Когато жената до теб е богиня

– Гледай ти кого е довял вятърът в този късен час – засмял се старецът. – Какво те води насам, момчето ми?
– Отдавна трябваше да се отбия, дядо.

– Влизай, влизай. Не стой навън – казал възрастният човек и отвел внука си в старомодната уютна дневна. – Разказвай сега. Кажи на стареца какво те мъчи?
– Как се сети, че нещо ме мъчи?
– На лицето ти е изписано. Хайде, изплюй камъчето – подканил го той.

– Бракът ми не върви. Вече почти не си говорим, а когато го правим, то е, за да се скараме. Преди две години бях убеден, че нищо не може да ни раздели. А сега имам чувството, че съм женен за непозната. Май не ни остава друго, освен да се разведем...
– Разбирам... Но преди да вземеш окончателно решение, нека ти разкажа една история...

Живели някога мъж и жена. Те били женени от няколко години и романтиката между тях си била отишла. А на нейно място ден след ден пускали дълбоки корени разочарованието и раздразнението, дребнавите спорове и отчуждението.

Вечер мъжът се прибирал вкъщи, изсумтявал неясен поздрав, пускал телевизора на спортния канал и се настанявал в любимото си кресло, чиято протрита тапицерия говорела красноречиво, че този ритуал не е от вчера.

От кухнята, където жена му приготвяла вечерята, се чувало монотонно потракване на съдове, примесено с реплики от някакъв сериал. „Пак гледа глупавите си сапунки – мислел си той. – Превърнала се е в истинска лелка. Липсват само ролките за коса и пеньоарът. Ужасно се е запуснала... А каква жена беше на времето – сексапилна, съблазнителна, духовита! И как се смееше на шегите ми!“

В това време, докато се въртяла из кухнята, тя пък си мислела: „Пак гледа футбол. Всеки ден е едно и също. Прибира се и веднага се пльосва пред телевизора. Вкъщи нищо не пипва, мързи го... и коремче даже е пуснал. А какъв мъж беше на времето – внимателен, нежен, отзивчив! И как ме караше да се смея!“

– Гладен съм! Кога ще е готово яденето? – прогърмял гласът му от хола.
– Половин час – отвърнала кратко тя.

Раздразнението на мъжа в другата стая растяло с всеки изминал миг. „Цял ден се трепя на работа. Заслужавам поне да вечерям навреме.“ Изведнъж той усетил, че му се повдига и от спортния канал, и от шумната сцена, която сапунените герои разигравали в собствената му кухня. Взел едно яке от закачалката и излязъл навън.

Било топла ноемврийска вечер. В малкия парк в съседство все още се срещали хора. Мъжът седнал на една пейка, запалил цигара и зареял безцелно поглед в случайните минувачи. По алеята малко по-нататък се задала възрастна двойка. Мъжът и жената се разхождали, хванати за ръце. Внезапно мъжът спрял до едно дърво и попитал жена си:

– Знаеш ли какъв ден е днес?
– 13 ноември?
– Точно така. На този ден преди петдесет години те целунах за пръв път под клоните на това дърво.
– Непоправим стар романтик! – засмяла се възрастната жена и погледнала топло мъжа си. – Помня, разбира се. Тогава бяхме млади и влюбени.
– А сега сме само влюбени – пошегувал се мъжът.
– Понякога се питам как го постигнахме...
– И стигна ли до някакво заключение?
– Да, стигнах. Ти винаги се държеше с мен като с богиня. А аз се стараех да се превърна в богинята, която виждаше в мен.
– Колко странно! Аз пък се стараех да стана достоен за жената богиня, която за мой късмет прие да ми стане съпруга.
– Пак се шегуваш! – скарала му се нежно възрастната жена.
– Не, скъпа. Напълно сериозен съм.

Той откъснал една ноемврийска иглика, забол я в косите ѝ и я целунал.
После двамата отминали все така хванати за ръце.

Младият мъж, който станал неволен свидетел на разговора, останал още малко да седи така, с догаряща в ръката цигара.

На другия ден той си тръгнал от работа и поел по обичайния път към вкъщи: покрай голямата спортна зала, няколко бутика с лъскави витрини и магазина за цветя на ъгъла. На това място той завил с намерението да се отбие до будката за цигари, когато... нещо като че ли просветнало в съзнанието му. Той спрял внезапно, върнал се назад и учуден от самия себе си, влязъл в магазина за цветя. След пет минути си тръгнал оттам с букет от любимите цветя на жена си.

Малко по-късно жена му чула познатото превъртане на ключа в ключалката. „Прибра се – с досада си помислила тя. – Докато преброя до три, ще е пуснал телевизора.“ И неволно започнала да брои: едно, две... На три мъжът влязъл в кухнята. В ръката си стискал букет от любимите ѝ цветя. Жената се взирала в букета със смесено чувство на изненада и смущение. Щом вдигнала поглед, в очите ѝ имало сълзи. Докато я гледал, мъжът учудено си помислил колко крехка и колко красива изглежда в този момент съпругата му.

На другата вечер, когато отворил външната врата, доловил от кухнята аромата на любимото си ястие. След миг жената дош­ла да го посрещне в коридора.
– Боже мой, колко си красива! – възкликнал той, гледайки я с обожание.

Всичко в нея било прекрасно: роклята, косата, деликатният жасминов аромат на парфюма, смутената усмивка и, най-вече, нежният поглед в очите ѝ.
Той се приближил до нея, взел ръцете ѝ и ги целунал една по една. А очите му говорели по-красноречиво от всякакви думи. Там горяла любов и нежност.

– Чудесна история, дядо. Но в истинския живот такива неща не се случват.

– Грешиш, момчето ми. Тази история е точно толкова истинска, колкото е този момент. Знам го, защото това е моята история. Всъщност историята на моята голяма и единствена любов. Твоята баба.

Любовта е като свиренето на пиано: първо трябва да се научиш да свириш, следвайки правилата, а след това – да забравиш правилата и да свириш със сърцето си.

Притчата е част от сборника "Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота"

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те съществуват и винаги са били там.
Книга, която ще зареди деня ви с енергия, ще стопли сърцето ви и ще успокои вечерта ви след дългия ден...

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.