Среща

Беше месец май, лятната ваканция наближаваше. Тогава и идея си нямах, че точно към края на учебната година щях да науча един от най–големите си уроци през живота. С една съученичка се бяхме уговорили да ходим в един от най–модерните барове по онова време, където обстановката наподобяваше нощен клуб, въпреки че заведението работеше само през деня. Но преди да тръгнем натам, съученичката ми каза, че трябва за малко да се види с някакъв познат - само сме щели да минем през дома му за десетина минути и оттам - направо в заведението.

Така срещнах въпросното момиче за първи и единствен път до този момент. Веднага щом влязохме в онзи апартамент, съученичката ми изчезна в другата стая с важния си приятел, а аз седнах на една табуретка в хола да я чакам. Момичето седеше на дивана срещу мен. Беше едно от най–красивите същества, които бях виждала през живота си – имаше дълга кестенява коса, позлатена от естествено руси кичури, слабо и стегнато тяло и бадемовидни очи, които гледаха хипнотизиращо. Пред нея на масата бяха подредени пакетче с кафяв прах, една супена лъжица, спринцовка, запалка, лимонтозу и цигари.

- Ще можеш ли да ми помогнеш? – вместо поздрав ми отправи въпрос тя.

- Как? – със страх попитах аз.

- Запали ми една цигара и като се "ударя", ми я подай.

Досетих се какво значеше "да се ударя" и цялата настръхнах. Никога не бях пробвала нещо повече от една–две дръпки от обикновена цигара. Не исках да гледам как момичето срещу мен си инжектира хероин, но в същото време цялото ми същество стоеше вкаменено и хипнотизирано от нереалната действителност, която се случваше пред очите ми.

- Добре – в транс отвърнах аз.

Tя започна бавно и спокойно да приготвя дозата, която щеше да си инжектира.

- Никога не си опитвала, нали? Личи по ужаса, който се появи в очите ти. И аз доскоро гледах по същия начин всички отрепки, които са на хероин – и тя се усмихна насила. – Но се влюбих в наркозависим и реших, че мога да съм неговият спасител, да успея да го изкарам от калта, да го пречистя с любовта си. Много го обичах... На един купон се скарахме сериозно. Той се държеше, все едно не съществувам, беше в негов си свят, в който нямаше място за мен. А аз винаги съм искала единствено това – някой да ме обича... И тогава ми хрумна, че има начин да привлека вниманието му, а и вярвах, че само така ще му причиня болка, равна по сила на тази, която той ми беше причинил. Отидох в другата стая, купих си една доза от дилъра и я изсмърках. Определено привлякох вниманието му тогава, но сега прегръдките на хероина са ми достатъчни и не ме интересува дали ще ми обръща внимание някой... За какво ти е любов, когато има наркотици? – и тя отново се усмихна тъжно. – А дали той страда за мен? Наказах ли го с постъпката си? Със сигурност... Но има и нещо друго. Мисля, че никога не можеш да направиш нещо на друг, без първо да го изпиташ на собствения си гръб. Така е и с причиняването на болка, и с даряването на щастие.

За момент спря да нагрява лъжицата с кафявата течност и ме погледна с усмивка, сякаш знаеше великата тайна на живота, но виждаше, че краят е съвсем наблизо и няма изход от смъртта, та затова няма смисъл да разкрива тази истина. После продължи:

- Баща ми ни е напуснал с мама, когато съм била на по–малко от 5 години. Знаеш ли, тази сутрин мама ме погледна със същия като твоя поглед. Беше седнала на ръба на леглото ми и чакаше да се събудя, взирайки се в белезите от инжекции по ръцете ми. Когато се събудих и я видях там, направо откачих – крещях й, обиждах я, дори мисля, че метнах някакви неща от нощното шкафче направо в стената. Сутрините на всеки зависим са ужасни. Защото си почти истинският ти, без дрогата ставаш отново това, което си бил някога, а нямаш сили да бъдеш себе си, не искаш да бъдеш себе си – слаб, без сили да се справиш със ситуациите на деня, без да знаеш как да откриеш и изразиш любовта, която се крие някъде из теб, незнайно къде. Мама ме изчака търпеливо да се навикам, като продължаваше да се взира в ръцете ми. После знаеш ли какво направи? Не вика, нито плака, не ме моли да спра да се друсам... Спокойно започна да ми разправя как някога е държала тази ръчичка, за да ми преливат животоспасяващ антибиотик венозно, докато сме лежали двете в болница, и как не е мигвала цели денонощия, за да се моли да оздравея. Каза ми как тази ръчичка е била единствената опора през всичките й години, за да се бори, да работи на три места, за да ни издържа, единствено тази ръчичка е крепяла целия й свят, за да не се разпадне, когато се е чувствала съсипана и е мислила, че няма да може да продължи напред. Разказа ми как тази ръчичка всяка вечер е навирала пръстчетата си в косата й, защото само така съм можела да заспивам години наред като малка. Каза ми, че ако наистина искам да продължавам така, тя е безсилна да ме спре. Мама е много умна жена – знае, че никой доктор и никоя комуна не могат да помогнат на наркоман, който не иска да спре наркотиците. Накрая ми каза, че ако наистина това е моето решение, то тя ще идва всяка сутрин и ще държи ръката ми, но този път ще знае, че белезите не са от абоката с лекарството, което тече по вените и спасява живота ми, а от иглата, която вкарва отрова в кръвта ми. Ако съм искала наистина това, тя каза, че ще ме държи за ръка и по пътя ми към смъртта.

Усещах как сълзите се търкаляха по бузите ми. А тийнейджърките трудно се разчувстваха от подобни семейни истории...

