Ще те нося на ръце до края на живота

Прибрах се вкъщи. Съпругата ми беше приготвила вечеря и ме чакаше. Но на мен ми предстоеше един труден разговор с нея. Започнах с думите:

– Трябва да ти кажа нещо...

Тя не каза нищо и мълчаливо започна да се храни. За пореден път забелязах една особена болка в очите ѝ. Но все пак трябваше да довърша започнатото. Казах ѝ, че искам развод. Тя не изглеждаше учудена, просто тихо попита:

– Защо?

Избегнах отговора, а тя изведнъж се разгневи. Изпадна в истерия и започна да хвърля предмети по мен.

– Ти не си мъж! – изкрещя жена ми.

Тази вечер повече не си проговорихме. Аз отидох да си легна, но чувах как тя тихо плаче. В интерес на истината, нямах намерение да анализирам защо се разпадна нашият брак. А може би тя искаше да чуе точно това. Но какво можех да ѝ кажа? Че отдавна не я обичам, а просто я съжалявам. И че сърцето ми принадлежи на друга...

На сутринта подписах документите за развода. Оставях ѝ къщата, автомобила и половината от акциите в компанията ми. Тя се усмихна вяло, погледна документите и ми каза, че нищо от това не ѝ е необходимо. И започна отново да плаче. Стана ми мъчно за изгубените години и за нашия брак. Но нейната реакция, истерията и гневът ѝ, като че ли затвърдиха желанието ми да се разделим.

Вече не виждах в тази жена това, което обичах преди и което ме свързваше с нея.

Вечерта се прибрах късно. Без да вечерям, направо отидох в спалнята и си легнах. Съпругата ми стоеше на бюрото и пишеше нещо. Веднага заспах, но се събудих по някое време през нощта и я видях в същата поза на бюрото – тя продължаваше да пише. Беше ми все едно какво прави. Осъзнах, че вече не изпитвам нищо към нея.

На сутринта тя ми съобщи, че е написала своите условия за развода. Всичко, което искала, било да се опитаме да съхраним добрите си отношения – доколкото е възможно. Аргументът ѝ беше убедителен – след около месец нашият син имаше важни изпити и тя смяташе, че не трябва да го тревожим с новата ситуация и е по-добре да му осигурим спокойствие до изпитите.

Съгласих се. Все пак трябваше да призная пред себе си, че това беше абсолютно правилно решение.

Второто ѝ изискване обаче ме хвърли в недоумение и ми се стори глупаво – тя искаше всяка сутрин през следващия месец да я изнасям на ръце от спалнята и така да я нося до верандата... като спомен за това как съм я носил на ръце, влизайки в нашия дом след сватбата.

Не спорих с жена ми по отношение на условията ѝ, колкото и странни да бяха. Така или иначе това не означаваше нищо за мен. По-късно, когато разказах на новата си любима за споразумението ни, тя се разсмя и каза, че това е чиста манипулация и че жена ми прави жалки опити да ме задържи. Казах ѝ, че е невъзможно. И бях убеден, че е така.

Първия ден, в който взех жена ми на ръце, се почувствах много неловко – все пак от много време не бяхме имали никаква интимна близост, а разговорите, които водехме напоследък, съвсем ни бяха отчуждили. Когато ни видя, синът ни радостно започна да пърха около нас и извика възторжено:

– Татко носи мама на ръце!

Жена ми тихичко ми прошепна:

– Моля те, не му казвай нищо...

На следващия ден, докато изпълнявах условието, се държахме доста по-естествено. Тя сложи главата си на рамото ми и аз усетих аромата ѝ. В този момент разбрах колко отдавна не се бях вглеждал в жена си, не бях забелязал ситните бръчици по лицето ѝ и леко прошарената ѝ на места коса. Замислих се колко много беше дала тя за нашето семейство... А аз с какво ѝ се отплатих?

На четвъртия ден като че ли между нас проблесна мъничка искра. През следващите няколко дни започнах да усещам, че тази бледа искрица започва леко да се разпалва. Този път обаче не споделих своите чувства с другата жена.
Докато носех жена ми всеки ден на ръце, установих, че тя ставаше все по-лека и по-лека. Последния ден, в който трябваше да я изнеса от спалнята, я заварих да се суети около гардероба. Търсеше какво да облече, защото всичките ѝ дрехи ѝ висяха. В този момент забелязах колко много е отслабнала. Почувствах огромна тъга заради страданието, което ѝ причиних.
Влезе синът ни и най-неочаквано попита:
– Татко, хайде, кога ще носиш мама на ръце?

За него това се беше превърнало в любим ритуал, с който започваше всеки ден.

Взех я в ръце и в този момент се почувствах точно както в деня на сватбата ни. Тя леко ме прегърна през врата... както тогава. Всичко беше прекрасно... точно както тогава... Единственото нещо, което продължаваше да ме притеснява, беше прекомерната ѝ слабост.

В този момент осъзнах, че всъщност моят брак се е разпад­нал не защото сме престанали да се обичаме, а защото сме спрели да си обръщаме внимание един на друг. Когато по-късно отидох в офиса, се обадих на адвоката си и му казах, че се отказвам от развода. Опитах се да работя, но изведнъж почувствах, че искам веднага да се прибера вкъщи. При моята жена.

Изскочих от офиса и влетях в първия срещнат цветарски магазин. Купих невероятно красив букет и сложих в него картичка, на която написах: „За мен ще бъде огромно щастие да те нося на ръце до края на живота“. Усещах се приповдигнат и щастлив. На сърцето ми беше леко. Бързах. Вървях с букет в ръце и с най-широката усмивка на света. Когато влязох вкъщи, там беше необичайно тихо. Изкачих стълбите на бегом и се втурнах в спалнята. Жена ми лежеше на леглото. Беше мъртва...

По-късно разбрах, че през последните месеци тя се е борила с рака. Не ми беше казала нищо за болестта си. А и аз не бях забелязал. Нали бях зает с новата си връзка... Дадох си сметка, че моята мъдра и добра жена, знаейки, че ѝ остава малко живот, се беше погрижила нашият развод и новата ми връзка да не ме направят чудовище в очите на сина ни. Той щеше да помни до края на живота си как носех майка му на ръце. И вероятно щях да остана в съзнанието му като пример за мъжко поведение.

Не забравяйте, че малките жестове на внимание, дребните ежедневни радости и мигове на изразена любов само укрепват и украсяват един брак. И точно те не позволяват искрата да угасне. Бъдете партньор и приятел на своята половинка. Бъдете вер­ни и предани...

Дано тази история помогне на някого да запази семейството си. Като си помисля, колко хора се предават, когато са съвсем близо до щастието...

Никога не сме толкова беззащитни както тогава, когато обичаме, и никога толкова безнадеждно нещастни, както когато изгубим любовта.
Зигмунд Фройд

Притчата е част от сборника "Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота"

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те съществуват и винаги са били там.
Книга, която ще зареди деня ви с енергия, ще стопли сърцето ви и ще успокои вечерта ви след дългия ден...

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.