Gnezdoto.net
Много приятели - много ножове в гърба ... снимка: magic4walls.com

Много приятели - много ножове в гърба ...

"Много приятели - много ножове в гърба ....." За съжаление са немалко хората, които се подписват под това твърдение.

Тъжно, но факт - такива неща се случват. Човек да бъде предаден, наранен, отхвърлен от тези, на които се доверява най-много. Сигурно, разочарованието в такива ситуации е безмерно и страданието е доста дълбоко.....Но съвсем не за тях ми се иска да говоря тук и сега.

Темата, която ми се иска да разнищя, касае ролята на страдащия в събитията, които му се случват. Ролята на този с многото приятели и многото ножове в гърба. Да подчертая, именно ролята му, неговия принос, неговата част от сценария... Без да му приписвам цялото авторство, противопоставяйки се на твърденията от сорта "всичко е в твоите ръце" или "светът е това, което мислиш" ..... Светът е И това, което мислиш, И нещо друго. Някаква част от всичко е в твоите ръце, но не и всичко. Човекът е могъщ, но не и всемогъщ.

И така.... Ще разгледам тази част, за която би могъл да носи отговорност. Тази, която би могъл да повлияе, промени. За целта ми се иска да опиша един от механизмите за създаване на подобен вид ситуации - "Много приятели - много ножове....." . Разбира се, той не важи винаги и за всички, но все пак смятам, че се явява доста разпространен.

Често човек, който се страхува да не му забият нож в гърба, реално издава своето собствено чувство за вина. Вероятно, той самият сдържа някакви агресивни импулси към приятелите си. Тези, често несъзнавани, импулси го карат да се чувства виновен и да се опасява от един вид възмездие от тяхната -на приятелите- страна.

Какви могат да бъдат агресивните импулси? И защо изобщо може да БЪДАТ?

"Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо" - крилата фраза на римския писател-комедиограф Публий Теренций

Колкото и да се стремим да бъдем добри - честни, добронамерени, любящи ближния, безкористни и т.н.- винаги остава някаква част от нас, която не е честна, не е добронамерена, мрази ближния, изпитва корист и т.н.. Тази част е нашата сянка.

"Всеки носи сянка", пише Юнг, "и колкото по-малко тя се въплъщава в съзнателния живот, толкова по-тъмна и плътна е тя."

Онова "човешко"(от крилатата фраза), дето "не ни е чуждо" винаги присъства вътре в нас, дали сме съгласни или не. Просто си съществува наред със светлите ни страни. Както си съсъществуват дни и нощи, лице и гръб, горе и долу, черно и бяло.....

● "Повечето конфликти, които имаме със света, произлизат от хора, опитващи се да бъдат "добри", вместо да бъдат самите себе си". - Менис Юсри

Да си представим... Приятелят ни изведнъж преуспява в бизнеса, докато ние съвсем нямаме такъв. Близката ни ражда трето дете, докато ние се мъчим да имаме първо. С все сърце се радваме за приятеля! С умилен възторг посрещаме бебето на близката! И паралелно с това, една част от нас хлипа съкрушено или ръмжи гневно: "Да му се не види! Да ми се беше паднал на мен този късмет (на приятеля)! Нима го заслужавам по-малко?!", "Каква е тази плодовитост (на приятелката)! Аз с какво съм по-зле!"

Като правило, изпитваните наред с радостта мъка, неудовлетворение, злоба (всъщност обикновена човешка завист) по повод успехите и благополучието на другите, остават видимо неизразени. (Нали добрите хора не завиждат, а само се радват на успехите на приятелите!). Негативните емоции/завистта/ се изтласкват на много заден план, чак до степен, в която ни се струва, че те изобщо не съществуват.

Така ни се струва. Но уви..... изтласкването не е равно на премахване. Практически, нищо съществуващо не може да бъде премахнато напълно и безследно. То просто придобива друга форма.

