това. Знаеш колко исках да започна работа в тази компания, не мога да си позволя да ги разочаровам.
- Разбирам... - промълви Албена с натежало от мъка сърце и излезе.
- Ела, съкровище. - Сърцето й беше свито, но се насили да се усмихне. – Ела, аз ще те науча да играеш боулинг. Знаеш ли колко съм добра! Сега ще ти покажа...
Двамата излязоха. Мишо не спираше да се обръща. Така искаше татко му да е с тях. Може би ей сега ще се покаже от входа и ще се затича, за да ги догони...

Крум спря за миг. Вдигна глава и се загледа в снимката пред себе си. Тримата, заедно, на миналия рожден ден на Мишо. Повече от всичко обичаше да е със сина си и с жена си. Но нямаше как, трябваше да свърши с новия проект. Веднъж само да го предаде и всичко ще е различно. Щеше да им се посвети изцяло...

***

004

- Тате, научи ме да ритам футбол! Всички са по-добри от мен! Само аз не мога да финтирам! Научи ме, моля те!
Мишо държеше под мишница новата си футболна топка и целият сияеше. Подарък за шестия му рожден ден! Беше най-хубавата в квартала! Цялата от кожа. И с оригиналната емблема на FIFA. Всички му завиждаха. Казваха, че искат като неговата топка. Искаха като неговия татко...
- Не, сега, Мише. Татко има много работа. Утре... - Крум погледна към детето и му се усмихна извиняващо. - Знаеш, че те обичам, нали! Просто трябва да свърша с това днес. Но утре...
- Ти и вчера така каза - прекъсна го Мишо и със сълзи на очи избяга от стаята.
Албена се приближи тихо до мъжа си.
- Мили?
- Не сега, скъпа, моля те. Дай ми още малко време...
По лицето на младата жена се търкулна сълза и падна в косата му. Крум не усети и продължи с изчисленията.

Мишо седеше на стълбите, обгърнал коленете си с ръце.
- Ела, миличък, - усмихна му се Албена, успяла да преглътне сълзите си. – Имам страхотна идея!
На другия ден малкият футболист се записа да тренира на градския стадион. Крум си обеща, че ще ходи на всяка тренировка, само веднъж да приключи с отчета! Когато документацията беше готова обаче му възложиха нова задача, два пъти по-сложна от предишната. Беше си своеобразно повишение, на което нямаше как да откаже. Нищо, правеше го заради семейството! За да не им липсва нищо! Щеше да им се реваншира един ден. И този ден нямаше да е далече...

***

003

- Тате, научи ме да вкарвам кошове! Всички могат! Само аз все не успявам! Научи ме, моля те!
Крум вдигна глава и погледна сина си. Миналата седмица навърши седем. Колко беше пораснал! И колко добре му стоеше новият екип на NBA, който му донесе от последната командировка. Истински малък баскетболист.
- Не, сега, Мише. Татко има много работа. Утре...
Мишо не каза нищо. Беше чувал това изречение хиляди пъти. Знаеше, че нито сърденето, нито сълзите щяха да помогнат. Баща му никога нямаше време за него. Винаги нещо друго беше по-важно. И винаги казваше "Утре... утре...", макар да знаеше, че това "утре" никога няма да дойде. Момчето наведе глава, стисна малките си юмручета и излезе. Запъти се към стаята си и тръшна вратата след себе си.

Албена се стресна. Зареждаше чиниите в новата миялна машина. Благодарение на поредното повишение на Крум смениха цялото обзавеждане, всички уреди бяха последен писък на техниката. Погледна роклята си. Крум й я купи преди няколко дни. Опитваше да се реваншира за времето, което продължаваше да краде от тях. Просто отказваше да приеме, че тя и синът им нямаха нужда от скъпи подаръци, а от него, само от него...
- Скъпи? Какво стана? - Албена докосна рамото на уморения си от взирането в компютъра съпруг.
- Какво? А, да. Нищо. Мишо май се разсърди. Искаше да играем баскетбол, но днес не мога... Друг път... обещавам!...
- Недей - тихо го прекъсна Албена. Целуна го челото и прошепна - Детето има нужда от теб. Аз не мога да те заместя, колкото и да се опитвам...
Крум вече не я слушаше. Отново беше при своите цифри. Погледна я с премрежен поглед и промърмори:
- Обичам ви.
- Знам - тъжно каза Албена и излезе.
Почука на вратата на Мишо и го повика. Двамата излязоха и се запътиха към къщата, където живееше баща й.
- Знаеш ли, че като млад дядо ти е играл баскетбол в училищния отбор? Вярно, че е поостарял, но ще може да ти покаже някои техники.
Мишо погледна майка си, хвана я за ръка и тихичко прошепна:
- Благодаря.

***

005

Шофираше към дома. Беше щастлив. Истински щастлив! Най-сетне постигна мечтата си. Направиха го съдружник! Признаха усилията и труда му! Значи си е струвало да се бори, да стиска зъби, да е търпелив! Най-сетне се чувстваше удовлетворен! Най-сетне се чувстваше на мястото си! Нямаше търпение да сподели новината с Албена и Мишето. Вече нямаше да има изстинали вечери. Нямаше да има пропуснати уикенди. Нямаше да има неспазени обещания. Времето, цялото, щеше да е за тях!

Зад завоя изскочи кола. Дългите й фарове го заслепиха. Не разбра какво стана. Усети как се блъснаха челно и въздушната възглавница се заби в лицето му. След миг загуби съзнание.

***

- Тате, идваш ли, тръгваме! - Гласът на Мишо го извади от унеса.
Разтърси глава. Нямаше смисъл да се обръща назад. Не можеше да промени нищо. Беше пропуснал много, но и много му предстоеше. Не успя да научи сина си да кара колело, да събаря всички кегли, да финтира, да вкарва кошове, но щеше да го научи на други неща. Щеше да го научи за какво си струва да се бориш, за какво си струва да търпиш лишения, за какво си струва да мечтаеш... Щеше да го научи за какво си струва да живееш! Щеще да му покаже, че няма нищо по-важно от времето, прекарано с хората, които обичаш. Това беше единствената инвестиция, заслужаващата си да рискуваш всичко заради нея. Единствената кауза, на която си струваше да посветиш живота си. Единственото, което, в крайна сметка, осмисляше съществуването ти. Защото ти не си това, което ще оставиш след себе си в регистрите на фирмата. Ти си това, което ще оставиш след себе си в сърцата на хората. В душите им. В спомените им. Ти не си твоята кариера. Ти си твоето семейство. Твоята любов към него. Твоята грижа за него. Твоята отдаденост на него. Ти си отражението в очите на своите деца...
- Идвам, сине! – провикна се Крум и натисна копчето на инвалидната количка.

Вижте още статии на Гергана Лабова и допълнителна информация за нея...

Вижте ощеБогатство - една история за щастието да имаш семейство... и мъдростта да го осъзнаеш

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "МЪДРОСТ"

vig vsi4ki