Опит за дефиниране на приятелството
- категория: Вдъхновение
Писах преди време за моята Мия. Тя е Човекът Приятел. С главни букви, подчертано, на висок глас. Преди няколко дена Мия отново предизвика у мен желание да пиша за нея. Дори не помня какво направи, но беше жест или мисъл за мен, които ме накараха да запиша в тефтерчето: семейството не е само от кръв.
За много други неща (си въобразявам, че) знам основното, но не и за приятелството. Какво е приятелят? Човекът, на когото, ако звъннеш в полунощ, че си убил някого, ще дойде да заровите заедно трупа? Или този, който ще ти продиктува телефона на полицията? Кой от двамата е по-добър приятел? Този, който ще ти каже да не слагаш повече тази рокля, защото с нея ти личи, че си дебела, или този, който ще ти каже, че роклята е красива, а той има нужда от приятел, с когото да тича всяка сутрин в парка? Кой е приятелят? Този, който ще ти даде пари, когато за пореден път те изгонят от работа, или този, който ще те остави да гладуваш, за да не допускаш да те уволнят и другия път? Може би трябва да питам Мия.
Винаги съм търсила начин да бъда добър приятел. Невинаги съм намирала. Аз съм от приятелите, които биха си потърсили компания за тичане, нищо че не обичам да тичам. И неведнъж съм получавала упреци за това. Било лицемерно. Приятелите трябвало да казват истината. Но колкото и пъти да съм чувала, че роклята ми не е хубава, ме е боляло. Не заради роклята. Заради приятеля, който с лекота ме е отстрелвал с „истината", неговата истина. Заради невъзможността му да изрече „истината" по щадящ начин. Убедена съм, че всяко нещо може да бъде казано по различен начин и добрите приятели знаят как. Безброй пъти съм била ранявана не от думи, а от тон. От удивителни знаци в имейлите. От назидателно отношение. От свирепо несъобразяване с чувствата. Да, има хора като мен, при които болката се явява твърде лесно, но същата тази чувствителност е готова да даде повече разбиране от нечия друга. Приятелите знаят за какво говоря.
Опитвам се да формулирам приятелството, но дали успявам? Зная колко различни са хората. Колкото хора, толкова истини за всичко. И двойно повече за приятелството. И все пак има хора, които макар да са различни от теб, живеят край душата ти като твоя кръв, като откъс от твоята книга, като перо от твоите криле. Те вероятно имат различна дефиниция за приятелството от твоята, но когато се стигне до там да са добри приятели, те просто не се съобразяват с дефиниции.
Един от тях е Мия. Нали знаете онзи поглед на хората, който минава през теб, когато им разказваш нещо безинтересно (за тях)? Поглед, който те пронизва с безразличието си и заминава някъде в безпризорното неизвестно. Мия никога няма такъв поглед за мен. Дори да й разказвам колко красив колаж от есенни листа съм направила в 4-ти клас, тя го чува и участва в желанието ми да си спомня това. Може би по този безусловен начин човек приема само децата си. Може би това е приятелството – да бъдеш винаги там и всичко важно за твоя приятел да бъде важно за теб. Може би да си приятел е като да си родител, но без назиданието. Приятелите са родители един на друг. Не сестри дори, а родители. Безусловна връзка, независима от нищо, стабилна и първична, но много фина и велика.
Това са само догадки на приятел-лаик, който постоянно се учи какво е приятелството и все не стига до края на урока. А се натрупаха доста уроци и част от тях трябваше да изболедувам по пътя на ученето... Изживявам приятелството по интуиция. И от време на време драскам по някоя дефиниция.
Приятелството е да не очакваш нищо, но да знаеш, че може да получиш всичко. Приятелството е да дадеш двойно на полученото. Без нужда от признание, без усилие, без страх от неравностойност на жестовете. Единственото допустимо условие в приятелството: „ако за теб така е добре". Убил си човек?! Това е ужасно, но ти имаш нужда от мен. Струва ви се крайно? За мен е по-крайно да накажеш приятел, защото е сторил нещо, което изглежда неправилно. Той вече е наказан. По-добре му помогни. Ако не заслужава помощ, изживей грешката му като своя. Защото истината никога, ама никога няма само едно лице. Приятелството прощава грешките. Не, да простиш не е толкова трудно. То е като признание за собственото ти превъзходство. Приятелството може нещо по-велико от прошката – то може да разбере грешките. Да проявиш емпатия, да се поставиш на нечие трудно място, е признание за равностойност на всички ни. Грешни, слаби, малки същества, които се учим.
Преди години се разделих с един мъж и най-близките ни „семейни приятели" забравиха за мен. Не бях удобна за компания в ролята си на самотна майка. Нито бях особено забавна в онзи период, нито можех да пия за двама. Да ме вземат с тях на пътешествие, не беше най-удобното, защото една жена с дете и без мъж е отговорност в повече. Тогава няколко пъти се натъкнах на това явление – сам човек не е удобен за хората във връзки. Разбира се, зависи от хората. Приятелите нямат нужда от удобства. Те са там дори когато от теб остане половината.
Преди още повече години ми се случи и обратното. Забравих да се виждам с приятелите си, защото имах нужда да се виждам с един-единствен човек. Приятелите ги заболя, но останаха. Останаха, защото разбраха. Другите – не. След време на тях се случи същото и тогава аз ги разбрах. И останах. Приятелството не се сърди на любовта. То е като неин родител, който е готов да я брани дори когато тя няма нужда от него. Приятелството те подготвя за любовта. То те чака, когато я срещнеш и когато имаш нужда само от нея. То се радва за теб и когато си го забравил. Ако за теб така е добре...
А има хора, които просто те правят добър приятел. Ето още догадка за приятелството. Всеки, който може да ме направи по-добра, е някой, когото искам за приятел.
...
Йори казва: „Ех, и аз имам свои приятели! Вчера дори някой разговаря с мен. И миналата седмица ли беше, или още по-миналата Зайо се блъсна в мен и ми каза: "Прощавай!" Така е! Животът е колело! Нещата се променят..."
Имам няколко сестри. Уча се от тях не само на приятелство, а на всичко сложно и необяснимо, което се налага да живеем. И се уча не защото те знаят повече от мен, а защото и те като мен не знаят. И да, скъпи Йори, животът е колело. Ту си се изкачил неусетно отгоре му, ту си паднал като гръмотевица в тъмното. Понякога се чувстваш сам на колелото и единствената компания на твоите писъци е скърцането на старите ти спици. И си толкова сам и толкова далеч от хората, че дори не помниш за тяхното съществуване. Не помниш, че някои от тях могат да бъдат при теб с един скок, ако някой невнимателен те блъсне. Дори да са далеч, бързината, с която ще те хванат, за да не паднеш, ще бъде равна на безсилието на разстоянието между вас. Нищо не може да ги спре да са до теб – нито вашите различия, нито твоите грешки. Те просто са там дори когато ти си далече. Защото някои неща не се променят никога.
Автор: Мила Иванова / solunska16
Вижте още: ПРИЯТЕЛИ