"Няма нищо тайно, което да не е станало явно". - Ф.М.Достоевски

Къде ли, в такъв случай, отива нашата завист? В какво се превръща? Каква нова форма придобива? Според разпространения механизъм, за който споменах в началото на статията, разрушителните и агресивните импулси на завистта (или друга негативна емоция) се проектират върху въпросния приятел (близка) и го превръщат в потенциален агресор, който е готов всеки момент да ни забие "нож в гърба".

Представете си в слънчев ден да застанем така, че да хвърляме сянка върху някой отсреща. Ние си знаем, че всеки един предмет/човек/ си има сянка. Падналата ни върху другия сянка се възприема като едно нормално явление от слънчевия ден. Ние не се и питаме:"Този отсреща защо изглежда така тъмен и хладен?", нали? Ясно ни е, нашата сянка го прави такъв.

Но ако пък не си даваме сметка за сянката си.... Този отсреща лесно "придобива" нейните качества.
Да именно, качествата на нашата сянка. Не осъзнавайки собствените си "тъмни" свойства, емоции, импулси, започваме да ги приписваме на другите. Някъде вътре в себе си разрушаваме преуспелия приятел с несъзнаваната си завист, и "благодарение" на проекцията, очакваме разрушение от самия него. Тоест, в стремежа си да бъдем добри, изтласкваме "ножа" от своите ръце и го връчваме на приятеля.

Може би, естествено на това място възниква въпрос:"Щом всички тези ножове са само наша проекция и нямат реална връзка с приятелите ни, защо се случва така, че все пак ни ги забиват в гърба същите тези "невинни" приятели?" Отново без да го наричам универсален, но и тук признавайки, че е доста разпространен, ще упомена още един механизъм. Самоактуализиращо се пророчество.

Казват, че Вселената разпознава страховете ни като молби или копнежи. Излиза, че изпитвайки страх, ние всъщност отправяме несъзнавано пожелание. Страхуваме се: "В ръцете на този има нож (нож, който ние самите сме му "дали") и рано или късно той ще ми го забие в гърба!" Това очакване, че така или иначе ще бъдем наранени, в един момент сякаш се материализира. Страхувайки се, ние един вид си го изпросваме. И .... уви, много вероятно получаваме.

Всъщност, много често не получаваме реални удари в гръб, но, "благодарение" на страховете си, изкривено тълкуваме думите, действията, мотивите на приятеля, като разрушаващи. И в крайна сметка се чувстваме наранени, без да осъзнаваме, че ние самите сме създали условията на играта.

Да преминем към любимия ми въпрос. Онзи, на великия Чернишевски - "Что делать?", "Какво да се прави?"

"Докато не се запознаем с нашите свойства, ние се намираме в тяхната власт. Но в момента, в който разберем, с какво всъщност имаме работа, тоест осъзнаем нашите способности, властта преминава към нас." - Ъ. Ялом

И просто и сложно, и лесно и трудно..... Да преоткрием нашите свойства даже и най-неприемливите. Да ги признаем и осъзнаем. Да ги извадим наяве. Да се запознаем с тях по-внимателно. По този начин да отслабим силата и контрола им над нас.

"Глупак, който осъзнава, че е глупак, вече не е глупак." - Ф.М.Достоевски.

Завиждащият, който си признава, че завижда, вече не е обладан от завистта в онзи й разрушаващ смисъл.
В един момент ще се окаже, че нашите осъзнати завист, алчност, омраза, критика, дребнавост, лицемерие или каквото и да е друго, прието от обществото като негативно, разрушително качество или емоция, ще се уподобят на опитомени зверове, които хем присъстват в дома ни (нашата душа), и всяко си има отделно, отчетливо определено място, както и храна (вниманието на нашето съзнание), хем не могат да ни изненадат с необуздаността си (защото всъщност са обуздани). Изгладнели те няма да избягат и да ни "изядат с кокали", приели друга неочаквана форма.*

Например, ........ на ножове забити в гърба.

* Перифразирано от Виржиния Сатир

Вижте повече за Ирина Янчева-Карагяур и още статии от нея

Вижте още: Опит за дефиниране на приятелството

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ПРОМЕНИ ЖИВОТА СИ"

vig vsi4ki