Притча за огледалната зала
- автор: Алиса
- категория: Мъдрост
Един ден ученикът попитал своя Учител:
– Учителю, наистина ли светът е толкова враждебен към нас, хората?
– Сега ще ти разкажа една стара история, за да ти помогна да разбереш как се отнася светът към човека – казал мъдрецът.
Преди много години живял един велик цар. Той построил разкошен палат. В него всичко било изумително, но имало едно нещо, което било особено интересно. В средата на двореца се намирала огромна зала, на която всички стени и врати, дори таванът и подът били огледални. Огледалата били толкова кристално чисти, че когато човек влезел вътре, не можел да разбере, че това са всъщност огледала – толкова ясно се отразявало всичко в тях.
Освен това всички повърхности били така направени, че се създавало особено ехо. Ако попиташ „Кой си ти?“, от всички страни се чувало: Кой си ти? Кой си ти? Кой си ти?
Веднъж в огледалната зала се промъкнало едно куче, което застанало в средата и уплашено се заоглеждало – било заобиколено от цяла глутница кучета. Инстинктивно кучето се озъбило. Мигновено се озъбили и всички останали кучета наоколо. Уплашеното животно започнало да лае. И от всички страни се чул същият лай. Кучето започнало да лае все по-силно и по-сърдито.
Ехото повтаряло същото. Започнало животното да се мята безпомощно на всички страни и да се нахвърля върху заобикалящите го кучета, а те мигновено му отвръщали със същото.
На сутринта слугите намерили нещастното животно бездиханно в средата на залата. Там нямало никой, който да причини смъртта му. То просто загинало, борейки със собственото си отражение.
– Сега разбираш ли? – завършил мъдрецът. – Сами по себе си, хората не ни причиняват нито добро, нито зло. Всичко случващо се около нас е отражение на собствените ни мисли, чувства, желания и постъпки. Светът е едно огромно огледало. И както лицето се отразява в огледалото, така се отразява собственото ти сърце в сърцата на другите хора.
Притчата е от сборника „Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота“, издателство Гнездото
