Gnezdoto.net
Горчивият вкус на изневярата

Горчивият вкус на изневярата

Събудих се, а сърцето ми биеше като лудо... Сънувах изневярата... Беше толкова истинска, че се чудя колко съвършено може да бъде нашето несъзнавано, за да рисува картини, които не са реални и те да бъдат толкова истински, че душата да ги изживее. Чувах пулса в ушите си и се опитвах да се успокоя, но изживяването беше толкова силно, че не можех да се освободя от неприятното усещане...

Все още усещах болката. Предателството, унижението, разбитото доверие, разбитото сърце и откраднатата близост, всички тези усещания се сляха и заплуваха в кръвта ми като отрова... Усещах как превземат тялото ми, а аз бавно умирам... Не можех да говоря, исках да се свия и да се предпазя от това, което се надигаше в мен, исках да се изключа, но това усещане беше по-силно и ме обхващаше. Толкова силно ме стискаше, че едва успявах да си поема въздух. Виках, виках толкова пъти онова глупаво „Защо?", че накрая не остана нищо друго освен поглед, пълен с обвинения и болка. А отсреща ме гледаха други очи, пълни с вина, съжаление и дори любов, но и непознати, чужди, мътни...

Знаех, че има противоотрова и че ще преживея и това, но толкова много обичах, че не ми се искаше да се сбогувам с тази любов... Плачех като луда, удрях, чупех, хапех, борех се като животно да върна назад всичко това. Исках да не съм го видяла, да не се е случило, исках стария си прекрасен свят, който нямаше как да бъде същия.

Събудих се с въпроси. Можем ли да простим? И как да изчистим кръвта си от тази отрова, как да забравим тази болка? А ще бъде ли след това любовта ни същата?
Сън, кошмар, който повиках в съзнанието си, кошмар, който закалява, той не убива, а дава сила на любовта...
Спокойствие, че не си отровен... Само лош сън, но толкова истински, че да го напишеш, не, да го надраскаш, да вземеш химикала и да драскаш с всички сили върху него, докато не го заличиш, докато не го скриеш от очите си... После е само петно, черно огромно петно, което винаги остава, дори да забравиш какво е имало под него, то е там.

Любовта е най-силната, казват, тя прощава всичко, забравя всичко, приема всичко... но дали след „всичко" остава същата? Не! Тази любов се променя, вече не е онзи прекрасен копринен шал, който загръща с мекота, с нежност, с топлина. Вече е скъсано парче коприна със следи от употреба, които колкото и да се опитваме да зашием, белезите никога няма да се махнат. Но ние опитваме и започваме да обичаме дори белезите.

Ех, странни сме ние хората, сами сме създали правилата, сами сме избрали моногамията, а после страдаме, боли ни и искаме да сме винаги щастливи... А дали това е възможно? Можем ли да се спасим от болката, не е ли тя начинът да разберем себе си, да се научим да приемаме уроците на живота, носейки онази любов, която обича толкова, че не би наранила, онази която не би предала...

Може би първо трябва да обичаме себе си и когато бъдем наранени да можем смело да продължим напред... с любов!

Неви Боджукова е семеен консултант и сертифициран консултант към "Дружеството по Позитивна психотерапия в България". 

Вижте още нейни статии и допълнителна информация за нея ...

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki