Тя беше мечта

Изгуби се по разни пътеки, които уж водеха към нещо красиво... а всъщност я отведоха в дълбините на една гора, от която нямаше лесен изход..а може би изобщо нямаше изход... Но пък беше обградена от дървета, а дърветата ѝ носеха спокойствие...

Когато тя пристъпи в гората, очакваше там да намери това, за което винаги беше мечтала... Често в сънищата си тя навестяваше вълшебната гора, това беше мястото, на което мечтите се превръщат в реалност. Когато по неописуемо сложен начин тя най-после стигна там се замисли за момент, дали да влезе в гората.. Винаги съществува риск мечтите да се окажат по-хубави от реалността... а тя не искаше да се разочарова и не искаше да се откаже от мечтите си... поколеба се.. мина миг, а може би мигът беше цяла вечност, след което плахо пристъпи в гората...

Беше тихо, красиво и сякаш всичко излъчваше спокойствие... а междувременно нещо в нея се вълнуваше все по-силно, сякаш за да поддържа баланса... С всяка крачка тя навлизаше все по-навътре в гората... и малко по малко страхът започна да се намъква в мислите ѝ... сякаш някой или нещо я наблюдаваше и не ѝ позволяваше да се наслади на магията на това невероятно място... тя не беше сигурна към какво върви.. след колебанието си каза "сега или никога" и пое по пътеката без да знае нито къде ще я отведе, нито дали ще си тръгне някога от тази вълшебна гора, но знаеше едно... каквото и да станеше в живота ѝ, тя никога нямаше да бъде същата...

Свечеряваше се... а с това тревогата в нея растеше... усещаше все по-силно всеки удар на сърцето си... Тя се разкайваше все повече, че не се е разколебала и не е останала извън гората... Вървеше вече от часове, а сякаш бяха седмици, дори месеци... Очите ѝ се напълниха със сълзи, а когато Луната и звездите осветиха пътя ѝ, всяка сълза заприлича на малък скъпоценен камък, който падаше по пътеката и проблясваше в нощта.

Тя вървеше тихо и плачеше, а след нея оставаха едва забележимото сияние на нейната душа и малките бляскави камъчета, в които се превръщаха сълзите ѝ... С всяка сълза тя сякаш ставаше по-лека и по-несигурна... Докато в един миг... като по сигнал край нея затанцуваха безброй светулки.... тя се потопи в момента, магията му сякаш я завладя.. Седна, въздъхна, а после дълбоко си пое въздух... и си позволи да се почувства като себе си отново... тя беше мечта...

След много, много време едно друго момиче тръгна по същата тази пътека, в същата тази гора.. видя сиянието и малките блестящи камъчета по пътя... и не спря да върви.. докато не стигна до светулките...

Автор: Ренита Костадинова

Вижте още: МИЛОСТИВИ ЛИ СТЕ?

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.