Gnezdoto.net
Да виждаш света единствено и само със сърцето си

Да виждаш света единствено и само със сърцето си

Беше пролет. Всичко разцъфваше и природата се събуждаше за нов живот. Най-накрая се престраших да направя нещо за болното си око, чието зрение и красота бях загубил вследствие на тежка катастрофа. Бях изпълнен с любов. Беше дошло времето да започна отново да живея.

Знаех къде трябва да отида. Само едно име звучеше в главата ми - Емил Балкански, майсторът на очни протези. Знаех, че това е човекът. Без колебание хванах влака за София на следващия ден.

Посрещна ме топла и блага жена. Всичките смесени чувства, притеснението и умората изчезнаха. Сините й очи проникнаха дълбоко в мен и усетих абсолютно спокойствие. Всичко беше като приказка.

- Заповядай, Александър. Седни, изчакай тук на диванчето.

Имаше едно неугледно диванче, но за мен беше най-комфортното на света. Бях много притеснен, не знаех какво се случваше. Тогава се запознах с Емо.
- Аз съм Емо, аз съм Нешка, тук всички сме приятели.

Душата ми плачеше от умиление. Те наистина познаваха мъката, която и аз изпитвах в момента. Те всеки ден я виждаха в хорските очи, в майката със своето дете - незрящо или с „нестандартна визия"...

В този апартамент, в тази работилница, всичко губеше своя „идиотски" смисъл. Имаше само доброта и любов. Там хората сваляха очилата си. Сваляха маските си. Сваляха протезите си и бяха себе си. Бяха красиви. По-красиви хора не съм виждал никога. Там отваряха душите си и се чувстваха истински живи.

След 8 години се върнах на това място. И все едно никога не си бях тръгвал. Там бях сред свои. Там не виждах хорската мъка, а виждах живи хора. Истински в цялата им прелест.

Днес едно 9-годишно момченце, незрящо и с двете очи, ме направи по-щастлив от всякога. Бяха дошли с майка си за очни протези. В момента, в който влязох в работилницата не можех да сваля поглед от него.
- Аз съм Александър.
- Аз съм Роберто.

Стиснахме си ръцете и в този момент усетих душата му, почувствах сърцето му. Той така виждаше и усещаше света. Не му трябваше да вижда. Не му трябваше да знае нищо. От него можех само да се уча какво е да се чувства и да се обича. Какво е да виждаш света единствено и само със сърцето си.

До края на нашата „случайна среща" не си пуснахме ръцете. Позволих на сърцето си, на душата си да се слеят с неговите. И то ми показа... Показа ми истинската любов. Това е всичко смислено на този свят. То беше истински щастливо, макар и незрящо. На него не му трябваше нищо друго.

Само за един час, това дете ми даде повече любов и усещания отколкото съм имал в целия си живот.
- Не искам да си тръгвам оттук... - каза детето. – Мамо, може ли пак да дойдем, тука съм щастлив.

Очите на майката се насълзиха:
- Да, Роберто, ще идваме, когато поискаш.

Посвещавам този разказ на Емил Балкански, Нешка, Роберто, неговата майчица и Митака с брадата.

Вижте повече за Александър Проданов и още статии от него

Вижте още: ЧОВЕКЪТ БЕЗ ОБУВКИ И УРОКЪТ, КОЙТО НАУЧИХ ОТ НЕГО

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki