Gnezdoto.net
Неочакваният урок, който получих от мъжа със смокинга

Неочакваният урок, който получих от мъжа със смокинга

Телефонът звънна във вторник следобед. Ако преди пет години (дори преди пет месеца) ми бяха казали, че ще ми се отвори такава възможност, нямаше да повярвам. Докато говорех по телефона, изпитах неописуемо щастие. Идваше ми веднага да кажа „да“, но от чиста формалност обясних, че трябва най-напред да говоря със съпруга и с агента си.

Затворих и вместо очаквания прилив на въодушевление и адреналин, изпитах тревога. Почувствах се изплашена, нервна и завладяна от желанието да се скрия. Няколко минути се разхождах отнесено из къщата, опитвайки се да разплета кълбото на мислите си. Грабнах лист хартия и химикалка и започнах да драскам.

През по-голямата част от живота си лавирах умело покрай отрицателните емоции, като отвличах вниманието си с работа и им придавах положителен смисъл. Пренебрегвах гласа на тялото си и отговорите, които то се опитваше да ми подскаже. О, може би просто имам нужда от кафе! Или от глътка свеж въздух... От десетилетия бягах от чувствата си и не притежавах умението да улавям смътните сигнали, които тялото ни изпраща. Едва наскоро започнах да им обръщам внимание, да ги наблюдавам и да се вслушвам в тях.

Но в слънчевия следобед на онзи вторник направих точно това. И емоцията, която изплува, беше страх и тревога. Това, което би трябвало да ме изпълни с радост, ме уплаши. Именно изразът „би трябвало“ е един от онези предупредителни за мен сигнали, защото в повечето случаи си задавам въпроса как би трябвало да се чувствам, вместо как се чувствам в действителност.

Говорих с Арън, когато се прибра, но съпругът ми – човекът, който винаги ме подкрепя и се радва заедно с мен – се намръщи, поразен от цената, която семейството ни трябваше да плати за тази възможност.
– Мислех, че някои неща са останали в миналото – каза той. – Мислех, че това безумие е приключило.

Моментът не беше подходящ за този разговор, но всъщност това също беше част от проблема – ако в живота ти няма място за обсъждане на жизненоважните решения, очевидно нещо не е както трябва. В нашия случай не беше както трябва от много време. Арън се прибра след ужасен ден в офиса, на другия ден очаквахме снимачен екип вкъщи, от което аз бях крайно изнервена и опитите ми да изчистя и подредя къщата стигаха до маниакалност, което пък от своя страна изнервяше Арън и той стана раздразнителен и заядлив.

izkustvoto da si nesyvyrshena sreden 2019 min

izkustvoto da si nesyvyrshena sreden 2019 min

Помолих го да отложим разговора и през следващите три дни непрекъснато премислях предложението. Разбира се, че мога да го направя. А щом мога, значи трябва. Те имат нужда от мен. Имат нужда да съм силна и отговорна. Трябва да го направя. Внимание, внимание, внимание! Думите „силна“, „отговорна“ и „трябва“ никога не са били предвестник на вътрешна хармония и цялост.

Денят на снимките дойде и си отиде, след тях и пътуването извън града за делова среща, така че се върнах точно навреме за едно събиране в тесен кръг у наши приятели. Блейн и Маргарет тъкмо се бяха преместили в квартала и след като поверихме момчетата на грижите на любимата им бавачка, двамата с Арън тръгнахме по покритите с лед и сняг улици. Ботушите ни скърцаха, държахме се за ръце, а дъхът ни чертаеше малки облачета на светлината на уличните лампи.

Маргарет беше приготвила любимото ми свинско рагу с папарделе. След вечерята се преместихме в новата им дневна. Имах нужда от техния съвет. Знаех какво искам, знаех как съм постъпвала досега и как съм научена да постъпвам. На теория знаех кое е правилното решение, но тъй като съм отборен играч, исках да споделя с тях.
Тогава Маргарет ни разказа за техен скъп приятел, който умирал от рак. Не му оставало много – може би месец. В началото на седмицата той помолил Блейн да се отбие при него и да го запише на видео.

