снимка: mommynoire.com
Дневникът
- автор: Неви Боджукова
- категория: Вдъхновение
В моята практика срещам хора, които споделят с мен колко объркани, нещастни и изгубени се чувстват. Търсят себе си, усещат една огромна липса и неудовлетвореност, правят много неща, но нито едно от тях не ги кара да се чувстват щастливи. И когато ги попитам какво трябва да им се случи за да бъдат щастливи, чувам едно виновно "Не знам". Питат ме как да постъпят и какво да направят, за да тръгнат по пътя към щастието си. Но отговорът на този въпрос не е в мен. Той се крие във всеки от тях. Сега ще ви предложа една проста, но много ефективна крачка по пътя към щастието – направете си дневник! Този дневник ще бъде вашето огледало, което ще ви покаже онези части от вас, които не можете да видите, и ще ви помогне да ги подредите по начина, по който искате. И за да ви вдъхновя в това начинание, ще споделя с вас малка част от началото на един дневник.
"18 септември 2005 г.
Ох, никак не е лесно! А си мислех, че да пишеш в дневник е проста работа. Откъде ли да започна...?
Хм... Ами май ще трябва да напиша нещо за себе си?! - Обичам да пиша, да пътувам и да мечтая. Обичам да обичам, но и да съм тъжна обичам, и да плача... И не се страхувам да оставам сама със себе си, защото тогава имам време да чуя какво става вътре в мен, а аз обичам и да се изследвам. Сега и ти ще го чуеш! Аз съм досущ като всички останали, но и единствената такава на света. Но ще спра малко със себе си, защото в главата ми нахлува идеята да напиша нещо за теб! Искаш да знаеш как те открих?
Ами май по-скоро ти ме откри, ти сякаш ме видя и ме повика, обещавайки ми да чуеш всичко, което носех в душата си, а после да ми го разкажеш. Ето я твоята история...
Открих те един ден, прибирайки се от работа. Минавах покрай близката книжарница и видях на витрината й малък, кожен дневник. Той толкова силно привлече вниманието ми, че, без да се усетя, вече бях в книжарницата и го държах в ръцете си. Беше от онези малки сладки дневници, които си купуват влюбените момичета. Листата му бяха бледорозови, а в ъгълчето на всяка страница имаше две прилепени едно до друго малки тъмнолилави сърчица. Кориците му бяха изработени от мека кожа в цвета на сърчицата, а разделителят за страници имаше в края си същите сърца. И докато се чудех не бях ли малко голяма за такъв дневник, вече бях на касата и го плащах.
Прибрах се вкъщи със странно вълнение, сякаш ми предстоеше нещо много интересно и вълнуващо. Нямах търпение да седна и да напиша нещо... и го направих!
Започнах плахо, като първо записах датата, нали всички дневници започваха така, а сега усещам, че думите сами започнаха да идват... В главата ми се въртяха толкова мисли, някои крещяха, други нашепваха тихо и се криеха уплашени да не бъдат разкрити, а трети вече се задушаваха вътре, имаха нужда да излязат, да избягат, облечени в думи, написани бързо и с големи букви, за да ги види целият свят. Светът, който винаги бързаше и не искаше да слуша. Светът, който не знаеше как да подкрепя, разбира и съчувства, светът, който даваше оценки, определения и диагнози, светът, който те притиска до стената, за да разбереш, че ти си единственият човек, на когото можеш да разчиташ. С кого можех да споделя? И когато имах нужда да говоря, в живота ми се появи дневникът. Така можех да говоря за себе си и със себе си, без да получа етикет "луда". А и някой можеше някой ден да прочете този дневник и да ми помогне да разбера тази "луда".
Всъщност, тази дума толкова ми харесваше! Всеки път, когато някой ми казваше "Как го направи, ти си луда!", се чувствах, смела, свободна и щастлива, защото бях направила това, което искам, защото бях позволила на същността си да излезе от черупката. А за какво всъщност сме родени? - Ами... за да обичаме, да усещаме и доставяме удоволствие, да се смеем, да плачем, да раждаме, да създаваме, да бягаме и да се връщаме, да бъдем свободни. Колко малко от нас успяват да бъдат истински свободни, да правят това, което искат, да не се страхуват да се изправят пред света и да кажат – "Да, аз съм луда и смела и не се страхувам да следвам мечтите си! ...И каквото и да изживея, си е мое, не искам от вас да ми казвате как да живея, не искам да ме пазите от болката, защото тя ме учи да бъда такава, каквато съм!"
И да се върна на дневника. Той стои пред мен с няколко изписани страници и вече знам, че ще бъде моят слушател, съучастник и приятел. Не си е тръгнал, не се е уплашил, не ме е осъдил за това, което съм написала. Той само мълчи и слуша, красив, отзивчив и приемащ. Готов е да поеме сълзите, които ще се отронят от очите ми, докато пиша, да чуе смеха ми или да види сърцата, които ще нарисувам в него, когато се влюбя. Ще бъде тук, безпристрастен, но готов да помогне, да сложи в ред обърканите ми мисли, които после аз ще видя отразени на неговите страници. Той ще бъде моят изследовател и приятел, който ще ме познава такава, каквато съм, без маски, без роли, гола. Той ще чуе душата ми, ще се запознае с онова малко момиченце, което нося в себе си и което все още вярва в любовта, което все още иска да има своя таен дневник, с който да споделя. А това момиченце имаше огромна нужда да разкаже за всичко онова, което носеше в себе си – болката, копнежите, мечтите, вярата, любовта..."
Готови ли сте вече да започнете своя дневник?
Предлагам ви да се потопите в това приключение и да видите какво ще откриете...
Неви Боджукова е семеен консултант и сертифициран консултант към "Дружеството по Позитивна психотерапия в България". Вижте още нейни статии и допълнителна информация за нея ...
Вижте още: Десет минути раздяла
