Gnezdoto.net
Детска му работа

Детска му работа

Преди време един проницателен човек ме попита - какво искаш от живота? Повтори въпроса си няколко пъти докато аз смаяно го гледах и се чудех какъв ли е верният отговор.

- Да ме разбират, без да се налага да се обяснявам – изстрелях и се удивих от собствените си думи. Тогава този всепризнат мъдрец снизходително се усмихна и ме попита:
- Нали знаеш само кои ги разбират, без да се налага да обясняват. Малките деца.

Даа, прав е, казах си аз и се почувствах засрамена.
Мина време и този кратък диалог не ми излизаше от главата. Та аз съм възрастен човек. Майка на две деца. Бива ли да се вдетинявам. Възрастните хора разговарят, за да обяснят нуждите и желанията си. Зрелият човек трябва да разчита на диалог, за да бъде разбран. Но дали е така? И дали получаваме разбирането, от което се нуждаем, въпреки разговорите, обясненията, изясняването на отношенията и безкрайната върволица от приказки, с които си усложняваме живота.

Заинатих се мислено пред мъдреца, който деликатно ме бе посъветвал да изразявам с думи желанията си. Защо пък общуването трябва да е според всеобщата представа за зрялост?!
Поне понякога ми се иска както малките деца:

1. Да казвам каквото мисля, въпреки че няма да се приеме добре. Но да го казвам така, че никой да не се сърди.

2. Да прекъсвам безинтересен разговор, без да си търся лицемерна причина.

3. Да харесвам и обичам някого, без да има повод и доказателства, че го заслужава.

4. Да прекъсна взаимоотношенията си с някого просто ей така. Без цялата опашка морални и прагматични причини за това.

5. Да ми е весело, когато на околните им е тъжно и да не се чувствам неудобно от това.

6. Да ми е тъжно, когато на околните им е весело и заради това да не изглеждам жестока или нетактична.

7. Да правя с огромна радост неща, които другите смятат за глупави.

8. Да не оценявам глупостите на другите, защото те са си тяхна работа, а аз все още не умея да давам оценки.

9. Да не се сърдя за дълго, защото има толкова по-интересни и важни неща.

10. Да обичам без условия, но и без компромиси.

Ние, възрастните, си имаме предостатъчно житейска зрялост, за да можем да поставим границите. Но не е ли точно прекалената сериозност, с която гледаме на себе си и на живота, голямата причина да се вдетиняваме. Да приемаме всичко твърде лично, твърде категорично. Не сме ли като възрастни всъщност най-незрели.

Затова според мен се налага често да се обръщаме към детето в себе си. И когато усетим, че то се обажда, е добре да надаваме ухо. Това със сигурност е не инфантилизъм, а лекота.

Вижте повече за Станислава Ивкова и още статии от нея

Вижте още: ДЕЦА, ПРИПОМНЕТЕ НИ КАК ДА ЖИВЕЕМ!

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ПРОМЕНИ ЖИВОТА СИ"

vig vsi4ki