В градините на твоята душа pixabay.com

В градините на твоята душа

Не много отдавна в едно слънчево градче живеела красива къща.

Може би това ви обърка?!

Естествено, къщата не била жива, не говорела, не плачела, но изглеждала като жива. Градината ѝ била обсипана с много цветни, ухайни рози, а прозорците ѝ греели като щастливи очи, очи, през които често минувачите можели да видят стопаните на тази необичайна постройка - хубавата Мая и нейната малка дъщеря. Детето много често се смеело шумно, тичайки през розовите лехи, а вечер майката пеела като славей, поседнала на стълбите пред поляната.

Минало се доста време, малкото момиче растяло, а с него и любовта в майчиното сърце. Когато дъщеря ѝ била още бебе, Мая изгубила своя любим, но детето, което той ѝ дал, изпълвало целия ѝ свят с надежда и топлина.

С всеки изминал ден малката дама също се превръщала в красива роза. Един топъл пролетен следобед в града пристигнал пътник, той бил търговец, умен и добър човек. Решил да се разходи из уличките и да разгледа околността. Застинал, когато стигнал до Къщата с розите и усетил аромата им. Точно в този момент вратите на къщата се отворили, а от там излязла най-красивата сред розите, малката — пораснала дъщеря на Мая. Младежът се влюбил лудо още щом я зърнал.

Нашата история прескача няколко обстоятелствени пояснения и стигаме до момента малко след тяхната сватба, който за Мая бил истински тъжен.

Жената стояла подпряна на портата, загледана в отдалечаващия се силует на своето дете, и си дала сметка, че не може да я пусне. Искало ѝ се силно просто да се радва за щастието, което било прегърнало живота на малката ѝ рожба, но ръка за ръка с него вървяла самотата, която се настанила в майчиния живот.

Все по-рядко Мая излизала на двора, отдавна спряла да пее на къщата, спряла да говори на розите. Все по-дълго лежала загледана в онази улица, по-която дъщеря ѝ била тръгнала на път към своето щастие.

Помните, къщата е жива. Точно в този момент тя била посърнала. Градината повехнала, между розите се виждали гъсти тръни. Прозорците били прашни, мръсни. От най-голямата красавица, сега къщата се преобразила в истинска грозница. Стояла като вехта купчина тухли, около които се виели тръни.

next promo kriza pc 50 2020 min

next promo kriza mobile 50 2020 min

Един ден Мая отново загледана в тясна улица, видяла малко, болно котенце. Станало ѝ мъчно, клетото животинче изглежда изгубило майка си, обикаляло и я търсело. Мая го поела с крехките си ръце, отнесла го в къщата и превързала болната му лапичка, нахранила го, а котето заспало на коленете й. В този момент тя си спомнила за малката с дъщеря и за онези моменти, в които е заспивала в ръцете й.

Ден след ден жената се грижела за котето и то ден след ден укрепвало. Козината му станала лъскава, коремчето му се издуло, а лапичката отдавна не го боляла. Заедно с неговите сили, стопанката била върнала и своите. Лицето ѝ не било така бледо, очите ѝ греели отново.

Рано на тази сутрин, която е много важна за нашата история, жената излязла на прага на къщата и тогава забелязала разрухата, която вилнеела в градината. Сякаш в този момент видяла отново розите, или поне това, което е останало от тях, видяла окаяната фасада на своя дом ... и много се ядосала. Запретнала ръкави и само за ден върнала всичко точно така, както било. На края на същия ден, и на нашата история, Мая стояла на прага на къщата и пеела на розите и на Мина - малкото котенце, което било нейният нов приятел и нова надежда.

Тази кратка приказка е една метафора, метафора за живота, за тялото и за душата.

Много често се опитвам да обясня връзката на тялото и душата и тази история е още един опит да го направя.

Ако нашето тяло е къщата, то Мая е нейната душа. Когато душата е щастлива, къщата е красива, а в двора цъфтят рози, когато душата страда розите са просто тръни, а фасадата бавно, постепенно и сигурно запада! Мая, нашата душа и нейното състояние, определят и състоянието на къщата - нашето тяло.

Това се нарича психосоматика, от психи - душа и сома - тяло. Психосаматиката е онази магична мелодия, чрез която душата говори през нашето тяло.

Всяка болест е зов на нашата душа. Ако не се научим да чуваме шепота ѝ, със сигурност ще чуем нейните крясъци. Бъдете сигурни - тя няма да спре, докато не бъде чута, дори това да означава да подпали къщата.

автор: Гергана Запорожанова

Вижте още: ЗАЩО НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА РАЗГОЛВАШ СВОЯТА ДУША

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.