Последната крачка снимка: TanteTati / Pixabay

Последната крачка

В една студена зимна вечер млад човек стоял на един висок мост и се канел да скочи в тъмните води на реката. Бил толкова отчаян и нещастен, че искал да сложи край на младия си живот. Родителите му починали, любимата му го изоставила, приятелите му го предали... За какво да живее, след като никой няма нужда от него, най-добре веднага да приключи с безсмисления си живот, мислел си той. Само една крачка и... всичко ще свърши!

Изведнъж, секунди преди да направи фаталната последна крачка, мъжът чул дрезгав старчески глас:
– Извинявай, момче, ще помогнеш ли с някакви пари? Колкото можеш...

Младият мъж за миг се откъснал от мислите си и се обърнал към неканения посетител. Била дребничка старица. Извадил кесията от джоба си и мълчаливо ѝ я подал. За какво са му вече пари...
– Ето, вземи... всичко, което намериш вътре, е твое.

– Не са за мен, синко – въздъхнала уморено жената. – Наблизо живеят две момичета, сирачета са, нямат си никого, преживяват от подаяния... няма кой да се погрижи за тях. Ако можеш, отиди ти да им занесеш парите. Стара съм вече, не ме държат краката. В края на селото има една стара изоставена къща... там живеят.

По лицето на младия мъж се изписало объркване. Той бавно осмислил чутото и след секунда, изненадващо и за самия себе си, отвърнал:
– Добре, ще отида.

„Наистина, тези пари ще помогнат на бедните момичета, а на мен вече не ми трябва нищо... нека да свърша едно добро дело, преди да напусна този свят... – казал си той. – После веднага ще се върна тук.“

Тръгнал мъжът към къщата на сирачетата и колкото повече се отдалечавал от моста, толкова повече избледнявала решимостта му да сложи край на живота си. Мислите му се насочили към двете момичета, неусетно започнал да прехвърля в ума си какво би могъл да направи за тях, как да облекчи тежката им съдба... и малко по малко разстроеното му лице се отпуснало, появил се друг блясък в очите му. Животът вече не му се струвал безсмислен. Някой имал нужда от него. Макар и това да са две непознати деца...

И когато пристигнал пред дома на момичетата, младият човек вече знаел, че никога няма да се върне на онзи мост. Осъзнал, че на този свят има много хора, които се нуждаят от помощ, от нечия подадена ръка, от неговата ръка... И че докато някой се нуждае от твоята подкрепа, животът винаги ще има смисъл. 

Можем да излекуваме собствените болки, като се обърнем към болките на другите. Когато мислим за това как да облекчим чуждото страдание, нашето собствено страдание отслабва. Ето я тайната на щастието.
Далай Лама

Притчата е част от книгата „ПОПИТАЙ МЪДРЕЦА: 150 ПРИТЧИ ЗА ВЕЛИКАТА ТАЙНА НА ЖИВОТА

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.