Logo
Печат на тази страница
За полезните граници снимка: pixabay.com

За полезните граници

Утре е последният ден на морето. И както винаги в края става най-хубаво. Седефът по вълните е по-бляскав. Слънцето е по-нежно. Цветовете са по-ярки. Хората се забавляват по-добре. А аз трябва да си тръгна точно сега. И единственото, което мога е да направя, за да не тъжа, е да изживея този последен утрешен ден най-осъзнато. Да се наслаждавам на морето и всичко наоколо, без да пропускам и миг.

Ще стана много рано. Ще отида под скалата. Ще плувам. Ще поседя на малкото плажче и ще гледам изгрева и как лодките на рибарите една по една тръгват нанякъде. И след това, през деня, пак ще съм около морето, толкова дълго, колкото искам. За да се разделим както подобава.
Часът е пет. Събуждам се с усилие, но горда, че ще удържа на обещанието, което си дадох вчера. Поемам по тясната алея към плажа. Все още сънена, все още чиста от мисли, планове, грижи. Свободна от тъгата по приключващата ваканция.

Малкото плажче мирише на изсъхнали мидени черупки. Слънцето бавно изплува над водата. Притихнала следя милиметър по милиметър издигането му над морето. Вътрешно усещам, че това е един от онези малки моменти, които ще си спомням като състояние на пълно щастие.

Погълната от невероятната гледка,въобще не чувам нескопосаното шляпане на чехли по пътечката. Едва когато пълничката жена застава до мен, излизам от унеса си и дори не разбирам първите и думи. Но след тях следват още думи и постепенно порой от обяснения ме залива – колко е хубаво тук, откъде съм, тя работи от година в селото, много е заета, но намира време да се полюбува на спокойствието на брега. Какво спокойствие?! Вече го няма. Виждам се как механично кимам и отговарям на хаотичните и въпроси. А тя дори не иска да чуе какво отговарям. Тя просто иска да говори пред някого. И случайно или не, този някой съм аз.

Слънцето започва да блести право в очите ми и ме дразни, става ми топло. Влизам във водата, а новата ми случайна позната ме следва и там. И продължава да говори. Мило, приятелски и безкрайно досадно. Единственото, което мога да направя в този момент е да избягам. Тя ме изпраща с много пожелания за прекрасен последен ден на морето. Ден, чието утро успя да провали.

Вървя изнервена през пробуждащото се село. Изпълнена съм с неудовлетворение – от пропуснатите последни мигове на изгрева, пропуснатото спокойно плуване в хладната сутрешна вода, пропуснатата безметежност, в която бях потънала. Заради някаква досадно любезна непозната.

И изведнъж се сещам, че в това последно ваканционно утро, морето ми поднесе един урок. Да отстоявам миговете си на щастие. Да не допускам да ми ги погубват, грубо или учтиво. Размишлявам за онези полезни граници, които трябва да поставяме. За простичкия въпрос, който все забравяме – сега, в този момент, чувствам ли се добре. И мислено благодаря на последния ден от ваканцията и на шумната си нова позната, защото ме научиха, че моментите трябва не само да се ценят, а и да се бранят.

Вижте повече за Станислава Ивкова и още статии от нея

Вижте още: За невидимите ни криле или колко големи сме всъщност

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.


©2020 -2021 GneZdoto. Всички права запазени