- Да, мама винаги е знаела как да въздейства – поглеждайки към сълзите ми, продължи да говори момичето - не, като изпада в истерии, а като ти плисне мръсната истина направо в лицето. А истината е, че аз не просто убивам себе си. Аз убивам нея. И го знам. Сигурно много болят белезите от спринцовки с хероин по майчиното сърце. Но не мога да спра. Не знам как да живея без опиянението на хероина, не знам откъде да намирам сили, не знам как да живея така, че делникът да не смазва гърдите ми, оставяйки ме без въздух.

Инжекцията вече беше готова. Момичето пусна една капка от течността да се стече по иглата.

- Свобода. Разбиране. Любов. Завърнал се любящ баща. Влюбено гадже, което ти обръща внимание. Жажда за живот. Безграничност. Всички искаме тези неща, нали? Сега ме извини за миг – каза тя и бавно вкара спринцовката във вената на лявата си ръка.

Очите й се затвориха. Дишането й спря, а моето сърце започна да бие като лудо. Бях готова да крещя за помощ, ако до няколко мига не си вземеше дъх. Дали не беше свръхдоза? И в следващия миг се чу шумно поемане на въздух. Сякаш с едно вдишване се опитваше да побере в гърдите си целия свят, цялата любов и красота на живота. Никога няма да забравя как цялото й тяло се изпъна, жадно за въздух, жадно за любов. Плачех, седнала срещу красивото момиче, дишайки изпаренията от нейната болка и нейната жажда да бъде по–добро същество, да бъде по–обичано същество.

Ледени тръпки ме побиха и изпаднах в лек тремор, като че изживявах някаква абстиненция, без никога да съм била зависима. Или може би съм била? Може би до онзи момент бях зависима от мнението (и най–вече критиките) на околните, бях зависима от настроението, в което се събуждах сутрин, бях зависима от парите, които нашите ми даваха за седмицата, от оценките си в училище, от това кое момче ме харесва (или по–скоро кое момче изобщо не ми обръща внимание). И може би това, което изживявах в онзи момент, наистина беше абстиненция, чрез която се освобождавах завинаги от нуждата да се доказвам пред другите, абстиненция след дълъг прием на отровни коментари (доста от които отправях сама на себе си), токсични постъпки спрямо близките си, свръхдози изисквания към себе си и още цял куп токсични състояния, от които сега се освобождавах, изчиствах ги бавно от кръвта си, чувствайки, че съм съвършена в цялото си несъвършенство, чувствайки любовта, която носех в себе си и без която трудно се дишаше животът. И ужасно ми се прииска да прегърна мама и да остана в скута й дотогава, докато прегръдката й не заличи и последната картина от днешната среща с това тъжно момиче. Помислих си как ще се постаря да живея така, че мама да вижда в ръката ми опора и ласка, а не най – голямата си болка. Не изчаках съученичката си да приключи специалната си среща с нейния приятел (вече се бях досетила какво прави в другата стая). Побягнах с всичката сила, на която беше способно тялото ми.

Никога през двадесет и седем годишния си живот не се докоснах до наркотици. Често си мислех за онази случайна среща. Някак си чувствах, че е била решаваща за целия ми живот и без да осъзнавам как точно, но ме е научила на много повече неща, отколкото предполагах. Знаех, че тогава преминах през една абстиненция, която ме освободи от всички онези страхове и липси, които в повечето случаи тикаха хората в лапите на алкохола, наркотиците, хазарта или която и да е друга зависимост.

От онзи ден бяха изминали 10 години, но аз я познах веднага, щом я видях. Беше все така красива. Седеше пред маса с наредени детски книжки, а около нея се бяха насъбрали куп родители с децата си. Момичето беше станало жена и сега даваше автографи върху детски книжки, чиито автор очевидно беше. Изчаках търпеливо да подпише книжките на останалите и аз самата също взех един екземпляр и отидох за автограф. Със сигурност нямаше как да ме помни. Докато надписваше книгата, аз се вгледах в нея, почти като че беше призрак. Изглеждаше по–закръглена отпреди, косата й сега беше почти къса, движенията й вдъхваха спокойствие. Благодарих й за автографа и се отдалечих. Скрих се зад една книга, преструвайки се, че съсредоточено чета нещо, като не спирах да й хвърлям по едно око. Тя прибра нещата си, говори с човек от управата на книжарницата около пет–десет минути, а после отиде до едно осем-девет годишно момиченце, прегърна го, двете се усмихнаха една на друга и си тръгнаха от книжарницата, сплели ръка в ръка.

По–късно у дома се сетих, че не бях прочела посланието, което ми беше написала. Отворих книжката и зачетох:

"Забременях случайно от същото момче, заради което преди 10 години за първи път взех наркотици. И тогава трябваше да реша накъде да поема – към гробищата или към родилното. Избрах родилното. Бащата на моето момиченце умря от свръхдоза, още преди тя да се роди. И всеки ден си припомням, че човек има избор накъде да върви. Към гробищата – вървейки срещу себе си, срещу здравето си, срещу близките си и срещу живота; или към родилното – там, където се раждат осъзнатите мигове, там, където животът се празнува такъв, какъвто е, с всичките му болки и радости.
Когато за първи път видях ръчичката на новороденото си бебе преди осем години, осъзнах, че няма по–силна дрога от самия живот. И всяка сутрин оттогава насам сядам на ръба на леглото на дъщеря си и се взирам с любов в малките й ръчички, които ми показаха как във вените ми може да тече чиста проба любов и това е най–великият опиат на света."

Моника Василева 

Вижте още нейни статии и допълнителна информация за нея ...

Вижте още: Прощално писмо от твоя ангел-хранител

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.