Сълзите на бедняка

Нареди на един от служителите си да му донесе дрехи, такива по-простички, каквито хора от бедните квартали биха носили, и един стар куфар. Съблече своите изискани, прилежно огладени одежди, облече вехтите, поразроши косата си, обу, видимо носени от друг, обувки, взе куфара и излезе призори от дома си. Избра ранния час не заради друго, а да не би някой от хората на неговата улица, които го познаваха и почитаха, да го видят в подобен окаян вид. Докато вървеше из града така облечен се чувстваше ужасно. Сякаш върху неговата кадифена кожа някой беше метнал вълнена риза, от онези бодливите, и със сигурност никак не му беше по мярка!

Към обед стигна крайната си цел - най-бедния квартал. Улиците оправдаха неговите очаквания - прашни, тесни, с аромат, различен от този пред неговата къща. Пообиколи, но от дългия преход вече чувстваше истинска умора, беше жаден и доста гладен. В бутафорния куфар не се беше сетил да сложи нито вода, нито храна. Може би защото никога не беше оставал гладен и жаден на улицата, не беше помислил за това. Огледа се за ресторант или кафене, такива нямаше. Обиколи още малко и за негово огромно щастие в края на една от улиците видя жена, която подаваше някакъв сироп. Бързо се запъти към нея - така, както бродник в пустинята би се затичал към оазис.

- Една чаша моля.
- Заповядайте - усмихна се топло младото същество и му подаде чашка, пълна с течност, много ценна за Волв в момента.

Той бръкна в скъсания си джоб и от него извади едра банкнота. Очите на момичето сякаш стреснато гледаха ту към мъжа, ту към парите, с които искаше да се разплати.

- Не, господине, не мога да Ви върна. Не бих могла дори да събера печалбата си за цялата седмица.
- О! – възкликна тихо Волв – Само такива имам, а съм толкова жаден - сякаш го каза по-скоро на себе си отколкото на продавачката.

- Задръжте чашата, господине, и не ми давайте нищо.
- Ама как, грехота е да продавате без да вземате нищо!
- А не е ли грехота да оставя жаден пътник на улицата? Вземете я! – и момичето подаде чашата към Волв, отново широко усмихната.

Той продължи надолу по улицата замислен що за чудновато момиче и що за странно място е това. Забеляза малка къща с три стъпала пред входа. Отново се забърза. Седна на най-горното и се загледа в тези чудати хора.

Не знам колко дълго бе се взирал в лицата на минувачите, но слънцето вече почти се беше скрило, когато пред същия праг, на който стоеше, Волв видя дребен мъж и две усмихнати дечица. Говориха си оживено и въпреки изморения си вид, мъжът се усмихваше доста често. Щом се приближиха и го забелязаха, се спряха пред него.

- Здравей, пътнико.
- Здравейте - отвърна леко притеснено Волв.
- Сигурно идвате от далеч, изглеждате доста уморен, а може би сте и доста гледен.
- Как познахте – засмя се господинът.

- Не сте първият уморен и гладен човек, който виждам. Знаете ли, тук няма да е лесно да намерите подслон и храна, затова ми се струва редно поне да ви нахраня. Заповядайте! - каза мъжът докато се качваше по стъпалата и отваряше вратата точно зад гърба на Волв – Имате късмет, днес жена ми е приготвила своя специалитет.
Волв не му мисли много, стана и последва странния дребен мъж вътре, в нисичката му, тъмна къща.
- Как се казвате? Аз съм Матео, а това е красивата ми съпруга.

И Матео рязко се обърна и прегърна също толкова дребничка и слабичка жена, която точно се беше подала, за да види кой е пристигнал.

- Волв, приятно ми е, господине. Благодаря ви за добрината.

Дребният се усмихна и нареди чаши по масата, докато жената носеше голямо, захлупено гърне, което постави в центъра й. Матео вдигна похлупака на глинения съд и под него Волв с ужас установи, че има само рядка супа. Скоро в чинийката му имаше от същата супа, а в чашата му - сироп, много напомнящ на този от уличното момиче.

- Знаете ли, аз съм срещал само един човек с име като вашето - каза мъжът, докато сърбаше ентусиазирано от супата - но той е много различен от Вас.
- Така ли, какъв е?

- Господин Волв от мраморната къща. Никога не съм го срещал лично, ама говорят, че е странник.

- Той е звяр, има червени очи и дълги нокти - засмя се едно от децата.
- Това са детски измислици. Не е звяр, ама едва ли е щастлив, скрит в каменната си къща съвсем самичък.

Волв се огледа в стаята. Малка, обикновена, дори дрипава. Светлината идваше само от един прозорец и от съсухрената пещ в която тлееха някакви дънери.

- Да, ама казват, че бил най-богатият човек в града – обади се Волв.
- Богат е, да, но какво от това, пътнико. Аз съм по-богат от него, задето имам тази къща и тази вечеря, всичката любов на света и най-красивите очи ми се усмихват всяка сутрин, щом отворя своите. Завивката ми може и да не е от пух, но щом прегърна любимата си, душата ми се сгрява и тази топлина идва от сърцето. Най-скъпата топлина, от любовта, нея не я продават в никой магазин.

След вечеря семейството се нареди покрай огъня. По-голямото дете донесе някаква цигулка и засвири. Бащата затвори очи, а не след дълго Волв забеляза, че по лицето му се спускат сълзи.

- Защо се натъжихте - попита го.
- Не съм тъжен, радвам се. Започвам да виждам семейството си и със затворени очи.
- Но защо ви е да си ги представяте, когато те са тук до Вас?

- Скоро няма да мога да ги виждам, очите ми са болни.
- Защо не се лекувате, няма ли лек за болестта?
- Има, но е много скъп – отвърна тихо Матео.

Волв едва изчака до края на мелодията. Той искаше да избяга. Колкото се може по-бързо и по-далеч! Извини се, че трябва да тръгва, изправи се и помоли да отиде да се преоблече преди да потегли.

Жената го покани в една съседна стая. Изчака я да излезе, хлопна вратата и припряно отвори куфара. Бързо облече своите скъпи дрехи, нареди старите в куфара, затвори го, постави до него носените обувки, а над тях бележка:

"Аз съм един беден човек, не мога да ви дам нищо друго. Дано тези стигнат за очите Ви."

А до бележката натрупа купчина едри банкноти.

***

Луната завършваше обиколката си по нощното небе. Господин Волв стоеше в своя кожен трон срещу мраморната камина, гледаше танца на огъня, а мислите му трескаво прескачаха през прашните улици на крайния квартал.

В устата си имаше сладък вкус от сироп, а щом затвори очи, чу мелодията на цигулката...  Изведнъж в тази красива стая, пред тази огромна камина стана много студено.

Волв никога не бе чувствал подобен студ и замислен за онази топлина, дето не можело да си я купиш в никой магазин, една едра, гореща сълза остави следа по мраморното му лице.

автор: Гергана Запорожанова
източник: highviewart.com

Виж още: ТОВА ЛИ БЕШЕ ЖИВОТЪТ, КОЙТО ТРЯБВАШЕ ДА ЖИВЕЯ?

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.