Gnezdoto.net
Къде си забравих мечтите

Къде си забравих мечтите

Ставам в 9.00 ч. Или поне се опитвам да стана. При мен винаги е много трудно. След години мъка и чудене на кого съм се метнала, установих, че баща ми е бил същият дремльо като мен.
Лек грим, прическа що-годе прилична, униформа и кафе от машината пред блока.
Денят е един от първите есенни. Леко вали, има мъгла и аз съм в кофти настроение. Обаче знам, че ще се оправи, защото чакам да видя приятел, който не съм виждала от месеци.

Часовете се нижат, а в офиса всичко е абсолютно нормално.
В 3 часа излизам от офиса, за да ида до границата и да взема другарчето ми от училище. Качвам се в колата, усилвам музиката и се дразня, че не мога да да си сваля прозореца и да си извадя ръката. Детска му работа, но пък винаги ми е доставяла удоволствие!

Карам сравнително бавно, защото вали. В един момент колата поднася. Овладявам я и намалявам скоростта. Продължавам към заветната точка.
Пълно е с дървета около пътя и аз се чувствам като в реклама на скъпа марка кола. Липсва само хубавото време и скъпата кола. Ама не ми пукаше!
Изскача зайче! Набивам спирачки. Колата пак поднася и аз вече псувам на глас. Яд ме е - не ям заешко, не ме разбирайте погрешно. Яд ме е, че зайчето може и да не оцелее другия път.
Намалявам още скоростта, защото съм се уплашила достатъчно!
След 1 км колата отново поднася. Пързулва се към банкета вляво от платното. Аз съм ужасена! Всъщност ужасена не е точната дума... Исках гадната кола да влезе отново в правия път. Инстинктивно завъртам волана в обратна посока.... животът ми също се завъртя.

Секунда.

Живее ми се!

Боже, нямате представа какво желание имах за живот. Исках да дишам. Исках да видя мама, тате и сестра ми. Исках да празнувам имен ден. Да вдигна луд купон и да пусна November rain до дупка в 3ч. през нощта. Исках да си купя онази къса рокля, която постоянно зяпам в един сайт. И да я нося, нищо, че краката ми са клечки. Исках да си направя хиляди снимки усмихната независимо, че нямам хубава усмивка. Исках толкова много неща, а усещах как няма да ми остане време за едно "Обичам ви" и "Извинявайте".

Секунда.

Колата ще се удари.

Това е онзи момент, в който осъзнаваш ,че лошото се случва. Не Ще се случи. То се случва. Сега. Точно в тази секунда. И на теб. Обаче на мен ми се живее. Аз си искам живота. Не съм направила и половината от нещата, за които мечтая.
Прекръствам се с ръка и се моля на Господ да оживея. Защото не е моментът. Не сега. Не тук и не така. Стисвам волана с все сила. Колата се обръща. Затварям очи.

Отварям ги. Нищо не ме боли. Не се ориентирам къде съм. Но съм добре. Не съм сигурна какво се е случило. Дезориентирана съм. Но ми няма нищо. Чудя се дали така се чувстват хората, когато са умрели. Ощипвам се. Надявам се да разбера каква съм. Боли ме. Констатирам, че все още съм си жива.
Обаче се намирам свита в кола, наподобяваща сапунерка. И не ми стига въздух. И се паникьосвам. И крещя. Искам си въздуха. Имам още неща за вършене. Не съм пяла пред публика. Не съм написала книга. Трябва да отида още веднъж в Париж. Не съм чула някой да ми казва Мамо. Не съм била булка. Не съм се изплюла в лицето на някого. Не съм повишена в работата ми. Не съм спала на плаж. Не съм видяла края на "Дневниците на вампира"...

Разбирате ли, имам много работа на тая Земя. Не ми е време да умирам.

Стягам се. И започвам да си търся телефона. Само че не го откривам. Паникьосвам се отново. Но след секунда започвам да ровя между всички боклуци, които само баща ми знае какво правят в колата. Намирам го, но нямам обхват. А няма как да изляза от колата. Започвам да си вдигам ръката и да я местя с надеждата да намеря поне 1 чертичка. И успявам. Звъня на тате. И му казвам с възможно най-спокойния глас, че имам нужда от помощ.

Боже, толкова ми олекна , че за първи път от много време исках помощ от някого...

Минути.

Крещя "Помощ" и свиря с клаксон с идеята някой да ме чуе.
Чувам как минават коли наблизо, но никой не спира.
Чакам свита на кълбо в колата, а единият крак е опрян в тавана на колата, другият е подпрян на страничното стъкло...

Защо никой не идва и защо никой не ме чува?
Плача... самичка съм и плача от страх.
И чувам "Има ли живи?"
Казах АЗ. Но явно съм го казала на себе си.
Пак чувам "Има ли живи"
Вече крещя с все сила, че съм в колата. И ми няма нищо.......

Кой каза, че няма Господ?
В онзи момент Господ беше човекът, който ми говореше.
Кой каза, че не му се живее?
Кой си забрави мечтите?
8 септември беше първият ден от остатъка от живота ми!

Бях забравила колко налудничави мечти имах...до момента, в който възможността някога да ги сбъдна не започна да ми се изплъзва между пръстите....

Бях забравила колко е приятно да вали и да се радвам на дъжда. В оня ден единствено дъждът, който ме мокреше, ме караше да чувствам, че съм жива.

Бях забравила, че животът не е работа. Животът е за живеене.
Щастието е относително понятие.
Мислех, че съм нещастна. До онзи момент. Разбрах, че не само съм щастливка, а и съм голяма късметлийка.

Радвайте се.

Колкото и да е тривиално - радвайте се на живота. Оставете времето.
Какво означава, че нямате време?
Кой може да каже колко време има?

Скъсайте оковите!
Живейте!
Днес е точният ден!
Сега е точният момент!

Защото Вчера е минало, Утре е Бъдеще, а ДНЕС Е ПОДАРЪК!

автор: София Иванова

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ПРОМЕНИ ЖИВОТА СИ"

vig vsi4ki