Самотата в нас
- автор: Антония Нотева
- категория: Промени себе си, промени живота си
Самотата има много лица. Желана или натрапена, тя е като двуликия лош герой от „Батман”, който може да ни покаже привлекателен или отвратителен профил в зависимост от позицията ни спрямо него... Безспорно е, че без да оставаме насаме със себе си, няма как да чуем вътрешния си глас, да оформим личното си пространство, да творим, да мечтаем, да изживеем тъгата си дори... Но самотата може да бъде и изолация, ограниченост, затвор и усещане за невидимост... Често за негативния вариант се използва думата „самотност”, но според мен „самота” успява да съдържа всеки смисъл, защото преживяването й от различни хора в различни за тях моменти е наистина своеобразно... Прекрасна и кошмарна, тя винаги е учител... но невинаги имаме потенциала да се поучим от нея.
В съвремието самотата е нарастваща величина, а дори не искам да засягам въпроса за възрастните хора или подрастващите младежи с техните вариации на ненужност и невидимост. Ще визирам по-скоро групата на 25-55-годишните, които имат най-активен личен и социален живот.
Онази, нежеланата самота, има степени на развитие. Има и различни сцени на действие.
Най-честата асоциация за „самотен човек” е тази на необвързан, който изпитва болезнена липса на партньорство. Той може да преживява самотата по различни начини, като отрицателният също има своите положителни страни. След скорошна раздяла с интимен партньор самотата е нужното време и пространство, за да намериш отново себе си в онези параметри, които са се размили в двойката и в компромисите; да преоткриеш новото си аз, асимилирайки уроците, случили се по време на близкото взаимоотношение с друг човек, който е бил твое огледало и активен стимул да покажеш най-доброто и най-лошото от себе си... Самотата е поле за очертаване на граници, за растеж и развитие, за размисъл и откриване на непроявени способности... В самота човек може да надскочи себе си най-лесно.
Но като всяко нещо, достигнало крайност, от един момент нататък самотата престава да бъде полезна. Човешките същества са социални, не са създадени да бъдат единаци (изключвам отделни индивиди, които не изпитват нужда от общуване и прекарват живота си в планини и манастири). Усещането за самота спира да стимулира развитие (поне не и постоянно). Задейства се омагьосан кръг, в който подобно на мишле въртиш колело от негативни мисли – за липса на любов, на приятелство, на възможности, на удоволствие, на забавление... Изобщо – дъъълъг списък от липси. Започва и процес на самозатваряне – за хората, за света, за вярата, за креативността. Твоята невидимост, ненужност, неразбраност, непринадлежност, неизявеност и други „не”-та те деформират до едно същество, което вече не си ти... Но започваш да вярваш, че си...
Самотата далеч не е „привилегия” само на необвързаните. Тя е лично преживяване, емоционално и душевно усещане, така че не зависи от физическото присъствие на други хора, дори и на партньор, който е до теб (тялом) всяко денонощие. Животът на семейни начала е друга нейна популярна сцена. Понякога (или често) партньорите се развиват в различна посока, отдалечават се един от друг и не успяват да запазят връзката помежду си. Ако някой от тях съзнава случващото се, той не разполага с власт да промени другия, да изисква от него по-активно и осъзнато участие във взаимоотношенията. Или пък да го принуди да се развива, ако другият предпочита да деградира (защото освен посоката нагоре, към развитие, съществува само другата – надолу, към деградация). И след създаването на пропастта между двамата (отнемаща години, но и случваща се неусетно), в един момент поне единият партньор, ако не и двамата, започва да усеща горчива самота. Чувства се в капан на един договор за съдействие, което се е превърнал в договор за несъдействие.
Заживяваш сам... макар и несвободен. Не можеш просто да си тръгнеш от тази връзка, но и оставането в нея е някак безсмислено, безперспективно, ограничаващо до степен на ограбващо. Замисляш се дали фактическата самота не е по-добрият и лек вариант пред това псевдосъжителство. Трупаш огорчение, самоомраза и гняв към партньора на пластове... като в извратена торта. Не се харесваш такъв – хладен, недоволен, нервен, отчужден... Отражението ти в очите на партньора показва омразна картина на някого, в когото не знаеш как и кога си се превърнал. Някога в теб имаше толкова любов! Сега има само стая с криви огледала...
Коя самота е по-страшна? Тази на явно самотния или онази на прикрито самотния? Никоя самота, която води до безверие, не е добра. Но да си припомним, че самотата е вътрешно усещане. И че отговорът винаги се крие в нас самите. Ние сме толкова свободни, колкото си позволяваме да бъдем. Толкова самотни, колкото не успяваме да намерим утеха в себе си. Не казвам, че няма и обективни обстоятелства за самота, напротив. Но човек винаги има избор какво да прави със себе си, с времето си и с фокуса си. Според духовните учения, ако всичко в нас е наред, външната среда също ще бъде благодатна и подкрепяща. Така че всяка мъчителна самота е неонов знак за внимание: погледни кое вътре в теб иска да бъде разбрано, утешено, приласкано, обичано, прието! Ако се научиш да обичаш себе си достатъчно и се погрижиш любящо за нуждите си, ще се намери и партньорът, който да отрази и увеличи тази любов!
Вижте повече за Антония Нотева и още статии от нея
Вижте още: САМОТАТА Е РОЗОВА
