снимка: fishki.net
Колко тежи прошката?
- автор: Даринка Янева
- категория: Мъдрост
Учител съм от много години. Обичам децата и начинът, по който възприемат света, доверието, което делегират на възрастните, вярата в доброто, искреността им.
Един ден реших да дискутирам със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделяше своите мисли, изказвайки своето мнение – едни се подкрепяха, други се допълваха, трети си противоречаха. Накрая направсих едно предложение на учениците си:
– Отправям ви едно предизвикателство – казах аз. – Вие самите да направите един много интересен и вълнуващ експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли?
На учениците им стана интересно и всички единодушно закимаха в знак на съгласие.
– Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И точно така, както ви кажа, без да изменяте празвилата? И да не се отказвате по средата на експеримента?
Когато учениците и тук отговориха утвърдително, им казах:
– Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача.
Децата се спогледаха недоумяващо и започнаха да задават въпроси, но аз им казах, че за сега повече нищо няма да им издам.
На следващата сутрин всички ученици от моя клас носеха по една голяма торба с картофи. Като ги видях се усмихнах:
– Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде действайте...
Учениците ми усърдно прехвърляха картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре...
Учениците отново ме погледнаха любопитни за това, което предстоеше: Аз им казах:
– През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня – на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас...
Един по един се изнизаха дните на седмицата. Но още с влизането ми в клас, учениците, които стриктно били изпълнили препоръките ми, започнаха да мрънкат и да се оплакват:
– Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба...
– Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми...
– Изморихме се вече, а и ни писна от това...
– Така и не разбрахме каква беше поуката от този "експеримент"...
Усмихнах се и казах:
– Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с прошката ние правим добро на самите себе си.
