снимка: equiswaye.wordpress.com

Когато ме сочиш с пръст…

автор: Пламен Петров
категория: Вдъхновение

Не е нужно дори да го обяснявам. Ако се вгледате внимателно в снимката – сами ще разберете всичко. Тази истина е проста (като повечето големи истини), но не е за прости хора:

"КОГАТО МЕ СОЧИШ С ПРЪСТ – ТРИ ОТ ПРЪСТИТЕ ТИ СОЧАТ ОБРАТНО КЪМ ТЕБ!"

Малко хора си дават сметка за това. Малко хора имат силата да открият у себе си същите недостатъци, за които обвиняват с лека ръка останалите. Малко хора ще се замислят дали самите те са безгрешни – и чак тогава ще се наведат да потърсят камък...

Затова и малко хора са наистина... хора. Повечето са само първосигнални – като животните, които действат по инстинкт, но не влагат в постъпките си разум. Или мисъл...

Лесно е да посочиш чуждата грешка. Лесно е да видиш уродливото в чуждото лице или характер...

А да си откровен със себе си е трудно. Да признаеш слабостите си на глас – още повече.

Но само трудните неща ни карат да израстваме. От леснотия само се трупа тлъстина – и в буквален, и в преносен смисъл.

Най-големият човешки дар е и най-жестокото ни наказание – ние имаме право на ИЗБОР.

Колкото и да ни се струва, че постъпките ни се определят от средата, от другите, отвън... съзнателно или подсъзнателно, всеки от нас знае истината: отговорността е предимно наша!

Дори и в най-трудните времена и в най-неблагоприятното обкръжение, едни хора постъпват с достойнство и чест. А други просто намират удобни извинения за безчестието си...

И пищят с истеричен глас, когато ги настъпиш по мазола – защото и те знаят истината! Но не им изнася...

В крайна сметка, Кастанедовият Дон Хуан е напълно прав:

"Всичко се свежда до избора между ужаса да бъдеш човек и чудото да бъдеш човек!".

Този избор никак не е лесен. Но за лесните неща вече казах...

(Колкото до лошите ни навици, те са като стените, които се изпречват по пътя ни. Могат да ни спрат – но само ако нямаме достатъчно сила да ги разрушим!)