Когато пристигнал, Блейн онемял при вида на облечения в смокинг Робърт. Оказало се, че ще записват неговите тостове за бъдещите сватби на децата му – тържества, на които той нямало да присъства. С променен от болестта глас, Робърт прочел пред камерата дума по дума своите послания. Той използвал всяка секунда от оставащото му време, за да не остави нищо недоизречено, за да сподели цялата си любов, опит и мъдрост, посвещавайки последните си мигове на тази важна цел.

След това двамата се обърнаха към мен.
– Спомена, че искаш съвет – каза Маргарет.
– Не – отвърнах. – Вече не.

Не познавам този мъж, който е стоял изправен пред камерата в своя смокинг и е държал реч на бъдещите сватби на децата си. Това е неговата история, която сама по себе си е ценна, но няма нищо общо с мен. И все пак вярвам, че ако поискаш помощ или напътствие, непременно ще ги получиш, макар че може да не стане по очаквания от теб начин.

Точно в този момент исках да си отговоря на въпроса кой трябва да получи най-доброто от мен и енергията ми – моите момчета или някаква компания, потърсила услугите ми като лектор. Нужно ми беше да разбера какво е важно за мен. И отговорът дойде от мъжа в смокинга.
Дадох си сметка, че винаги ще има нещо, за което да съжалявам. Винаги ще има хора, които ще разочаровам. Но сега знам, че това няма да са децата и съпругът ми. Преди се случваше понякога. Но аз се уча. И започвам да правя нещата по правилния начин.

Изпратих имейл с отговора си на следващата сутрин. Страхувах се, че в очите на тези хора ще изглеждам слаба или безотговорна, че с отхвърлянето на тази възможност сама слагам прът в колелата на кариера, на която съм посветила почти десетилетие, молейки се точно за такива възможности. В същото време знаех, че за мен това е нов шанс.

Докато пишех имейла, се молех. Молех се да постъпвам правилно. Когато го изпратих, се почувствах по-спокойна, отколкото през цялата изминала седмица. Може би с това „не“ се отказвах и от едно друго предложение, което наистина исках да приема. Но трябваше да поема този риск, защото имах нужда да изоставя стария начин на живот и навика в последния момент да вмъквам допълнителни ангажименти в графика си. Опитвах се да освобождавам време за писане и за семейството си, а какво правех с него? В последната минута го запълвах с поредното събитие, пътуване или среща, тъй като не знаех как да кажа „не“. И въпреки че се изпълвах с тревога и негодувание, отново казвах „да“.

След няколко часа получих отговор: „Разбираме. Приемаме твоето решение, но ще се радваме да участваш в другия проект, когато и както би било най-добре за теб.“ Моето „не“ беше чуто и оценено. Бях на крачка да се съглася с нещо, което не исках, само защото се страхувах. На крачка от това да постъпя несправедливо спрямо децата и съпруга си.

Продължих да мисля за мъжа в смокинга, който с наближаването на края си беше осъзнал кое е най-важното.

Всяко „не“, което изричаме, освобождава пространство за едно „да“. През последните години усещах, че това, което ръководи поведението ми, няма нищо общо с вътрешния ми глас, с призванието и с Божието намерение за живота ми. Не спирах да говоря за това, но продължавах да постъпвам както преди – по навик, от страх и заради онова смахнато убеждение, че няма да дойде краят на света, ако отстъпя само още веднъж и направя само още едно нещо за някого, за стар приятел, за човек, който се нуждае от помощта ми.

Но идва момент, в който знаеш, че просто трябва да кажеш „Стига!“. И разбираш, че си си научил урока. Онзи ден аз казах „Стига!“. Децата ми няма да забележат разликата. Мак дори няма да си спомня. Но аз ще знам. Вечер, когато ги завивам, и сутрин, докато приготвям сандвичите с желе, ще знам, че можеше да съм някъде другаде. Само че един мъж в смокинг, когото никога не съм виждала, ми показа по-добрия път.

Откъс от книгата „Изкуството да бъдеш несъвършена“ на Шона Никуист

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ, ПРОМЕНИ ЖИВОТА СИ"

vig vsi4ki