Мерната единица, с която измерваме живота си

Мерната единица, с която измерваме живота си

Краят на годината е. Отмина денят на Рождество Христово и по традиция трябваше да е един снежен и мразовит ден, но той е прекалено слънчев, ясен, топъл и много подходящ за дълга разходка, която си е направо задължителна след миналите, а и за предстоящите сериозни хапвания през празничните дни.

Тръгнах по старата главна улица на града, която в ранния следобед беше прекалено тиха и почти безлюдна, но едно малко момиченце реши да наруши прекалената тишина със силния си истеричен рев. То излезе заедно със своята майка от двора на девическия манастир и поиска тя да му купи някаква играчка от жената, която продаваше цветя и разни евтини играчки на тротоара, до входа на самия храм. Младата майка категорично му отказа, а три-четиригодишното момиченце започна силно да реве, но майката насила го натика в спрелия автомобил, в който ги чакаше таткото и бързо потеглиха. Уличната търговка сякаш малко се ядоса, но един от градските алкохолици, който живееше близо до манастира и в момента се препичаше на слънце до нея, реши да я успокои като започна да й разказва подобната си лична история на местния диалект:

– Деца! Искат всяка играчка, ама не може всичко да им се купува! Ей така и мойта щерка, навремето като ревна за некаква свирка на един панаир, пищи та се къса като прасе, което е на заколение! – усмихна се и поклати глава шестдесетгодишният мъж, който в момента беше учудващо трезвен.

– И ти не й купи свирката, нали? – попита го търговката.
– Как да й я купим, като ми поискаха 5 лева за нея, а по онова време 5 лева си беше килото ракия.
– Ааа!.. Значи ти може да си пиеш ракия, а детето ти не може да си свири?

– Чекай да ти разкажем що стана! – ухили се още по-широко мъжът. – Детето си реве, а я си вървим из навалицата, но по едно време се усещам, че детето вече не реве. Обръщам се, а него го нема и започвам да се озъртам тревожно на всички страни. И тъкмо щех да започна да викам и те ти го детето търчи и носи свирката. Врънало се и си я земало тека, без да го видат търговците. Тека и аз си пих ракията, и щерката си свири на свирката...

– Браво! – погледна го с укор уличната търговка.
– Е кажи ми, що да направим, като имах само 5 лева у мене? – комично повдигна рамене ухиленият алкохолик, а мен ме напуши смях, но в същия момент сериозно се замислих върху току-що разказаната история.

Замислих се, че всеки човек си има една основна мерна единица, с която измерва всичко в своя живот. Играчката е мерната единица на малкото дете, за търговеца е продадената стока, за пияницата е шишето с ракия, за мен е поредното написано произведение...

А коя е вашата основна мерна единица? Добре е всеки от нас да се замисли върху този въпрос, в навечерието на наближаващата Нова година!

Валентин Начев е автор на сборника с притчи "Къде се ражда любовта?

Вижте повече за Валентин Начев и още статии от него

Вижте още: Този, който знае, не говори, а този, който говори, не знае - притча за знанието

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.