Gnezdoto.net
Скръбта няма срок на годност

Скръбта няма срок на годност

Алиса Пиърс – писателка и блогърка – написа една наистина трогателна и открита статия за чувствата и емоциите, които е изпитала след смъртта на баща си. В продължение на седем години тя достига до няколко важни заключения.

Споделяме нейната история с надеждата, че тя ще помогне на хората да се преборят със своята собствена скръб...

***

Изгубих баща си, когато бях на 16. Сутринта на 14 април 2008 г. отидох на училище. Все още имах татко. Когато се върнах, вече нямах такъв. Така започнах да се боря с непознат коктейл от емоции – болка, която е толкова съкрушителна, че не бих я пожелала на никого.
Всеки път, когато си мислех, че стъпвам на крака, забелязвах катарамата му на гардероба, или чифт чорапи на пода. И внезапно крехките шевове, с които се бях закърпила, се отваряха и мъката отново започваше да се излива.

Изгубих способността си да взимам най-простички решения от типа от кой ресторант да си поръчам храна или какво да гледам по телевизията. Тази седмица нищо нямаше смисъл.

Баща ми бе най-добрият ми приятел. Не че се опитваше да се държи така, все едно е на моите години, или пък ми е позволявал да се измъквам ненаказано от бъркотии. Напротив – той бе доста стриктен, винаги ме караше да бъда по-добър човек.

Той бе моят най-добър приятел – винаги можех да отида при него, когато нещо ме тревожи, и да получа честен и безпристрастен съвет. Той ме принуждаваше да видя доброто в себе си, а не да се съсредоточавам върху негативното. Можех да плача пред него, знаейки че няма да се почувства неудобно или че ще иска да ме избегне, както правят много татковци по телевизионните ситкомове.

В деня на смъртта му трябваше да се примиря с факта, че вече можех да разчитам само на себе си. Това само по себе си изглеждаше предизвикателно. Но към него можеше да се добави и факта, че вече и другите разчитаха на мен. Аз бях рамото, върху което майка ми и по-малката ми сестра плачеха.

Като най-голямото дете, станах вторият по ранг човек в къщата след мама. Тя разчиташе на мен за помощ при уреждането на погребението, трябваше да се уверим и че всички документи са наред. Новата ми роля не ми пречеше – чувствах, че когато помагам на мама, се отплащах на татко за всичко, което бе направил за мен.

Най-големият ми проблем е, че винаги се фокусирам върху бъдещето, а не живея в настоящето. Затова въобще не бе изненадващо, че когато баща ми умря, моят дълготраен отклик към скръбта не бе по-различен от това.

Плаках цяла седмица, след като почина. Плаках заедно с всички останали на погребението. Вероятно с това скръбта би трябвало да приключи, нали?

Когато погребението мина и хората напуснаха дома ни, подхванах живота си от момента преди неговата смърт.
Избягвах да живея в настоящето, защото то бе прекалено болезнено. Същевременно се опитвах да убедя останалата част от света, че съм силна жена, която се бори със своята болка. Фокусирах се върху това да вляза в колеж и да върша всички онези неща, които баща ми би очаквал от мен.
Това работеше до четвъртата ми година в колежа. Бях в списъка на декана, щях да бъда призната за своите постижения, завършването бе буквално зад ъгъла.

Тогава моят приятел ми предложи брак.
Въобще не очаквах, че ще стори това с годежния пръстен на майка ми – същият, който баща ми й бе купил, с който й бе предложил брак. Сега върху пръста ми блестеше спомен за баща ми всеки ден – спомен, който нямаше как да игнорирам.

Въпреки че бе един от най-щастливите мигове в живота ми, сгодяването извади на преден план цялата тъга, която бях заровила. При това с такава ярост, че се почувстваш така, сякаш отново е денят на неговата смърт отново е настъпил. Не можех да изтичам вкъщи и да кажа на татко щастливите новини. Той нямаше да може да ме отведе до олтара.

Осъзнах колко много съм се самозалъгвала. Не бях приключила да скърбя, защото въобще не бях започвала. Бях се фокусирала върху ролята на възрастен човек в къщата толкова много, че не си бях дала шанса да се почувствам гневна, да изпитам ненавист, да се депресирам или да приема случилото се и да продължа напред.

По време на погребението хората се приближаваха към мен и ми казваха, че с времето ще стане по-леко. Не мисля, че са прави. Скръбта никога не приключва. Просто намираме различни начини да се борим с нея с течение на времето.

На 24 съм – преструвам се, че съм силна, професионалист, жена без без емоции. Но в мига, в който започна да обсъждам баща си с хората, и започвам да се разтапям като масло. Днес говоря и пиша за него повече, отколкото преди седем години. И това е ОК. За скръбта няма времеви ограничения освен онези, които ние самите си налагаме.

Ако можех да поговоря със своето 16-годишно аз, щях да й кажа, че не трябва да се чувства гузна заради своята тъга. Тя има правото да скърби толкова много и толкова дълго, колкото пожелае. И най-вече – щях да й кажа, че е важно да отдели време и да сложи чувствата си в ред, вместо да ги крие или да поставя на преден план тези на останалите хора.

Признавам – някои спомени за татко все още карат сърцето ми да се свива. Без него в живота ми винаги ще има празнота.
Знам обаче колко много от него продължава да живее в мен – в моята усмивка, в хобитата ми, в споделените спомени на хората в моя живот, които са имали честта да го познават.

Не трябва да се опитваме да спираме скръбта колкото се може по-скоро. Тя не може да бъде прекратена по наша воля, въпреки че дълго се опитвах да се убедя именно това. Важно е просто да признаем, че ни боли, и да открием добротата в живота въпреки всичко.

Преди поглеждах към годежния си пръстен с тъга – и за миналото, и за нещата, които никога няма да се случат. Днес обаче този дар от баща ми ми позволява да се движа напред. Дава ми шанс да открия същото щастие, което и родителите ми са имали. 

Баща ми никога няма да изчезне от живота ми. Той просто общува с мен по начин, който изисква малко по-внимателно вслушване.

Източник: obekti.bg

Вижте още: ЗА ТРУДНИТЕ РЕШЕНИЯ И ЗНАЦИТЕ СВИШЕ

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ПРОМЕНИ ЖИВОТА СИ"

vig vsi4ki